Волтер
Векът на Луи XIV (17)

Глава XVI.
Събитията на континента, докато Уилям III завладява Англия, Шотландия и Ирландия, до 1697 г. Пфалц отново гори. Победи на маршалите Катина и Люксембург и пр.

Не исках да прекъсвам нишката за събитията в Англия, сега се връщам към събитията на континента.

Създавайки морска сила, каквато по мощ не била имала ни една държава дотогава, кралят трябвало да се бори срещу императора и срещу Империята, срещу Испания, срещу двете владетелки на моретата Англия и Холандия, още по-страшни при своето обединяване, срещу Савоя и почти срещу цяла Италия. Дори само един подобен враг, например Англия или Испания, можел да съсипе Франция; а ето че тогава всички те не успели дори да я накърнят. През тази война Луи XIV почти винаги разполагал с пет армейски корпуса, понякога с шест, но никога — с по-малко от четири. Неведнъж армиите в Германия и във Фландрия достигали до сто хиляди бойци. Въпреки това граничните опорни точки не били отслабени. Като се броят морските сили, кралят имал четиристотин и петдесет хиляди въоръжени мъже. Турската империя, тъй могъща в Европа, Азия и Африка, никога не е наброявала толкова, римската империя никога не е разполагала с повече и по никое време не й се е налагало да води едновременно толкова войни. Онези, които упреквали Луи, задето си е спечелил толкова неприятели, му се възхищавали, че е предприел толкова мерки, та да се защити от тях и дори да им излезе насреща.

Те все още не били се обявили напълно срещу него, дори не се били събрали: принц Д’Оранж все още не бил тръгнал от Тесел, за да се справи със своя тъст краля, а Франция вече имала войски по границите с Холандия и край Рейн. Кралят бил изпратил своя син, дофина, когото наричали Негово Кралско Височество, начело на армия от сто хиляди човека^[1]; принцът бил добронравен, скромен в поведението си, като че във всичко приличал на майка си. Бил на двайсет и седем години: за пръв път му бил поверен команден пост, понеже от характера му станало напълно ясно, че няма да злоупотреби с него. Когато заминавал, кралят му казал публично: „Сине мой, като ви изпращам да командвате мои войски, ви давам възможности да проявите достойнствата си; покажете ги пред цяла Европа, та като дойде време да умра, да не се забележи, че кралят е мъртъв.“

Принцът получил особена заповед като командир, сякаш бил кой да е генерал, избран от краля. Баща му написал: „На моя син дофина, мой отговорен офицер, командващ войските ми в Германия.“

Всичко било предвидено и нагласено, та синът на Луи XIV, допринасяйки за тази експедиция с името и присъствието си, да не бъде провален. Армията се командвала всъщност от маршал Дьо Дюрас; Буфлер се бил разположил с армейски корпус отсам Рейн; маршал Д’Юмиер — с друг към Кьолн, за да наблюдава неприятеля. Хайделберг и Майнц били превзети; обсадата на Филипсбург, необходима предварително при всички военни действия на Франция спрямо Германия, била започнала и се ръководела от Вобан. С всички по-необичайни подробности се занимавал Катина, по онова време отговорен офицер, способен и достоен за всякакви задачи. Негово Кралско Височество пристигнал на шестия ден след излизането от траншеите: той подражавал на поведението на баща си, излагал личността си колкото било нужно, без излишно безразсъдство, бил любезен с всички и добър към войниците. Кралят бил безкрайно удовлетворен, задето има син, който му подражава, без да го засенчва, и който е любимец на всички, без да застрашава своя баща.

Ноември 1688 г. Филипсбург бил превзет за деветнайсет дни; Манхайм бил овладян за три, Франкендал — за два; Шпейер, Трир, Вормс и Опенхайм се предали още когато французите се появили пред портите им.

