Кен Фолет
Мъжът от Санкт Петербург (4)

Четвърта глава

Една жена извика и времето спря.

Феликс познаваше този глас, който го връхлетя като мощен удар. Скова се от изненада.

От него се искаше да открие Орлов, да насочи оръжието, да дръпне спусъка, да стреля отново за всеки случай, да се обърне и да се шмугне в храстите…

Вместо това погледна към жената, която беше извикала, и видя лицето й. Беше стряскащо познато, сякаш го бе видял за последно вчера, а не преди деветнайсет години. Очите й бяха разширени от страх, а малката й червена уста бе широко отворена.

Лидия.

Той стоеше до вратата на каретата, зинал под шала, с насочено наникъде оръжие, и си мислеше: „Моята Лидия — тук, в тази карета…“.

Докато се взираше в нея, смътно усети, че Уолдън се раздвижи неестествено бавно, приближаваше се към него отляво, но Феликс мислеше само за едно: „Така изглеждаше тя и тогава, с широко отворени очи и отворена уста, когато лежеше под мен, увила крака на кръста ми, гледаше ме и започваше да крещи от удоволствие…“.

После видя, че Уолдън е издърпал меч…

За бога, меч?

… острието просветваше на светлината на уличната лампа, Феликс се раздвижи твърде бавно и твърде късно, мечът се заби в дясната му ръка и той изпусна револвера, който падна с трясък на земята.

Гърмът развали магията.

Уолдън издърпа меча и го стрелна към сърцето на Феликс. Феликс се извърна настрани. Острието проби палтото и ливреята и се заби в рамото му. Той отскочи инстинктивно назад, мечът излезе и топла кръв се стече под ризата му.

Сведе очи към пътя, търсеше оръжието, но не можеше да го види. Отново вдигна глава и забеляза как Уолдън и Орлов се сблъскаха, когато едновременно се опитаха да излязат от тясната врата на каретата. Дясната ръка на Феликс висеше неподвижно. Рамото му бавно кървеше и пулсираше. Дланта му бе разрязана в месестата част между палеца и показалеца и кървеше обилно.

Трябваше да се измъкне от парка, преди Уолдън да успее да вдигне тревога. С мъка свали палтото и смъкна ливреята на земята. Стисна дясната си ръка точно под мишницата, за да облекчи болката и да забави кървенето. После с усилие тръгна към булеварда.

Лидия.

За втори път в живота му тя беше причинила катастрофа. Първият път бе през 1895 г., в Санкт Петербург…

Не. Той нямаше да си позволи да мисли за нея, не още. Сега трябваше да се съвземе и да действа.

С облекчение видя велосипеда там, където го беше оставил, под надвисналите клони на голямо дърво. Забута го по тревата към края на парка. Дали Уолдън вече беше извикал полиция? Дали търсеха висок мъж с тъмно палто? Той се вгледа към булеварда. Лакеите още търчаха, колите ревяха, каретите маневрираха. Колко ли време бе минало, откакто се качи на капрата на каретата на Уолдън — двайсет минути? За толкова време светът се беше обърнал с главата надолу.

Пое си дълбоко дъх и избута колелото на пътя. Всички бяха заети, никой не го поглеждаше. Като държеше дясната си ръка в джоба на палтото, той се качи на велосипеда, отблъсна се и завъртя педалите. Управляваше кормилото с лявата си ръка.

Навсякъде гъмжеше от полицаи. Ако Уолдън ги беше извикал бързо, можеха да обградят парка и пътищата около него. Феликс погледна напред, към арката на Адмиралтейството. Нямаше и следа от блокада.

Щом подминеше арката, щеше да се озове в Уест Енд и там щяха да изгубят следите му.

Започна да схваща цаката на управлението с една ръка и увеличи скоростта.

Когато приближи арката, един автомобил спря до него и в същото време полицай излезе на пътя отпред. Феликс закова колелото и се приготви да бяга — но полицаят просто задържа движението, за да може друг автомобил, вероятно на някое величие, да излезе от един двор. Щом колата се появи, полицаят козирува и даде знак движението да продължи.

Феликс мина през арката и продължи към Трафалгар Скуеър.

„Твърде бавен си, Уолдън“, мислеше си той със задоволство.

Беше среднощ, но Уест Енд бе озарен от улични лампи и пълен с хора и превозни средства. Навсякъде имаше полицаи, но не и колоездачи: Феликс привличаше вниманието. Зачуди се дали да не изостави велосипеда и да тръгне към Камдън Таун, но не беше сигурен, че ще успее да стигне дотам пеша: вече се изморяваше.

От Трафалгар Скуеър сви по Сейнт Мартин Лейн, после свърна по задните улички на Тиътърленд. Една тъмна алея внезапно се озари като сцена, когато се отвори врата и група актьори излязоха, като разговаряха и се смееха шумно. По-нататък той чу стонове и въздишки и подмина мъж и жена, които се любеха прави в един вход.

Прекоси към Блумсбъри. Тук беше по-тихо и по-тъмно. Той пое с колелото на север по Гоуър Стрийт, покрай класическата фасада на пустия университет. Въртенето на педалите вече му костваше огромни усилия и всичко го болеше. „Само още два-три километра“, помисли си.

Слезе от колелото, за да прекоси оживения Юстън Роуд. Светлините на трафика го замаяха, с мъка фокусираше погледа си.

След гара Юстън се качи пак на колелото и завъртя педалите. Внезапно му се зави свят. Улична лампа го заслепи. Предното колело се заклатушка и се удари в тротоара. Феликс падна.

