Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Man from St. Petersburg, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- VaCo(2021)
Издание:
Автор: Кен Фолет
Заглавие: Мъжът от Санкт Петрбург
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Артлайн Студиос
Редактор: Грета Петрова
ISBN: 978-619-193-038-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16017
История
- —Добавяне
Тринадесета глава
Уолдън изстина.
Първата му мисъл беше за Шарлът. Тя беше в опасност там: „Охранителите пазят предимно Алекс, нея няма кой да я пази, освен слугите. Как е възможно да съм толкова глупав?“.
И за Алекс беше почти толкова притеснен. Момчето му беше като син. Мислеше, че е на сигурно място в дома му — а сега Феликс бе тръгнал натам с оръжие или бомба, за да го убие, вероятно Шарлът също, с цел да саботира споразумението…
— Защо, по дяволите, не сте го спрели? — избухна той. Томсън отвърна кротко:
— Не мисля, че е добра идея сам човек да излиза срещу нашия приятел Феликс, нали? Вече видяхме на какво е способен срещу толкова хора. Като че ли не го е грижа за собствения му живот. Моят човек имаше заповеди да го проследи и да докладва.
— Това не е достатъчно…
— Знам, милорд — прекъсна го Томсън.
— Нека се успокоим, господа — намеси се Чърчил. — Поне вече сме наясно къде е. Всички ресурси на правителството на Нейно Величество са на ваше разположение, за да го заловите. Какво предлагате, Томсън?
— Всъщност аз вече го направих, сър. Говорих по телефона с началника на полицията на графството. Той ще събере голям отряд, който да чака в Уолдънхол Халт, за да арестуват Феликс още щом слезе от влака. Междувременно, в случай че нещо се обърка, моят човек няма да се отделя от него.
— Не е достатъчно — възрази Уолдън. — Спрете влака и го арестувайте, преди да се е приближил до дома ми.
— И това обмислих — отвърна Томсън. — Но рисковете са повече от предимствата. По-добре да го оставим да си мисли, че е в безопасност, и да го заловим, когато не ни очаква.
— Съгласен съм — рече Чърчил.
— Но не е вашият дом! — сопна се Уолдън.
— Ще трябва да оставите това на професионалистите — отговори Чърчил.
Уолдън осъзна, че няма да надделее. Стана и каза:
— Отивам веднага в Уолдън Хол. Вие идвате ли, Томсън?
— Не тази нощ. Ще арестувам вдовицата Калахан. Щом хванем Феликс, ще трябва да го съдим, а тя ще е главният ни свидетел. Ще дойда утре, за да го разпитам.
— Не знам как е възможно да сте толкова уверен! — възропта Уолдън гневно.
— Този път ще го хванем — заяви Томсън.
— Моля се на Бог да сте прав.
Влакът пухтеше в падащия мрак. Феликс гледаше как слънцето залязва зад английските нивя. Вече не беше толкова млад, че да приема механичния транспорт за даденост: влакът все още му се струваше нещо магично. Момчето, което бе бродило с кундури из калната руска земя, не беше и мечтало за подобно нещо.
В купето имаше само един младеж, който изглеждаше решен за изчете всяка дума от вечерния „Пал Мал Газет“. Феликс бе в почти весело настроение. Утре сутринта щеше да види Шарлът. Сигурно изглеждаше прекрасно на кон, с вятър в косите. Щяха да работят заедно. Тя щеше да му каже коя е стаята на Орлов и къде да го намери по всяко време на деня. