Волтер
Векът на Луи XIV (23)

Глава XXII.
Луи XIV продължава да иска мир и да се отбранява. Херцог Дьо Вандом утвърждава на престола краля на Испания

Неприятелите не само напредвали стъпка по стъпка от тази посока, сривайки всички прегради към Франция; те възнамерявали с помощта на херцога на Савоя да ударят изненадващо Франш Комте и да проникнат в сърцето на кралството от две страни. Пълководецът Мерси трябвало да улесни това начинание, като навлезе във високата част на Елзас през Базел, ала за щастие бил спрян при остров Нойбург на Рейн от граф Дьо Бург, впоследствие маршал (26 август 1709 г.). Нямам представа защо всички, носили името Фон Мерси, са били неизменно и злощастни, и уважавани. Там този човек бил напълно сразен. Откъм Савоя не било предприето нищо, ала опасността откъм Фландрия си оставала все тъй значителна, а във вътрешността си кралството било тъй окаяно, че кралят отново замолил за мир. Предложил да признае ерцхерцога за крал на Испания, да не праща никаква помощ на внука си, а да го остави на съдбата; да даде в залог четири населени места; да върне Страсбург и Брисак; да се откаже от суверенитета над Елзас и да задържи само префектурата; да разруши всички укрепления на населените места между Базел и Филипсбург; да премахне тъй дълго представлявалото опасност пристанище на Дюнкерк и да разруши укрепленията му; да остави на генералните щати Лил, Турне, Ипър, Менен, Вьорн, Конде, Мобьож. Това са основните клаузи на мира, за който той умолявал.

Съюзниците обаче пожелали отново да си доставят удоволствие, оспорвайки прекланянето на Луи XIV. На пълномощниците му било разрешено да се явят в началото на 1710 г., за да предадат в градчето Гертруденберг просбите на монарха: той избрал за целта маршал Д’Юксел, хладен, мрачен човек, по-скоро мъдър, отколкото възвишен или дръзновен по дух, и абат Дьо Полиняк, впоследствие кардинал, един от най-ярките и красноречиви умове на своя век, който бил внушителен по лице и по изящество. Духовитостта, мъдростта и красноречието не вършат работа на пратениците, ако владетелят няма късмет: договорите се налагат с победи. В Гертруденберг пратениците на Луи XIV се оказали не приети, а едва ли не заточени. Разни хора идвали да чуят техните предложения и ги предавали в Хага на принц Ойген, на херцог Марлборо, на граф Фон Цинцендорф, представител на императора; предложенията винаги били приемани презрително. Оскърбявали ги с нагли бележки, все съставени от френски бежанци, които били станали по-големи врагове на славата на Луи XIV от Марлборо и Ойген.

Френските пълномощници достигнали дотам в унижението си, че обещали кралят да даде пари, за да бъде детрониран Фелипе V, ала и това не било чуто. Противниците настоявали като начало Луи XIV сам да прогони внука си от Испания за два месеца, и то с оръжие. Тази нелепа безчовечност, по-уязвяваща и от отказ, била вдъхновена от нови успехи.

Докато съюзниците се обръщали към принизения в гордостта и величието си Луи XIV като раздразнени господари, те превзели и град Дуе. Скоро след това завоювали Бетюн, Ер и Сен Вьонан; лорд Стеър предложил да бъдат изпратени войскови части към Париж.

Същевременно армията на ерцхерцога в Испания под командването на Гвидо фон Щархемберг, немския пълководец с най-добра слава след принц Ойген, удържала при Сарагоса пълна победа (20 август 1710 г.) над войската, на която привържениците на Фелипе V възлагали надежди и която водел злощастният маркиз Де Бай. Пак било забелязано, че и двамата благородници, които си оспорвали властта над Испания и се намирали близо до своите армии, не взели участие в сражението. Измежду всички владетели, заради които тогава се водели битки в Европа, тогава единствено херцогът на Савоя воювал лично. Тъжно било, че печелел тази слава в сражения срещу двете си дъщери, едната, от които искал да детронира, за да получи малко земи в Ломбардия, като император Йозеф вече му създавал спънки и при пръв удобен случай те щели да му бъдат отнети.

Императорът имал късмет навсякъде, никъде той не му изневерявал дори за малко. Самолично бил раздробил Бавария, раздавайки феодите й на свои роднини и довереници. В Италия ограбил младия херцог Дела Мирандола; владетелите от Империята поддържали негова армия край Рейн, без да се замислят, че укрепяват една опасна за тях власт — старата омраза към името на Луи XIV владеела умовете тъй силно, че замъглявала всеки друг интерес. Късметът на Йозеф му помогнал да се справи с размирниците в Унгария. Франция била изпречила насреща му княз Ракоци, който воювал за нейните интереси и за свободата на своята страна. Ракоци бил разбит, градовете му — превзети, привържениците му — разорени. Така Луи XIV търпял несгоди и извън страната, и в нея, и по море, и по суша, и в откритите преговори, и в тайните интриги.