Остана да лежи на земята замаян и изнемощял. Отвори очи и видя, че се приближава полицай. Надигна се с мъка на колене.

— Пиян ли си? — попита униформеният.

— Малко ми прилоша — успя да отвърне Феликс.

Полицаят го хвана за дясната ръка и го вдигна на крака. Феликс бързо се освести от силната болка в рамото, но успя да задържи кървящата си длан в джоба на палтото.

Полицаят шумно вдиша и каза:

— Хм. — Отношението му стана по-топло, когато установи, че Феликс не мирише на алкохол. — Ще се оправите ли?

— Да, само минутка.

— Чужденец ли сте? — беше забелязал акцента му.

— Французин — отвърна Феликс. — Работя в посолството.

Полицаят стана още по-любезен.

— Да извикам ли карета?

— Не, благодаря ви. Остава ми още малко път.

Полицаят вдигна велосипеда.

— На ваше място бих го бутал.

Феликс взе колелото и отвърна:

— Така ще направя.

— Добре, сър. Бо-нююи.

— Бон нюи, полицай. — Феликс с усилие се усмихна. Забута колелото с лявата си ръка и отмина. „Ще свия в следващата пряка и ще седна да си почина“, реши той. Озърна се през рамо: полицаят още го гледаше. Насили се да продължи, макар че отчаяно искаше да легне на земята. „Следващата пряка.“ Но когато стигна до нея, я подмина, защото си каза: „Не тази, другата“.

И така стигна до дома си.

Сякаш часове по-късно застана пред високата къща в Камдън Таун. Като през мъгла се опита да види номера на вратата, за да е сигурен.

За да стигне до стаята си, трябваше да слезе по каменни стъпала към мазето. Облегна колелото на перилата от ковано желязо, докато отваряше малката порта. После опита да го спусне по стълбите, което бе грешка. То се изплъзна от ръката му и падна с трясък на площадката. След миг хазяйката му Бриджит се появи на вратата към улицата, загърната с шал.

— Какво е туй, за бога? — извика тя.

Феликс седна на стъпалата и не отговори. Реши известно време да не помръдва, докато се почувства по-добре.

Бриджит слезе и му помогна да се изправи.

— Май си прекалил с питиетата — рече тя. Поведе го по стълбите към мазето. — Извади си ключа.

Той трябваше да бръкне с лявата ръка в десния джоб на панталона си. Даде й ключа и тя отвори вратата. Щом влязоха, Феликс застана насред малката стая, а жената запали лампата.

— Дай да ти свалим палтото — каза тя.

Той я остави да му съблече палтото и тя забеляза петната от кръв.

— Бил ли си се?

Феликс легна на леглото.

— Изглеждаш много зле — отбеляза Бриджит.

— Зле съм — отвърна той и припадна.

Ужасна болка го върна в съзнание. Отвори очи и видя, че Бриджит промива раните му с нещо, което пареше като огън.

— Ръката трябва да се зашие — рече тя.

— Утре — изпъшка Феликс.

Тя му даде да пие от чаша. В нея имаше топла вода с малко джин.

— Нямам бренди — обясни Бриджит.

Феликс легна по гръб и я остави да го превърже.

— Мога да доведа лекар, но с к’во да му платя…

— Утре.

Тя стана.

— Ще дойда да те видя рано сутринта.

— Благодаря ти.

Тя излезе и Феликс най-сетне си позволи да се отдаде на спомени.

От векове всичко, което е нужно на хората, за да увеличат своята продукция или дори да продължат да я създават, е заграбено от малцина. Земята принадлежи на малцина, които могат да попречат на общността да я обработва. Минните шахти, които са дело на труда на поколения, принадлежат на малцина. Тъкачната машина, която в настоящия си усъвършенстван вид представлява труда на три поколения ланкашърски тъкачи, принадлежи на малцина; и ако внуците на същия онзи тъкач, който е изобретил първата тъкачна машина, предявят правата си върху една от тези машини, те ще му кажат: „Не пипай! Тази машина не е твоя!“. Железниците принадлежат на неколцина акционери, които може би дори не знаят къде точно се намират линиите, които им носят годишен доход, по-голям от дохода на средновековен крал. И ако децата на онези хора, които са умирали с хиляди, за да прокопаят тунелите, се съберат и идат — парцаливо, гладно множество — да помолят за хляб или работа същите тези акционери, те ще ги посрещнат с щикове и куршуми.

Феликс вдигна поглед от брошурата на Кропоткин. Книжарницата беше празна. Книжарят бе стар революционер, който си изкарваше прехраната с продажба на романи на богати жени, но криеше и нелегална литература в задната стая на магазина си. Феликс прекарваше много време там.

Беше на деветнайсет. Скоро щяха да го изгонят от престижната Духовна академия заради отсъствия, лоша дисциплина, дълга коса и връзки с нихилисти. Беше гладен и беден, скоро щеше да е и бездомен, а животът бе прекрасен. Интересуваха го само идеите и той всеки ден научаваше по нещо ново за поезията, историята, психологията и — най-вече — за политиката.

Законите за собствеността не са създадени да гарантират на индивида или на обществото правото да се възползват от плодовете на собствения си труд. Напротив, те са създадени така, че да отнемат на производителя част от онова, което е създал. Когато например законът постановява нечие право на дом, той не му дава правото на къщата, която е построил сам, или на къщата, която е издигнал със свои другари. В този случай никой не би оспорвал правото му! Напротив, законът постановява правото му на къща, която не е продукт на неговия труд.