Кралят възнамерявал да опустоши Пфалц, щом тези градове бъдат превзети: намеренията му били да лиши неприятелите от препитание, дори не толкова, за да отмъсти на избирателя на Пфалц, чието единствено престъпление било, дето бил изпълнил дълга си, присъединявайки се към цяла Германия срещу Франция (февруари 1689 г.). До армията била изпратена заповед на Луи, подписана от Лувоа, всичко да бъде изпепелено. Френските генерали били длъжни да се подчинят, затова наредили посред зима на гражданите от всички тия цветущи и доведени отново до добро състояние градове, на жителите на селцата и на господарите на над петдесет двореца да напуснат домовете си, които ще бъдат унищожени с огън и меч. Мъже, жени, старци и деца побързали да излязат: част от тях заскитали из полетата; друга част намерила приют в съседни области, докато войниците, които никога не спазват заповедта да бъдат сдържани и да проявяват милост, палели и вилнеели из отечеството им. Започнало се с Манхайм и Хайделберг, обитавани от избиратели: дворците им били унищожени, също както и къщите на гражданите; гробовете били разкопани от алчни войници, надяващи се да открият там съкровища; останките били разпръснати. За втори път при управлението на Луи XIV тази красива област била разорена; ала пожарите на Тюрен в двата града и двайсетината села в Пфалц били искрици в сравнение с разразилата се огнена стихия. Европа била потресена; офицерите, които я причинили дисциплинирано, се срамували, задето са използвани за такава суровост. Тя била приписана на маркиз Дьо Лувоа, който бил станал съвсем безчовечен поради безчувствието, пораждано от дългия престой на министерски пост. Действително той бил дал съвети за всичко, ала Луи е бил господарят и е можел да не ги последва. Да би станал свидетел на тази гледка, кралят сам е щял да угаси пламъците. В своя дворец във Версай, насред удоволствията, той дал съгласието си цяла една страна да бъде унищожена, тъй като е съзирал в тази заповед своята власт и злощастните права, дадени от войната; ако е бил по-близко, е щял да съзре ужаса. Нациите, дотогава хулили единствено честолюбието му, ала възхитени от него, тогава надали вик срещу неговата суровост и похулили дори неговата политика, тъй като навлезели ли враговете в неговите владения, и те щели да изпепелят градовете му.

А опасността не била за пренебрегване: осигурявайки прикритие за границите си със сто хиляди войници, Луи бил подучил и Германия да осъществи подобни усилия. Тази страна е по-многолюдна от Франция и също може да набере още по-големи армии. Те се вдигат, събират и възнаграждават по-трудно, навлизат в кампаниите по-късно, ала дисциплината, неуморимостта ги превръщат в края на кампаниите в също толкова голяма заплаха, каквато са французите в началото. Командвал ги херцогът на Лотарингия Карл V. Този владетел, все тъй лишен от права заради Луи XIV, като не можел да се завърне в своята област, охранявал Империята на император Леополд: той го бил направил победител на турците и унгарците. Заедно с избирателя на Бранденбург бил дошъл да изпробва късмета на краля на Франция. Превзел отново Бон и Майнц, които имали слаби фортификации, макар да били защитени по образцов начин. Бон се предал чак подир три месеца и половина обсада (12 октомври 1689 г.), след като барон Асфелд, който отговарял за града, бил смъртоносно ранен при една обща атака.

Защитавайки Майнц, маркиз Д’Юксел, впоследствие маршал на Франция, изключително разумен и предвидлив мъж, се разпоредил тъй добре, че неговият гарнизон почти не се изтощил, макар да имал доста работа. Освен грижите, които положил вътре в населеното място, той атакувал враговете извън него двайсет и един пъти, като убил над пет хиляди души. Понякога повеждал атака навън по два пъти посред бял ден; накрая, подир седем седмици, му се наложило да се предаде, тъй като барутът свършил. Тази защита заслужава да влезе в историята и заради самата нея, и заради начина, по който била възприета от наблюдателите. Париж, този огромен град, пълен с лениви жители, които подлагат на преценка какво ли не, и където има купища уши и езици, а липсват очи, изкарал Д’Юксел боязлив и нескопосен. Този мъж, когото всички свестни офицери хвалели с основание, бил подир завръщането си след кампанията гръмогласно охулен от публиката при представление в театър; тя крещяла: „Майнц“. Той бил принуден да се оттегли, макар и презирайки заедно с мъдрите люде едно население, дотам неспособно да преценява заслугите — и на чиито похвали все пак всички се надяват.