Тогава цяла Европа вярвала, че ерцхерцог Карл, братът на късметлията Йозеф, ще оглави Испания без съперничество. Европа била заплашена от мощ, по-голяма от мощта на Карл V; а тъкмо Англия, тъй дълго враждувала с австрийско-испанския род, и разбунтувалата се негова робиня Холандия изтощавали своите сили, за да я заякчат. Скрилият се в Мадрид Фелипе V отново го напуснал и се оттеглил във Валядолид, а ерцхерцог Карл влязъл в столицата като победител.

Кралят на Франция вече не можел да помогне на своя внук; бил принуден частично да направи това, което искали враговете му в Гертруденберг — да изостави Фелипе, да изкара за своя собствена защита от Испания малкото останали там войски. Самият той вече трудно удържал положението откъм Савоя, откъм Рейн, а особено откъм Фландрия, където се сипели най-тежките удари.

Испания била за оплакване повече и от Франция. Почти всички провинции били опустошени от неприятелите и от защитниците си. Португалия я била нападнала. Търговията западала. Гладът бил всеобщ; ала той бил по-тежък за победителите, отколкото за победените, тъй като в обширни части на страната поради настроенията си населението отказвало всичко на австрийците, а давало всичко на Фелипе. Монархът вече не разполагал нито с войски, нито с пълководец от Франция. Херцог Д’Орлеан, благодарение на когото късметът донякъде се бил възвърнал подир провалите, вече не само не командвал армията му, ами бил възприеман тогава като негов враг. Със сигурност въпреки обичта на града Мадрид към Фелипе, въпреки верността на множество грандове и на цялата Кастилия, в Испания имало много хора, настроени против Фелипе V. Всички каталунци — една войнствена и упорита нация — били твърдо на страната на неговия съперник. Половината Арагон също. Част от населението очаквала какво ще се случи; друга мразела ерцхерцога, без да харесва особено Фелипе. Херцог Д’Орлеан, който също се казвал Филип, който не одобрявал нито испанските министри, нито управляващата княгиня Дез Юрсен, по някое време сметнал, че може да спечели за себе си страната, която бил дошъл да защитава; когато Луи XIV сам предложил да изостави внука си, а в Испания вече се говорело за абдикация, херцог Д’Орлеан си въобразил, че е достоен да запълни мястото, което Фелипе V като че ли трябвало да напусне. Той имал спрямо тази корона права, които покойният испански крал бил пренебрегнал и които баща му бил потвърдил с възражение.

Посредством своите агенти той се съюзил с някои испански грандове, те се зарекли да го издигнат на престола, ако Фелипе V бъде смъкнат: тогава щял да намери доста испанци, готови да се наредят под знамената на един владетел, умеещ да воюва. Ако това начинание се увенчаело с успех, можело и да допадне на морските велики сили — така поне нямало да се боят, че Испания и Франция са заедно в едни ръце, и щели да приемат мира, без да се противят толкова. Проектът бил разкрит в Мадрид в началото на 1709 г., когато херцог Д’Орлеан бил във Версай. Неговите агенти в Испания били арестувани. Фелипе V не простил на своя роднина, задето сметнал за възможна неговата абдикация и помислил дали да не го замести. Франция изразила възмущението си от херцог Д’Орлеан. Негово Кралско Височество като баща на Фелипе V заявил в съвета, че е редно сметнатият за виновен да бъде съден, ала кралят предпочел тайният и не напълно достоен за отхвърляне проект да бъде отминат мълчаливо, а не да наказва своя племенник във време, когато внукът му като че се бил провалил.

Най-сетне едновременно с битката при Сарагоса съветът на испанския крал и повечето грандове, виждайки, че не разполагат с пълководец, когото да противопоставят на Щархемберг, възприеман като равен на Ойген, единодушно се обърнали към Луи XIV да им изпрати херцог Дьо Вандом. Въпросният благородник, който се бил оттеглил в Ане, се отзовал и присъствието му се оказало равностойно на цяла армия. След като си бил спечелил голяма слава в Италия, която не помръкнала въпреки злощастната кампания при Лил, испанците му се доверявали. Популярността му, щедростта му, граничеща с разточителство, откровеността, любовта му към войниците печелели всички сърца. Още щом стъпил в Испания, с него се случило онова, което се било случило някога с Бертран Дюгеклен: с името си привлякъл тълпи от доброволци. Нямал налице пари: градските, селските и духовните общности му дали. Нацията била обхваната от ентусиазъм; оцелелите от битката при Сарагоса се присъединили към неговите части при Валядолид (август 1710 г.); отвред прииждали нови хора. Херцог Дьо Вандом използвал напълно тази пламенност, подгонил победителите и върнал краля в Мадрид; враговете били принудени да се изтеглят към Португалия; той ги последвал, преплувал Тахо; в Бриуега пленил Стенхоуп (9 декември 1710 г.) заедно с пет хиляди англичани; добрал се до военачалника Щархемберг и на следващия ден се сражавал с него при Вилявисиоза. Макар да не бил командвал дотогава с другите пълководци, Фелипе V бил привлечен от духа на херцог Дьо Вандом и оглавил десния фланг. Пълководецът повел левия; победата им била пълна; само за четири месеца херцогът, пристигнал при безнадеждни обстоятелства, поправил всичко и завинаги укрепил испанската корона на главата на Фелипе^[1].