Когато чу за анархистите за първи път, девизът им му прозвуча нелепо: „Собствеността е кражба, правителството е тирания, анархията е справедливост“. Но колкото и да е странно, щом поразсъждава по тези въпроси, това му се стори не само вярно, но и очевидно. Възгледите на Кропоткин за законите бяха неоспорими. В селото на Феликс нямаше нужда от закони, за да се предотвратяват кражбите: ако някой селянин отмъкнеше коня на друг или стола му, или рубашката, бродирана от жена му, цялото село щеше да види, че крадецът притежава тези неща, и щяха да го накарат да ги върне. Единствената кражба, която оставаше ненаказана, бе, когато земевладелецът събираше рентата си; а полицаят дори го придружаваше, за да обезпечи кражбата. Същото беше и с правителството. Селяните нямаха нужда някой да им казва как да орат, как да разпределят воловете по нивите: те си го решаваха сами. Единствено за оранта на господарските ниви имаше нужда от наложени правила.

Постоянно ни повтарят какви били ползите от законите и наказанията, но дали онези, които го говорят, някога са се опитвали да претеглят ползите, приписвани на законите и наказанията, срещу деградиращите ефекти от тези наказания върху човечеството? Вижте само какви пагубни страсти събуждат сред хората отвратителните наказания, които се извършват по нашите улици! Човекът е най-жестокото животно на света. И кой подклажда и развива тази вродена жестокост, ако не царят, съдията и свещениците, въоръжени със закона, който постановява да дерат някой жив, да наливат врящ катран в раните му, да му секат ръцете и краката, да чупят костите му, да нарежат човек на парчета, за да запазят властта си? Само вижте що за потоп от поквара залива човешкото общество чрез „информирането“, което се поощрява от съдиите и се плаща добре от правителството, под претекст че така се подпомага разкриването на „престъпления“. Само идете в затворите и вижте какво се случва с човек, когато е потопен в покварата и разложението, които струят от самите стени на нашите затвори. И накрая, помислете в каква развала, в каква умствена поквара са поддържани тези хора чрез идеята за подчинението, която е самата същност на закона; за суровото наказание; за властта да наказваш; за необходимостта от палачи, надзиратели и информатори — накратко, всички атрибути на закона и властта. Помислете за това и със сигурност ще се съгласите, че закон, който налага наказания, е извращение, което трябва да изчезне.

Народите без политическа организация и поради това не така покварени като нас разбират напълно, че човекът, който е наречен „престъпник“, е просто несретник; и че лекът не е да го нашибаш с пръчка, да го оковеш или да го убиеш, а да му помогнеш с най-братска грижа, с отношение, основано на равенството, като заживее сред честни хора.

Феликс смътно усети, че някой влезе в книжарницата и стои до него, но се беше задълбочил в думите на Кропоткин.

Никакви закони! Никакви съдии! Свобода, равенство и човешко съчувствие са единствените ефективни бариери, които можем да издигнем пред антисоциалните инстинкти на някои от нас.

Клиентът изпусна книга и той си изгуби мисълта. Вдигна поглед от памфлета, видя томчето на пода до дълга пола и автоматично се наведе да го вдигне вместо дамата. Когато й го подаде, съзря лицето й.

Ахна.

— Господи, вие сте ангел! — рече той съвършено искрено.

Тя беше руса и дребна, носеше светлосиво кожено палто с цвета на очите й и всичко в нея бе бледо, светло и чисто. Той си помисли, че никога не е виждал по-красива жена, и беше прав.

Тя го гледаше изчервена, но не се извърна. Невероятно, но като че ли нещо в него й се стори интересно.

След миг той погледна към книгата й. „Ана Каренина“.

— Сантиментални глупости — рече, но веднага съжали, защото думите му развалиха магията. Тя взе книгата и се обърна. Тогава той видя, че с нея има прислужница, тя й я подаде, а след това излезе от магазина. Прислужницата плати. Феликс гледаше през витрината как жената се качва в карета.

Попита книжаря коя е. Името й беше Лидия, дъщеря на граф Шатов.

Научи къде живее графът и на следващия ден започна да обикаля около къщата с надеждата да я види. Тя два пъти влезе и излезе с каретата, преди един коняр да дойде и да го изгони. Но това не обезсърчи Феликс, защото, когато тя излезе последния път с каретата, погледна право към него.

На следващия ден той отиде в книжарницата. С часове чете „Федерализъм, социализъм и антитеологизъм“ на Бакунин^[1], без да разбере и една дума. Всеки път, щом по улицата минеше карета, той вдигаше очи към витрината. Щом в книжарницата влезеше клиент, сърцето му пропускаше удар.

Тя дойде в края на следобеда.

Този път остави прислужницата си навън. Поздрави тихо книжаря и мина в задната част на магазина, където беше Феликс. Вгледаха се един в друг. „Тя ме обича, защо иначе ще идва?“, помисли си той.

Искаше да я заговори, но вместо това я прегърна и я целуна. Тя отвори уста и отвърна на целувката му жадно, прегърна го, впи пръсти в гърба му.

При тях винаги беше така: когато се срещаха, се хвърляха един към друг като животни в схватка.

Видяха се още два пъти в книжарницата и веднъж по мръкнало в градината в къщата на Шатов. Този път, в градината, тя беше по нощница. Феликс плъзна ръце под нея и я опипа цялата така безсрамно, сякаш беше уличница, докосваше я, изследваше я, стискаше я, а тя само стенеше.

Даде му пари, за да си наеме стая, и след това идваше при него почти всеки ден в продължение на шест удивителни седмици.