Юни 1689 г. Приблизително по същото време маршал Д’Юмиер бил победен при Валкур край Самбър, в Нидерландия, от принц Фон Валдек; това поражение обаче, накърнило славата му, не било пагубно за Франция. Лувоа, на когото той бил довереник и приятел, бил принуден да му отнеме командването на тази армия. Имало нужда от заместник.

Кралят избрал маршал Фон Люксембург, макар и неговият министър да го мразел, както мразел Тюрен. Кралят му казал: „Обещавам ви, ще се погрижа Лувоа да се държи прилично. Ще го заставя заради ползата от службата ви при мен да потисне омразата си към вас; ще пишете лично до мен, писмата ви няма да минават през него.“ Така Люксембург станал командващ във Фландрия, а Катина — в Италия. В Германия боевете се водели сносно под предводителството на маршал Дьо Лорж. Херцог Дьо Ноай имал известни успехи в Каталуния; колкото до Фландрия с Люксембург и до Италия с Катина — редели се победа подир победа. Двамата пълководци били тогава най-високо ценените в Европа.

По нрав маршал херцог Фон Люксембург напомнял малко Конде, чийто ученик бил: пламенен гений, бързина при действие, зорък поглед, ученолюбив дух, макар и щедър и непостоянен; тънел в женски интриги; вечно бил влюбен, а често и обичан, макар да изглеждал зле и да имал неприятно лице, а качествата му били по-скоро на герой, не на мъдрец^[2].

По своя дух Катина бил прилежен и гъвкав, способен на всичко, без никога да се пали за каквото и да било; можел да бъде добър министър, добър канцлер, както и добър генерал^[3]. В началото е бил адвокат и се отказал от тази професия на двайсет и три години, тъй като изгубил в дело, при което защитавал справедлива кауза. Отдал се на оръжията и отначало бил знаменосец във френската гвардия. През 1667 г. при щурма срещу наклона край Лил извършил пред очите на краля нещо, за което се искали разум и смелост: кралят го забелязал и така започнал неговият възход. Той се издигнал постепенно, без да се натрапва; държал се философски сред величията и сред битките, а и двете инак не са среда за умереност; не страдал от предразсъдъци, но и не се правел, че ги презира. Не бил склонен нито към женкарство, нито към лакейничене; поддържал по-скоро приятелства и проявявал достойна почтеност. Живял, като загърбвал интересчийството и разкоша; бил философ във всичко — и в смъртта си, и приживе.

Тогава Катина се разпореждал в Италия. Насреща му бил херцогът на Савоя Виторио Амедео — един умен владетел, добър политик, ала твърде нещастен; бил храбър воин, водел лично войските си, сам излизал като боец, по-добре от всеки друг владеел неравната борба, която се води по пресечени, планински местности, каквато била неговата област; бил и деен, и наблюдателен, обичал реда, ала допускал грешки и като властник, и като пълководец. Твърди се, че една от тях била, дето разположил зле армията си срещу Катина. Френският пълководец се възползвал от това и удържал пълна победа близо до Салуцо, край абатството Стафарда (18 август 1690 г.), което е дало името си на тази битка. Когато от едната страна има множество загинали, а от другата — почти никакви, е налице безспорно доказателство, че победената армия е била на позиция, където е нямало как да не претърпи поражение. Откъм френската войска имало едва триста убити; съюзниците, командвани от херцога на Савоя, дали четири хиляди жертви. Подир тази битка цяла Савоя без Монмелиан станала зависима от краля. Катина преминал в Пиемонте (1691), пробил неприятелските линии край Сюз, превзел Сюз, Вилфранш, Монталбан, Ница, която минавала за непревземаема, Виана, Карманьола и накрая се върнал при Монмелиан, завладявайки го подир упорита обсада.

След тези успехи правителството намалило броя на бойците, които командвал, а херцогът на Савоя умножил своите. Отстъпвайки по мощ на победения неприятел, Катина дълго само се отбранявал; накрая обаче получил подкрепления, спуснал се от Алпите към Марсалия и там победил в друга пряка битка (4 октомври 1693 г.), още по-славна, понеже принц Ойген Савойски бил един от вражеските пълководци.

В другия край на Франция, откъм Нидерландия, маршал Фон Люксембург победил в битката при Фльорюс (30 юни 1690 г.); всички офицери признавали, че победата се дължи на превъзхождащия гений на френския пълководец спрямо принц Фон Валдек, който командвал армията на съюзниците. Успехът бил отчетен с осем хиляди пленници, шест хиляди убити, двеста знамена и пряпорци, както и с останали подир бягството на враговете оръдия и принадлежности.

Надделелият над своя тъст Уилям бил прекосил морето. Този своеобразен и надарен човек печелел повече дори от пораженията на своите привърженици, отколкото нерядко французите — от своите победи. Той бил принуден да използва интриги и преговори, за да се сдобие с бойци и със средства, срещу един крал, който само казвал: Искам. Независимо от всичко подир разгрома при Фльорюс изкарал срещу маршал Фон Люксембург армия, равностойна на френската.

Април 1691 г. Двете сили разполагали с по около осемдесет хиляди човека; Моне обаче вече бил под ударите на маршал Фон Люксембург, а крал Уилям смятал, че френската войска още лагерува. Луи XIV пристигнал за обсадата: влязъл в града девет дни, след като бойците били излезли от траншеята, а там вече била и неприятелската армия. Незабавно се отправил обратно към Версай и оставил Люксембург да се бори за пространство сам през цялата кампания, завършила с битката при Льоз (19 септември 1691 г.), любопитно събитие, при което двайсет и осем ескадрона от кралските сили и жандармерията разбили седемдесет и пет вражески ескадрона.

Кралят дошъл и за обсадата на Намюр, най-укрепеното населено място в Нидерландия благодарение на разположението си при обединяването на реките Самбър и Мьоз, както и на цитаделата, построена върху скална основа. Градът бил превзет за осем дни (юни 1692 г.), а замъците — за двайсет и два, като в това време херцог Фон Люксембург не допускал крал Уилям да премине през река Меен начело на осемдесет хиляди души и да прекъсне обсадата. Подир това завоевание Луи отново се завърнал във Версай, а Люксембург отразявал натиска на вражеските сили. Тогава се стигнало до битката при Стеенкерк, известна с хитроумието и значението си. Разкрит е шпионин на френския пълководец, близък до крал Уилям: преди да го усмъртят, го принуждават да напише фалшив донос до маршал Фон Люксембург. Въз основа на фалшивия донос Люксембург взима мерки, водещи го към поражение. Спящата му армия е нападната призори; една бригада вече е побягнала, а пълководецът изобщо не знае за това — без голяма бързина и смелост всичко би било изгубено.

Не е било достатъчно да си добър пълководец, за да не се озовеш в безпътица; необходими са били опитни войници, способни да се свързват помежду си, главни офицери, които умело да внесат ред и да имат воля да го сторят: дори един висш офицер, решен да се възползва от бъркотията, за да бъде победен неговият предводител, е можел да го стори, без това да стане явно.

3 август 1692 г. Люксембург бил болен: едно пагубно обстоятелство в миг, когато е било потребно ново прегрупиране; опасността му вдъхнала сили; било необходимо чудо, за да не се окаже победен, и той го сторил. Разгърнал хората на друго място, осигурил бойно поле за армията си, която нямала такова, възстановил строя по десния фланг, три пъти установявал връзка между частите, три пъти се впускал в атака начело на кралските сили — всичко това за по-малко от два часа. В армията му служел и Филип, херцог Д’Орлеан, тогава херцог на Шартър, впоследствие регент на кралството, внук на френския държавен глава, който тогава нямал и петнайсет години^[4]. Той не можел да бъде полезен в един решителен удар; ала за да добият хъс войниците, напълно достатъчно било внук на френския крал, още дете, да се хвърля напред заедно с кралските сили и, ранен в битката, да се впуска отново в нея въпреки раната.

Внук и син на племенник на великия Конде служели като офицери наместници: единият бил Луи дьо Бурбон, наричан Великия херцог, другият бил Франсоа Луи, принц Дьо Конти — двамата си съперничели по храброст, по дух, по амбиция, по слава; Великия херцог бил по-строг по нрав, може би по-сериозен, принц Дьо Конти бил по-блестящ. И двамата били призовани от обществото да командват войски и страстно желаели да придобият признание; тъй и не успели, понеже Луи имал представа и за честолюбието, и за достойнствата им, а винаги помнел, че принц Дьо Конде е воювал против него.

Принц Дьо Конти пръв прекратил безпорядъка, установил връзка между бригадите, изкарал напред нови; Великия херцог вършел същото, без да се стига до съперничество. Херцог Дьо Вандом, внук на Анри IV, също бил офицер наместник в тази армия: служел от дванайсетгодишен и макар да бил тогава на четирийсет години, все още не бил използван като командир. Брат му, старши приор, бил редом с него.

Наложило се всички тия знатни личности да оглавят кралските сили заедно с херцог Дьо Шоазьол, за да прогонят английския корпус, който бил заел изгодна позиция и това можело да предопредели изхода от битката. Кралските сили и англичаните били най-добрите бойци в света: настанала голяма сеч. Накрая французите, окуражени от множеството принцове и млади благородници, сражаващи се около техния пълководец, надделели: шампанският полк разбил английските гвардейци на крал Уилям, а когато англичаните претърпели поражение, всичко вече било предрешено.

Буфлер, впоследствие маршал на Франция, се присъединил от няколко левги разстояние спрямо бойното поле със своите драгуни и победата станала пълна. Крал Уилям бил изгубил към седем хиляди души, но се оттеглил стройно, както бил повел нападението, бил победен, но си оставал опасен и продължил кампанията. Успехът, който се дължал на качествата на всички тия млади принцове, на цвета на благородниците в кралството, бил посрещнат в двора, в Париж и в провинциите с възторг, непознат дотогава при някоя битка.

На връщане Великия херцог, принц Дьо Конти, господата Дьо Вандом и техните приятели били посрещнати от народни шпалири покрай пътищата; овациите и радостта били безумни: всички жени се стараели да привлекат погледите им. Тогава мъжете носели дантелени жаба, които се нагласяли трудно и бавно. Понеже се били облекли набързо за битката, принцовете били провесили как да е тези вратовръзки около шиите си: жените започнали да носят същите украшения и те били наречени „стеенкерки“. Всички модерни бижута били „ала стеенкерк“. Всеки младеж, участвал в тази битка, се радвал на внимание. Населението се скупчвало около принцовете: те били обичани толкова повече, понеже благоволението към тях от страна на двора не съответствало на славата им.

В тази битка загинал младият принц Дьо Тюрен, племенник на героя, убит в Германия; а давал надежди, че ще стане като чичо си. Изискаността и духът му го били направили популярен в града, в двора и в армията.

Когато докладвал на краля за тази паметна битка, пълководецът дори не му споменал, че е бил болен по време на нападението.

През следващата кампания същият пълководец със същите принцове и със същите войници, атакувани изневиделица и победили при Стеенкерк, изненадал крал Уилям подир преход от седем левги и го ударил при Нервенд. Нервенд е село до Гет, на няколко левги от Брюксел. През нощта Уилям успял да заеме позиция и да се подготви за бой: нападнали го призори (29 юли 1693 г.); бил застанал начело на рювинийския полк, изцяло състоящ се от френски благородници, заставени да напуснат отечеството си и да го намразят поради отменянето на Нантския едикт и драгунските набези. Сега си отмъщавали за интригите на йезуита Лашез и за жестокостите на Лувоа. Следван от една тъй надъхана военна част, Уилям първо помел ескадроните, излезли насреща му, ала накрая сам паднал заедно с убития си кон. Изправил се отново и продължил да се сражава най-упорито.