Внезапният обрат смаял съюзниците, ала друг, по-тих и също тъй решаващ обрат се подготвял в Англия. С безразсъдното си поведение една германка била отнела от австрийския дом цялото наследство на Карл V и се оказала първопричина за войната; с приумиците си една англичанка довела до мир. Херцогинята на Марлборо Сара Дженингс направлявала действията на кралица Ан, а херцогът ръководел държавата. В лицето на великия ковчежник Годолфин, тъст на една от дъщерите му, разполагал с финансите; държавният секретар Съндърланд, негов зет, му осигурявал пълна подкрепа от страна на кабинета. Целият дом на кралицата, командван от жена му, се подчинявал на неговите заповеди. Бил господар на армията и раздавал длъжностите в нея. Англия се деляла на две партии, виги и тори, той оглавявал вигите и те вършели всичко, за да го възвеличат; торите били заставени да му се възхищават и да мълчат. Няма да е недостойно за този исторически труд, ако добавим, че херцогът и херцогинята били най-красивите личности на своето време, а това предимство все още допада на мнозинството люде, особено когато е обвързано с достойнства и слава.

В Хага му се доверявали повече, отколкото на тамошния държавен секретар, имал силно влияние в Германия. И като преговарящ, и като пълководец бил имал неизменен късмет, никое частно лице не се било радвало на такава мощ и на такава слава. Можел да усилва властта си и посредством огромното си богатство, добито покрай командването. Чувал съм от неговата вдовица, че подир делбата помежду четирите му деца му останали, и то без щедра намеса от страна на двора, седемдесет хиляди лири доход, което прави над милион и петстотин и петдесет хиляди от нашите днешни ливри. Ако не бил, наравно с величието си, и донейде скъперник, е можел да има своя партия, която кралица Ан би била неспособна да разбие; ако съпругата му била проявила по-голяма любезност, кралицата нямало да разкъса оковите си; херцогът обаче така и не се наситил на богатства, а херцогинята често сменяла настроението си. Кралицата я била възлюбила с обич, граничеща с покорство и пълен отказ от собствена воля.

При подобни връзки обикновено неприязънта, капризите, високомерието, прекомерната авторитарност се падат на владетелите: тъкмо те налагат иго — а в случая то било наложено от страна на херцогиня Марлборо. Кралица Ан имала нужда от фаворитка и изборът й паднал върху отговорната за тоалета й дама милейди Машъм: ревността на херцогинята не закъсняла. Тя отказала няколко превъзходни чифта ръкавици, подарък от кралицата; изпуснала в нейно присъствие легенче с вода, уж поради немарливост, върху роклята на госпожа Машъм — и Европа се променила. Отношенията се изострили: братът на новата фаворитка поискал полк от херцога; херцогът отказал, кралицата удовлетворила искането. Торите се възползвали от обстоятелствата, за да изведат кралицата от приетото робство, да принизят мощта на херцог Марлборо, да сменят правителството, да сключат мир и да се заемат по възможност да върнат рода Стюарт на английския престол. Ако херцогинята била проявила известна гъвкавост, можела да продължи да управлява. Двете с кралицата имали навика да си пишат всеки ден под псевдоними: потайността, близостта им допускала напълно възможността за помирение; херцогинята обаче се възползвала от тях само за да развали всичко. Писала настъпателно; писмото й гласяло: „Въздайте ми справедливост, не ми отговаряйте.“ После се покаяла; отишла да иска прошка, плакала, ала кралицата й отвърнала единствено следното: „Наредихте ми да не ви отговарям и аз няма да ви отговоря.“ Раздялата била безвъзвратна; херцогинята повече не се появила в двора; скоро след това отнели министерския пост на зетя на Марлборо Съндърланд, после сменили и Годолфин, и самия херцог. При други държави това се нарича изпадане в немилост; в Англия това е направо смяна на курса, а обратът все още бил твърде затруднителен за извършване.