Последният път бе една ранна вечер. Той седеше до масата, увит с одеяло заради студа, и четеше на свещ „Какво е собствеността?“ на Прудон. Когато чу стъпките й по стълбите, си свали панталоните.

Тя се втурна вътре, загърната със старо кафяво наметало с качулка. Целуна го, засмука устните му, после брадичката и го ощипа по бедрата.

После се обърна и свали наметалото. Отдолу беше с бяла вечерна рокля, която сигурно струваше стотици рубли.

— Разкопчай ме, бързо.

Феликс започна да откача кукичките на гърба на роклята.

— Тръгнала съм за прием в британското посолство. Имам само час — рече тя задъхано. — Бързо, моля те.

В бързината той откъсна едната кукичка от плата.

— По дяволите, скъсах я.

— Нищо!

Тя смъкна роклята, после фустата, долната риза и гащите и остана по корсет, чорапи и обувки. Хвърли се в прегръдките му. Докато го целуваше, смъкна бельото му.

— О, господи, обожавам миризмата ти! — възкликна.

Когато говореше така, направо го подлудяваше.

Тя извади гърдите си от корсета и каза:

— Захапи ги. Захапи ги силно. Искам да ги усещам цяла вечер.

След миг се отдръпна от него и легна по гръб на леглото.

Долу, точно където свършваше корсетът, редките руси косми между бедрата й лъщяха от влага.

Тя се разкрачи и вдигна високо крака, за да се отвори за него. Той се взира в нея за миг и после се хвърли отгоре й.

Тя стисна пениса му с ръце и го напъха трескаво в себе си. Токовете на обувките й разраниха кожата на гърба му, но той не усещаше.

— Гледай ме — каза тя. — Гледай ме!

Той я оглеждаше с обожание.

На лицето й се изписа паника.

— Гледай ме, свършвам! — изпъшка тя.

Тогава, като се взираше в очите му, отвори уста и изпищя.

 

 

— Мислиш ли, че другите хора са като нас? — попита тя.

— Как като нас?

— Мръсници.

Той вдигна глава от скута й и се ухили.

— Само щастливците.

Тя погледна тялото му, свито между краката й.

— Ти си толкова здрав и силен, съвършен си. Виж колко плосък е коремът ти, колко стегнат е задникът ти, колко стройни и твърди са бедрата ти. — Прокара пръст по носа му. — Имаш лице на княз.

— Аз съм селянин.

— Не и когато си гол. — Тя беше в настроение за размисли. — Преди да те срещна, мъжките тела ми бяха интересни, но се преструвах, че не е така, дори пред себе си. После се появи ти и аз просто не можех вече да се преструвам.

Той близна вътрешната страна на бедрото й и тя потрепери.

— Правил ли си това с друго момиче?

— Не.

— И ти ли се преструваше?

— Не.

— Мисля, че някак го разбрах. Има нещо в начина, по който изглеждаш, нещо диво и свободно, като животно, не се подчиняваш на никого, просто правиш каквото искаш.

— Никога досега не съм срещал момиче, което би ми позволило.

— Всички биха го искали. Всяко момиче би го искало.

— Защо? — попита той егоистично.

— Защото лицето ти е толкова жестоко, а очите — така нежни.

— Затова ли ми позволи да те целуна в книжарницата?

— Не съм ти позволила — нямах избор.

— Можеше да извикаш за помощ след това.

— Тогава исках само да го направиш отново.

— Сигурно съм се досетил каква си всъщност.

Сега беше неин ред да бъде егоистична.

— И каква съм всъщност?

— Студена като лед на повърхността и гореща като ада отдолу.

Тя се изкикоти.

— Аз съм голяма актриса. Всички в Санкт Петербург ме мислят за добро момиче. Държа се като пример за по-младите от мен, също като Ана Каренина. Сега, когато вече знам колко съм лоша, ще трябва да се преструвам два пъти повече на девственица.

— Не можеш да се преструваш два пъти повече на каквото и да било.

— Чудя се дали всички се преструват — заключи тя. — Например баща ми. Ако знаеше, че съм тук, щеше да умре от ярост, но навярно и той е изпитвал същото на младини — не мислиш ли?

— Не е сигурно — каза Феликс. — Но какво би направил, ако разбере?

— Ще те нашиба с камшик.

— Първо ще трябва да ме хване. — Хрумна му нещо. — На колко години си?

— Почти на осемнайсет.

— Господи, мога да отида в затвора, защото съм те прелъстил.

— Ще накарам татко да те измъкне оттам.

Той се претърколи по корем и я погледна.

— Какво ще правим, Лидия?

— Кога?

— Занапред.

— Ще останем любовници, докато навърша необходимата възраст, и после ще се оженим.

Той се втренчи в нея.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Тя изглеждаше искрено изненадана, че не е стигнал до същото заключение. — Какво друго да направим?

— Искаш да се омъжиш за мен?

— Да! А ти не искаш ли?

— О, да! — изпъшка той. — Много го искам.

Тя седна с разкрачени около лицето му крака и го погали по косата.

— Тогава точно това ще направим.

— Така и не ми каза как успяваш да идваш при мен — рече той.

— Не е много интересно — каза тя. — Лъжа, подкупвам слугите, поемам рискове. Тази вечер например. Приемът в посолството започва в шест и половина. Излязох от къщи в шест и ще ида там в седем и петнайсет. Каретата е в парка — кочияшът си мисли, че се разхождам с прислужницата, а тя е долу пред къщата и мечтае как ще похарчи десетте рубли, които ще й дам, за да си държи устата затворена.