Люксембург на два пъти влязъл в село Нервенд с шпага в ръка. Херцог Дьо Вилроа пръв навлязъл в неприятелските позиции: на два пъти селото било отвоювано и превзето отново.

Тъкмо при Нервенд същият този Филип, херцог на Шартър, се показал като достоен потомък на Анри IV. Спуснал се за трети път начело на един ескадрон: частта била отблъсната и той се озовал в една падина, обкръжен отвсякъде от мъртви и ранени хора и коне. Към него се насочил вражески ескадрон и му закрещели да се предаде: заловили го; той започнал да се бори сам, ранил офицера, който го задържал, и се отървал от него. Мигновено към него се засилили свои и го освободили. Принц Дьо Конде, наречен Великия херцог, и подобният нему принц Дьо Конти, които така се били проявили при Стеенкерк, също се сражавали при Нервенд за живота и славата си и умъртвили врагове със собствените си ръце, което днес почти не се случва на висшите офицери, откакто барутният огън решава кой ще победи.

Маршал Фон Люксембург се проявил и изложил на опасност повече от всякога: синът му, херцог Дьо Монморанси, го закрил с тяло, когато стреляли по него, и бил улучен вместо баща си. Накрая пълководецът и принцовете превзели селото за трети път и победили в битката.

Малко са тъй смъртоносните дни. Загинали към двайсет хиляди души: дванайсет хиляди от страна на съюзниците и осем хиляди французи. Във връзка с това се казвало, че трябва да се пее по-скоро De profundis, а не Те Deum.

Едва ли нещо може да бъде по-утешително спрямо ужасите на войната от думите на граф Фон Залм, който бил ранен и пленен при Тиенен. Маршал Фон Люксембург се отнасял извънредно грижливо към него, а благородникът му казал: „Що за нация сте вие! Няма по-опасни врагове в боя, нито по-великодушни приятели след победата.“

Всички тия сражения носели голяма слава, но малко удовлетворение. Съюзниците, разбити при Фльорюс, Стеенкерк и Нервенд, не били напълно поразени: крал Уилям винаги се оттеглял с достойнство и само две седмици след битката трябвало да бъде ударен отново, за да се спечели надмощие в кампанията. Парижката катедрала била пълна с вражески знамена. Принц Дьо Конти наричал маршал Фон Люксембург тапицер на „Нотър Дам“: непрестанно се говорело за победи. Само че навремето Луи XIV бил завоювал половината Холандия и Фландрия и цялата Франш Комте без нито една битка; а ето че сега въпреки всички огромни усилия и кървави победи Съединените провинции си оставали ненакърнени и дори не можело да бъде обсаден Брюксел.

1 и 2 септември 1692 г. От своя страна маршал Дьо Лорж също бил спечелил голяма битка край Шпейербах; дори бил пленил стария херцог Фон Виртенберг и бил навлязъл във владенията му; ала подир завоеванието и победата бил принуден да се изтегли оттам. Негово Кралско Височество се присъединил, предприели повторно настъпление и съсипали Хайделберг, който неприятелите си били върнали; после се наложило само да се отбраняват срещу имперските сили.

Подир победата при Стафарда и завоюването на Савоя маршал Дьо Катина не успял да попречи на самия херцог на Савоя да навлезе в Дофине, нито пък след победата при Марсалия могъл да спаси важния град Казале.

В Испания маршал Дьо Ноай победил в битка край река Тер (26 май 1694 г.). Превзел Херона и няколко малки населени места, ала армията му била твърде слаба и след успехите се наложило да се оттегли от Барселона. Макар и побеждавайки навсякъде, французите слабеели от постигнатото и се сражавали срещу съюзниците все едно срещу безсмъртна хидра. Във Франция станало сложно да се набират войници, не се намирали лесно и пари. Сезонните несгоди по онова време унищожили земните блага и започнал глад; нищета царяла под звуците на Те Deum и тържествата. Увереността и усещането за превъзходство, изпитвани от френските бойци, понамалели: Луи XIV вече не заставал начело. Лувоа бил умрял (16 юли 1691 г.); синът му Барбезийо будел само недоволство; най-сетне и смъртта на маршал Фон Люксембург (4 януари 1695 г.), с когото войниците се чувствали несломими, сякаш сложила край на поредицата от бързи победи на Франция.