Торите вече имали власт над кралицата, но не и над кралството; наложило им се да прибягнат до съдействието на религията: във Великобритания тя съществува дотолкова, че да отличава гледните точки. Вигите проявявали склонност към презвитерианството: това била гледната точка, заради която бил детрониран Джеймс II, преследван Чарлс II и убит Чарлс I. Торите били за епископалната църква, привърженици на рода Стюарт, желаели да се възстанови пълното подчинение спрямо кралете, тъй като епископите се надявали на повече послушание към самите себе си. Те подтикнали един проповедник да заговори в катедралата „Сейнт Пол“ за тази гледна точка, да се изрази злостно спрямо управлението на Марлборо и спрямо фракцията, дала короната на крал Уилям^[2]; кралицата, която одобрявала духовника, не успяла да се наложи и той не бил допускан в продължение на три години в двете камари на залата в Уестминстър, а проповедта му била изгорена. Тя усетила още по-дълбоко слабостта си — независимо от тайното предпочитание към собствената й кръв, нямало как да доведе до престола брат си, чийто път към него бил препречен от партията на витите. Писателите, твърдящи, че Марлборо и неговата партия паднали, когато секнало благоволението на кралицата към тях, не познават Англия. Кралицата вече копнеела за мир, ала дори не посмяла да отнеме от Марлборо военното командване; през пролетта на 1711 г. Марлборо все тъй притискал Франция, макар дворът да не бил вече на негова страна.

В края на януари през същата тази 1711 г. във Версай пристигнал един непознат свещеник, абат Готие, който бил служил при изповедника на маршал Дьо Талар през време на неговото пратеничество при крал Уилям: оттогава си бил останал все в Лондон, където единственото му задължение било да отслужва литургии в частния параклис на граф Фон Галас, посланик на императора в Англия. По случайност се сближил с един лорд, близък към новото правителство, което не одобрявало херцог Марлборо. Непознатият отишъл при маркиз Дьо Торси и направо му казал: „Искате ли мир, господине? Дошъл съм да ви предложа начин да го постигнете.“ Според господин Дьо Торси това било все едно да бъде попитан един умиращ дали желае да оздравее.

Скоро започнали тайни преговори с граф Оксфорд, велик ковчежник на Англия, и Сейнт Джон, държавен секретар, впоследствие лорд Болингброук. И двамата мъже имали интерес да сключат мир с Франция, за да отнемат на херцог Марлборо военното командване и да изградят своето бъдеще върху развалините на неговото. Това била опасна стъпка: ставало дума за измяна на общата кауза на съюзниците, за отказ от всички обещания, като щели да се изложат без никакъв повод на омразата на по-голямата част от нацията, както и на разследване от страна на парламента, което можело да им струва главите. Съмнително било, че ще успеят, ала непредвидено събитие улеснило грандиозния замисъл. Император Йозеф I умрял (17 април 1711 г.) и оставил владенията на австрийския дом, Германската империя и претенциите спрямо Испания и Америка на милостта на своя брат Карл, който само подир няколко месеца бил избран за император.^[3]

Още щом се разчуло за тази смърт, предубежденията, ръководили толкова нации, започнали да избледняват в Англия покрай старанието на новото правителство. Целта била да се попречи на Луи XIV да управлява Испания, Америка, Ломбардия, неаполското кралство и сицилианското кралство от името на своя внук: кому обаче било нужно толкова държави да бъдат обединени под властта на Карл VI? За какво пилеела средствата си английската нация? Тя плащала повече, отколкото Германия и Холандия, взети заедно: разходите през последната година възлизали на седем милиона лири стерлинги. Нима било потребно тя да се разорява заради една напълно чужда кауза, за да предостави част от Франция на Съединените провинции, които й съперничели в търговията? Всички тия разсъждения укрепвали волята на кралицата, очите на голяма част от нацията се отворили; бил свикан нов парламент и кралицата получила възможността да подготви мира в Европа.

Подготвяйки го тайно обаче, тя все още не можела явно да се раздели със своите съюзници; докато правителството преговаряло, Марлборо воювал. Той все така напредвал във Фландрия; бил пробил линиите, подредени от маршал Дьо Вилар между Монтрьой и Валансиен; превзел Бушен; напредвал към Кеноа, а съответно и към Париж (август и септември 1711 г.): можела да го спре една-единствена крепост.

В това злокобно време известният Дюге Труен, подтикнат от храбростта си и от парите на неколцина търговци, без все още да има чин в марината, по свое собствено усмотрение съоръжил малка флота и превзел един от основните градове на Бразилия: Сан Себастиян Рио де Жанейро (септември и октомври 1711 г.). Експедицията му се завърнала с огромни богатства, а португалците изгубили доста повече, отколкото спечелил той. Но злото, причинено на Бразилия, не облекчавало Франция.