— Сега е седем без десет — каза Феликс.

— О, господи! Бързо, направи ми го с език, преди да тръгна.

 

 

Тази нощ Феликс беше заспал и сънуваше бащата на Лидия — когото не беше виждал, — когато те нахлуха в стаята му с фенери в ръце. Той се събуди веднага и скочи от леглото. Отначало си помисли, че студенти от университета му устройват номер. После единият го удари с юмрук в лицето и го изрита в стомаха, и Феликс разбра, че са от тайната полиция.

Предположи, че го арестуват заради Лидия, и ужасно се изплаши за нея. Дали щеше да бъде публично опозорена? Баща й толкова луд ли беше, че да я накара да свидетелства пред съда срещу любовника си?

Гледаше как полицаите прибират в торба всичките му книги и писма. Книгите беше взел назаем, но нито един от собствениците им не бе толкова глупав да си напише името в тях. Писмата бяха от баща му и сестра му Наташа — никога не беше получавал писма от Лидия и сега бе благодарен за това.

Изведоха го от къщата и го блъснаха в една четириколка. Поеха по Пантелеймоновския мост и после по каналите, сякаш за да избегнат главните улици.

— В затвора на „Литовска“ ли ме карате? — попита Феликс. Никой не отговори, но когато минаха по Дворцовия мост, разбра, че го водят в прочутата Петропавловска крепост, и сърцето му се сви.

От другата страна на моста каретата сви вляво и навлезе в тъмен проход. Спря пред порта. Феликс беше отведен в приемна зала, където един армейски офицер го погледна и написа нещо в някаква книга. После го качиха пак в четириколката и го откараха навътре в крепостта. Спряха пред друга порта и изчакаха няколко минути, докато един войник я отвори. Оттам Феликс мина през серия тесни проходи до трета желязна порта, която водеше към голяма влажна стая.

Директорът на затвора седеше до маса.

— Обвинен сте в анархизъм — рече той. — Признавате ли?

На Феликс му олекна. Значи нямаше нищо общо с Лидия!

— Да признавам ли? — учуди се той. — Аз се гордея с това.

Един от полицаите извади книга и директорът на затвора се подписа в нея. После съблякоха Феликс гол, дадоха му зелена памучна дреха, чифт дебели вълнени чорапи и много големи жълти плъстени чехли.

Оттам въоръженият войник го отведе по тъмните коридори в килия. Тежката дъбова врата се затръшна зад Феликс и той чу как ключът се превъртя в ключалката.

В килията имаше легло, маса, стол и мивка. Прозорецът представляваше просто амбразура в невероятно дебелата стена. Подът бе покрит с боядисан филц, а стените бяха облепени с някаква жълта тапицерия.

Феликс седна на леглото.

Тук Петър Първи беше измъчвал и убил собствения си син. Тук княгиня Тараканова бе затворена в килия, която така се наводнила, че плъховете се покатерили по княгинята, за да не се удавят. Тук Екатерина Велика беше погребвала живи враговете си.

„Достоевски е бил затворен тук — помисли си гордо Феликс, — както и Бакунин, който е бил прикован към стената цели две години. Нечаев е умрял тук.“

Отначало въодушевен от тази героична компания, сега той се ужаси при мисълта, че може да остане завинаги в затвора.

Ключът се завъртя в ключалката. Дребен плешив мъж с очила влезе в килията, държеше писалка, шишенце мастило и хартия. Остави ги на масата и каза:

— Напиши имената на всички подривни елементи, които познаваш.

Феликс седна и написа: „Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Пьотър Кропоткин, Исус Христос…“

Плешивият смачка листа, отиде до вратата на килията и почука. Влязоха двама едри надзиратели, които завързаха Феликс за масата и му свалиха чехлите и чорапите. Започнаха да шибат с камшик стъпалата му.

Мъченията продължиха цяла нощ.

Когато изтръгнаха ноктите му, той започна да им дава измислени имена и адреси, но те казаха, че не му вярват.

Когато започнаха да горят тестисите му със свещ, той изреди имената на всичките си приятели студенти, отново го обвиниха в лъжа.

Всеки път, щом припаднеше, го свестяваха. Понякога спираха за малко и той си мислеше, че най-после е свършило; но те започваха пак и той ги молеше да го убият, за да спрат мъките му. Продължиха дълго след като им каза всичко, което знаеше.

Сигурно някъде на зазоряване припадна за последен път.

Когато се свести, лежеше на леглото. Краката и ръцете му бяха превързани. Болката беше ужасна. Искаше да се убие, но бе твърде слаб да помръдне.

Плешивият дойде в килията вечерта. Когато го видя, Феликс заплака от ужас. Мъжът само се усмихна и излезе. Повече не се върна.

Всеки ден го навестяваше лекар и Феликс безуспешно се опитваше да изкопчи някаква информация: някой навън знае ли, че е тук? Има ли някакви съобщения за него? Някой искал ли е да го посети? Лекарят само сменяше превръзките и излизаше.

Феликс не спираше да мисли. Лидия сигурно беше ходила в стаята му и бе видяла безпорядъка. Някой в къщата вероятно й е казал, че тайната полиция го е отвела. Какво ли е направила тогава? Дали е започнала да разпитва трескаво, без да мисли за репутацията си? Или е била дискретна и е отишла при министъра на вътрешните работи с някаква измислена история за приятел на прислужницата й, който е затворен по погрешка? Всеки ден се надяваше да получи вест от нея, но вест не дойде.