Тогава изобретението да бъдат бомбардирани крайморски градове от кораби се обърнало против онези, които го измислили. Действително адската машина, с която англичаните се опитали да подпалят Сен Мало и която не се задействала, не била по френски образец: такива машини отдавна се били появявали из Европа. Французите били отработили изкуството да изстрелват бомби от подвижно съоръжение, не просто от здрава почва; тъкмо благодарение на това изкуство английските флоти бомбардирали Диеп, Авър дьо Грас, Сен Мало, Дюнкерк и Кале. Диеп, до който доближаването не е трудно, единствен пострадал доста. Този град, тъй приятен днес с равномерно разположените си къщи, чието разкрасяване се дължи на претърпяното бедствие, бил почти изпепелен. Бомбите смазали и изгорили само двайсет къщи в Авър дьо Грас, ала фортификациите на пристанището били сринати. В този смисъл медалът, изсечен в Холандия, има основание, макар доста френски автори да са роптали, че е лъжовен. Там четем на латински: „Пристанището Хавър изгорено и съборено и пр.“ Надписът не отбелязва, че градът е напълно изгорял — това би било измама; пристанището обаче било изгорено наистина.

Скоро след това бил изгубен завоюваният Намюр. Във Франция имало големи хвалебствия спрямо Луи XIV, задето го превзел, носели се и насмешливи сатирични съчинения срещу крал Уилям, който не успял да му помогне с осемдесетхилядна армия. Уилям го завладял по същия начин, по който това се случило попреди: нападнал го пред очите на армия, по-могъща и от неговата, когато Луи XIV го бил обсадил; имало нови фортификации, издигнати от Вобан. Защитният френски гарнизон бил цяла армия; докато той напирал, маршал Дьо Буфлер се спуснал натам със седем драгунски полка. Следователно Намюр бил защитаван от шестнайсет хиляди души, като близо сто хиляди можели да се притекат на помощ.

Маршал Дьо Буфлер бил достоен мъж, дееспособен и старателен пълководец, добър гражданин, който мислел единствено за службата и не скъпял нито усилията, нито живота си. В спомените на маркиз Дьо Фьокиер има обвинения за доста негови пропуски при защитата на населеното място и на цитаделата; упрекван е дори за защитата на Лил, която осъществил тъй великолепно. Писачите на историята на Луи XIV безапелационно цитират маркиз Дьо Фьокиер, когато става дума за войната, както и абат Дьо Шоази, когато става дума за анекдоти. Едва ли им е било ясно, че Фьокиер, иначе отличен офицер, запознат с войната по принцип и по личен опит, е, макар и просветен, твърде печален и критиките му спрямо военачалниците са като на Аристарх, та и на Зоил^[5]: той пренаглася фактите, за да си достави удоволствието да кори пропуските. Оплаква се от всички и всички са се оплаквали от него. Добива известност като най-сърцатият човек в Европа, понеже спял сред сто хиляди свои неприятели. Уменията му не биват възнаградени с жезъла на маршал на Франция и той насочва към онези, които са служили на държавата, забележки, които биха били много полезни, ако бе имал по-сговорчив, а не толкова проникновен, старателен и дързък дух.

Той укорява маршал Дьо Вилроа за повече и по-съществени грешки, отколкото тези на Буфлер. Вилроа е бил начело на около осемдесет хиляди души и е трябвало да помогне на Намюр; ала дори маршалите Вилроа и Буфлер да биха сторили всичко, което може да бъде направено (нещо твърде рядко), заради самото местоположение Намюр не е следвало да получи помощ и е щял да се предаде рано или късно. Бреговете на река Меен, осеяни от наблюдаващи бойци, спрели по-рано помощта на крал Уилям, неизбежно спрели и силите на маршал Дьо Вилроа.