След осем седмици вече можеше да ходи нормално и го освободиха без никакви обяснения.

Той се върна в къщата, където живееше. Очакваше да намери там бележка от нея, но и бележка нямаше, а стаята му беше дадена на друг. Питаше се защо Лидия не е продължила да плаща наема.

Отиде до дома й и почука на предната врата. Отвори му прислужник.

— Феликс Давидович Кшезински поднася почитанията си на Лидия Шатова…

Прислужникът затръшна вратата.

Накрая Феликс отиде в книжарницата и старият книжар му каза:

— Здравей! Имам бележка за теб. Вчера нейната прислужница я донесе.

Феликс разкъса плика с треперещи пръсти. Бележката не беше от Лидия, а от прислужницата й.

Уволниха ме и нямам работа по твоя вина. Тя се омъжи и замина за Англия вчера, и сега ти си плащаш за Греха.

Той вдигна поглед към книжаря със сълзи в очите и изкрещя:

— Това ли е всичко?

Не научи нищо повече цели деветнайсет години.

* * *

В дома на Уолдън обичайните порядки бяха временно отменени и Шарлът седеше в кухнята с прислужниците.

Там беше безукорно чисто, защото, разбира се, семейството бе вечеряло навън. Огънят в голямата готварска печка отдавна беше изгаснал, а високите прозорци зееха широко отворени и през тях нахлуваше хладният вечерен въздух. Посудата от вечерята на слугите беше спретнато подредена; готварските ножове и черпаците висяха на куките си; безбройните купи и тигани бяха скрити в масивните дъбови шкафове.

Шарлът не бе успяла да се изплаши. Отначало, когато каретата спря така внезапно в парка, тя просто се обърка, а след това единствената й грижа беше да накара майка си да спре да крещи. Когато се прибраха у дома, установи, че леко трепери, но сега, като се замисли, реши, че всичко е било доста вълнуващо.

Слугите се чувстваха по същия начин. Беше много успокояващо да седи до огромната дървена маса и да разговаря с тези хора, които бяха част от живота й: готвачката, която винаги се държеше майчински с нея, Причард, когото Шарлът уважаваше, защото и баща й го уважаваше, дейната и способна госпожа Мичъл, която като икономка намираше решение на всеки проблем.

Уилям, кочияшът, беше героят на вечерта. Той няколко пъти им бе описал дивия поглед в очите на нападателя, който го заплашвал с револвера, и като се наслаждавал на смайването на прислужниците, бързо се беше възстановил от недостойната си поява гол в кухнята.

— Разбира се — обясни Причард, — аз, естествено, предположих, че крадецът е искал само дрехите на Уилям. Знаех, че Чарлз е в двореца, така че вероятно той щеше да докара каретата, затова реших да не съобщавам на полицията, докато не говоря с господаря.

Лакеят Чарлз каза:

— Представете си как се почувствах, като разбрах, че каретата е заминала! Казах си: „Сигурен съм, че беше тук. О, ами че Уилям трябва да я е преместил“. Хукнах нагоре-надолу по булеварда да я търся. Накрая се върнах при двореца. „Има проблем — рекох на портиера, — каретата на граф Уолдън я няма.“ А той ми вика: „Уолдън ли?“, е, не беше много уважително…

Госпожа Мичъл го прекъсна:

— Дворцовите слуги си мислят, че са по-висши дори от благородниците…

— Та той ми вика: „Уолдън замина, приятел“. Викам си: „Божкеее, ами трябва да ги догоня!“ Хуквам аз през парка и на половината път намирам каретата, а милейди пищи истерично, господарят пък — с окървавен меч!

— И след всичко това нищо не е откраднато — отбеляза госпожа Мичъл.

— Лунатик — заяви Чарлз. — Същински лунатик.

Всички бяха съгласни с него.

Готвачката наля чая и сервира първо на Шарлът.

— Как е милейди сега? — попита тя.

— О, добре е — отвърна Шарлът. — Легна си и взе лауданум. Трябва вече да е заспала.

— А господата?

— Татко и княз Орлов са в салона, пият бренди.

Готвачката въздъхна тежко.

— Крадци в парка и суфражетки в двореца — не знам накъде отива тоя свят.

— Ще има социалистическа революция — заяви Чарлз. — Помнете ми думите.

— Ще ни изколят всички в леглата — рече мрачно готвачката.

— А какво имаше предвид онази суфражетка, като каза, че кралят измъчвал жени? — попита Шарлът. Говореше на Причард, който понякога й обясняваше неща, които тя не биваше да знае.

— Имала е предвид насилственото хранене — поясни той. — Явно е болезнено.

— Насилствено хранене?

— Когато не искат да ядат, а пък ги карат насила.

Шарлът беше объркана.

— Как, за бога, става това?

— По няколко начина — рече Причард, но по погледа му личеше, че няма намерение да ги описва в подробности. — Единият начин е с тръба през ноздрите.

Прислужницата се обади:

— И с какво ли ги хранят?

— Вероятно със супа — отвърна Чарлз.

— Не мога да повярвам! — възкликна Шарлът. — А те защо отказват да ядат?

— В знак на протест — отговори Причард. — За да създават проблеми на надзирателите в затвора.

— В затвора? — Шарлът беше смаяна. — Те защо са в затвора?

— Защото са трошили прозорци, правили са бомби и са нарушавали обществения ред…

— Но какво искат?

Настъпи тишина, защото слугите осъзнаха, че Шарлът няма никаква представа какво означава „суфражетка“.

Накрая Причард поясни:

— Искат жените да получат право да гласуват.

— О! — „Знаех ли, че жените нямат право да гласуват?“, помисли си Шарлът. Не беше сигурна. Никога не се беше замисляла за подобно нещо.

— Струва ми се, че този разговор отиде твърде далеч — отсече госпожа Мичъл. — Господин Причард, ще си имате неприятности, ако пълните главата на господарката с погрешни идеи.

Шарлът знаеше, че Причард няма да има неприятности, защото беше приятел на баща й, затова го запита:

— Защо толкова много искат да гласуват?

Чу се звън и всички инстинктивно погледнаха към таблото със звънците.

— Входната врата — рече Причард. — По това време на нощта! — Излезе от кухнята, като си оправяше сакото.

Шарлът си изпи чая. Беше изморена. Суфражетките я объркваха и малко я плашеха, но тя искаше да научи още за тях.

Причард се върна.

— Поднос със сандвичи, моля, готвачке — рече той. — Чарлз, занеси сифон с газирана вода в салона. — Той започна да подрежда чинии и салфетки на един поднос.

— Е, казвай — попита Шарлът. — Кой беше?

— Един господин от Скотланд Ярд.

 

 

Базил Томсън имаше продълговата глава със светла оредяваща коса, гъст мустак и пронизващ поглед. Уолдън беше чувал за него. Баща му беше архиепископът на Йорк. Томсън беше учил в „Итън“ и „Оксфорд“ и бе служил в колониите като комисионер и премиер-министър на Тонга. Беше се квалифицирал като адвокат и после постъпи към службата по затворите, а накрая стана и директор на затвора „Дартмур“ с репутация на човек, който бързо потушава бунтове. От затворите се насочи към полицията и се превърна в експерт по смесената криминално-анархистка среда в Ист Енд. Тази му специалност му донесе най-високия пост в Специалния отдел, иначе казано, в тайната полиция.

Уолдън го покани да седне и започна да разказва събитията от вечерта. През цялото време поглеждаше към Алекс. Момчето беше привидно спокойно, но с пребледняло лице. Отпиваше от чашата с бренди и сода, а лявата му ръка стискаше спорадично страничната облегалка на креслото.

По някое време Томсън прекъсна Уолдън:

— Когато каретата дойде, забелязахте ли, че лакея го няма?

— Да — отвърна Уолдън. — Попитах кочияша къде е, но той като че ли не ме чу. Тогава, тъй като пред двореца беше голяма суматоха и дъщеря ми настояваше да побързам, аз реших да разбера какво става, когато стигнем у дома.

— Нашият престъпник е разчитал на това, разбира се. Трябва да е доста хладнокръвен. Продължавайте.

— Каретата спря внезапно насред парка и онзи мъж отвори вратата.

— Как изглеждаше?

— Висок. Беше с шал или нещо подобно на лицето. Тъмна коса. Втренчени очи.

— Всички престъпници са с втренчени очи — рече Томсън. — А преди това кочияшът успял ли е да го разгледа добре?

— Не особено. Тогава мъжът е носел шапка и е било тъмно, разбира се.

— Хм. И какво стана?

Уолдън си пое дълбоко дъх. По време на инцидента той беше по-скоро ядосан, отколкото изплашен, но сега, когато си го припомняше, го обземаше страх заради Алекс, Лидия и Шарлът.

— Лейди Уолдън изпищя и това като че ли сепна онзи тип. Вероятно не е очаквал да има жени в каретата. Така или иначе, се поколеба. — „И слава богу“, мина му през ума. — Аз го намушках с меча и той изтърва оръжието си.

— Сериозно ли го ранихте?

— Съмнявам се. Не можех да замахна в тясното пространство, а и, разбира се, мечът не е особено остър. Но ми се струва, че му пуснах кръв. Ще ми се да му бях отсякъл проклетата глава.

Икономът влезе и разговорът прекъсна. Уолдън осъзна, че е говорил доста високо. Опита да се успокои. Причард сервира сандвичи и бренди със сода на тримата мъже.

— Най-добре не си лягай, Причард, но отпрати останалите — нареди Уолдън.

— Разбира се, милорд.

Когато той излезе, Уолдън рече:

— А няма ли вероятност да е било просто грабеж? Казах така на слугите, както и на лейди Уолдън и Шарлът. Като се замисля обаче, един крадец едва ли би имал нужда от толкова сложен план. Абсолютно сигурен съм, че беше опит за покушение над Алекс.

Томсън погледна към Алекс.

— Опасявам се, че сте прав. Имате ли представа как е разбрал къде да ви намери?

Алекс кръстоса крака.

— Това не беше тайна.

— Но вече ще бъде. Кажете, сър, досега имало ли е заплахи за живота ви?

— Разбира се — отвърна Алекс напрегнато. — Но никога не са опитвали да ги осъществят.

— Имате ли представа защо точно вие може да сте се превърнали в мишена за нихилисти или революционери?

— За тях е достатъчно, че съм к-княз.

Уолдън осъзна, че проблемите, които английското правителство имаше със суфражетките, либералите и профсъюзите, са съвсем банални в сравнение с онова, с което руснаците трябваше да се справят, и усети прилив на съчувствие към момчето.

Алекс продължи с тих, овладян глас:

— Обаче аз съм смятан за нещо като реформатор, по руските стандарти. Биха могли да изберат по-подходяща жертва.

— Дори в Лондон — съгласи се Томсън. — Тук винаги има неколцина руски благородници за сезона.

— Какво намеквате? — попита Уолдън.