Маршал Дьо Буфлер, граф Дьо Гискар, губернаторът на града, граф Дю Шатле дю Ломон, командир на пехотата, всички офицери и войници защитавали града с възхитителна смелост и упоритост, но не издържали дори два дни повече, отколкото било възможно. Когато един град е обсаден от превъзхождаща по численост армия и действията й са добре водени, а сезонът е подходящ, винаги е ясно подир колко време той ще бъде превзет, независимо от силната защита. Крал Уилям завладял града и цитаделата за повече време от Луи XIV (септември 1695 г.).

Губейки Намюр, кралят бомбардирал Брюксел: ненужно отмъщение спрямо краля на Испания и спрямо англичаните, бомбардирали неговите градове. Така войната била разорителна и пагубна и за двете страни.

От два века насам покрай индустриалните постижения и яростта на хората бедите на нашите войни не се стоварват само из нашата Европа. Губим хора и пари, за да се трепем из далечните краища на Азия и на Америка. Индийците, които заставихме със сила и ловкост да приемат нашето устройство, и американците, чийто континент окървавихме и ограбихме, гледат на нас като на врагове на човешкия род, спуснали се от друг свят, за да ги избиват, а после да се унищожават взаимно.

Французите разполагали в Индия само с една колония, Пондишери, създадена грижливо от Колбер с огромни средства, като печалбите са можели да ги възвърнат само след доста години. Холандците я завладели с лекота и разорили едва-що покълналата търговия на Франция в Индия.

1695 г. Англичаните унищожили плантациите на Франция в Санто Доминго (1696). Един корабостроител от Брест разсипал техните в Гамбия, в Африка. Корабостроителите от Сен Мало изпоразрушили и изгорили всичко по източния бряг на Нюфаундланд. Остров Ямайка станал жертва на френски ескадри — кораби били завзети и подпалени, а бреговете разорени.

Май 1697 г. Поентис, ръководител на ескадра, начело на известен брой кралски кораби, както и на няколко корсарски от Америка, изненадал град Картахена — търговско средище и склад на съкровищата, които Испания извлича от Мексико. Нанесените от него щети били оценени на двайсет милиона наши ливри, а плячката — на десет милиона. Тези изчисления винаги могат да бъдат посмалени, ала не и бедствията, предизвикани от подобни славни експедиции.

Холандските и английските търговски плавателни съдове всекидневно ставали жертви на френските корабостроители — а най-вече на Дюге Труен, невероятен човек, който само защото не разполагал с големи флоти, не се сдобил с репутацията на хора като Драгут и Барбароса.

Жан Барт също придобил голяма репутация сред корсарите. От прост матрос станал ръководител на ескадра, както и Дюге Труен. Имената им все още не са забравени.

Враговете пленявали по-малко френски търговски кораби просто защото те били по-малко. Смъртта на Колбер и войната силно били свили търговията.

И тъй, резултатът от експедициите по суша и по море бил всеобщо нещастие. Онези, които са по-човечни и нямат добро отношение към политиката, ще отбележат, че в тази война Луи XIV е размахвал оръжия против своя родственик краля на Испания, против избирателя на Бавария, за чиято сестра е бил женен неговият син дофинът, против избирателя на Пфалц, чиято земя е опожарил, след като омъжва Негово Височество за принцесата на Пфалц. Крал Джеймс бива прогонен от трона от своя зет и от дъщеря си. Впоследствие виждаме как херцогът на Савоя влиза в съюз срещу Франция, където една от дъщерите му е съпруга на възможен престолонаследник, и срещу Испания, където друга негова дъщеря е кралица. Повечето войни между християнските владетели са си направо граждански войни.

Най-престъпното начинание в цялата тази война се оказва и единствено напълно осъществено: Уилям неизменно постига успех в Англия и в Ирландия. Другаде постиженията са частични. Наричам това начинание престъпно не поради това, че преценявам дали нацията, проляла кръвта на бащата, е била в правото си или не да прогони сина и да отстоява своята религия и правата си: казвам само, че ако на земята има правда, не дъщерята и не зетят на крал Джеймс би следвало да го изхвърлят от дома му. Помежду частни лица подобно деяние би било чудовищно; интересите на народите сякаш установявят по-различен морал за владетелите.