— Чудя се дали нападателят знае защо княз Орлов е тук и дали мотивът му за покушението тази нощ не е да саботира вашите преговори.

Уолдън беше скептичен.

— Как революционерите биха разбрали за тях?

— Просто разсъждавам — отвърна Томсън. — Това щеше ли спре преговорите ви?

— Определено — рече Уолдън и изстина при тази мисъл. — Ако царят научи, че племенникът му е убит в Лондон от революционер — особено ако е експатриран руски революционер, — той ще побеснее. Нали знаете, Томсън, какво е отношението на руснаците към начина, по който се отнасяме към техните подривни елементи — нашата политика на отворени врати винаги е била повод за търкания на дипломатическо ниво. Нещо подобно би разрушило отношенията между двете страни поне за двайсет години. Тогава един съюз би бил немислим.

Томсън кимна.

— От това се страхувах. Е, тази нощ не можем да направим нищо повече. Моите хора ще започнат работа по случая призори. Ще претърсим парка за следи и ще разпитаме слугите ви. Вероятно ще приберем и неколцина анархисти от Ист Енд.

— Мислите ли, че ще хванете онзи човек? — попита Алекс.

Уолдън се надяваше Томсън да отговори нещо успокоително, но не стана така.

— Няма да е лесно. Той очевидно планира добре, затова сигурно има някакво скривалище. Не разполагаме и с добро описание. Ако раните му не го принудят да иде в болница, шансовете ни са нищожни.

— Той може отново да се опита да ме убие — рече Алекс.

— Затова ние ще вземем мерки. Предлагам утре да се изнесете от тази къща. Ще ангажирам за вас целия последен етаж в някой хотел, под друго име, и ще ви дам охранител. С лорд Уолдън ще трябва да се срещате тайно, а вие ще отмените всичките си светски ангажименти, разбира се.

— Разбира се.

Томсън се изправи.

— Стана много късно. Ще ида да уредя нещата.

Уолдън позвъни на Причард.

— Чака ли ви карета, Томсън?

— Да. Нека се чуем по телефона утре сутрин.

Причард изпрати Томсън, а Алекс си легна. Уолдън нареди на Причард да заключи и се качи на горния етаж.

Не му се спеше. Когато се съблече, се принуди да се отпусне и да освободи всички противоречиви емоции, които цял ден бе удържал. Първо, беше горд със себе си: „Все пак аз извадих меч и се бих с нападателя: не е зле за мъж на петдесет и с болен крак!“. После се потисна, когато си спомни колко спокойно бяха обсъждали евентуалните дипломатически последствия от смъртта на Алекс — жизнерадостният, срамежлив, красив и умен Алекс, когото познаваше още от дете.

Легна си, но остана буден, защото преживяваше отново момента, когато вратата на каретата се отвори и мъжът застана там с револвера; и колко се изплаши, не за себе си или за Алекс, а за Лидия и Шарлът. Мисълта, че може да ги убият, го накара да се разтрепери в леглото. Спомни си как преди осемнайсет години държеше в прегръдките си Шарлът, която имаше руса коса и нямаше зъби; спомни си как тя се учеше да ходи и все си падаше на дупето; спомни си как й подари собствено пони и радостта й тогава му донесе най-голямата тръпка в целия му живот; спомни си я само преди няколко часа, как вървеше пред краля и кралицата с високо вдигната глава, вече пораснала и красива жена. „Ако тя беше умряла — помисли си той, — не знам дали щях да го понеса.“

А Лидия: ако Лидия беше умряла, щеше да остане сам. Тази мисъл го накара да стане и да отиде в стаята й. До леглото й имаше нощна лампа. Лидия спеше дълбоко, легнала по гръб, с леко отворена уста и разпиляна по възглавницата руса коса. Изглеждаше мека и уязвима. „Така и не успях да ти покажа колко много те обичам“, рече си той. Внезапно изпита нужда да я докосне, да се увери, че е топла и жива. Легна до нея и я целуна. Устните й отвърнаха, но тя не се събуди. „Лидия — помисли си той — Не бих могъл да живея без теб.“

 

 

Лидия лежа будна дълго и мислеше за мъжа с револвера. Това беше страшен шок и тя изпищя от ужас, но и от нещо повече. Нещо в него, нещо в позата, във фигурата, в дрехите й се стори зловещо по почти свръхестествен начин, сякаш той беше призрак. Искаше й се да беше видяла очите му.

След като взе още една доза лауданум, тя заспа. Сънува, че мъжът с револвера влиза в стаята и ляга на леглото до нея. Това бе нейното легло, но в съня си тя пак беше на осемнайсет. Мъжът остави оръжието си на бялата възглавница до главата й. Все още беше с шал на лицето. Тя осъзна, че го обича. Целуна устните му през шала.

Той я люби прекрасно. Тя започна да подозира, че сънува. Искаше да види лицето му. „Кой си ти“, попита го, а гласът отвърна: „Стивън“. Знаеше, че не е той, но револверът на възглавницата се превърна някак в меча на Стивън с окървавен връх и я завладяха съмнения. Вкопчи се в мъжа над нея, изплашена, че сънят ще свърши, преди тя да е стигнала до края. После смътно започна да подозира, че и в реалността прави това, което върши насън, и все пак сънят беше по-силен. Изпита огромно удоволствие. Започна да губи контрол. Точно преди кулминацията мъжът в съня свали шала от лицето си и в този миг Лидия отвори очи и видя над себе си лицето на Стивън; а после бе обзета от екстаз и за първи път от деветнайсет години изкрещя от наслада.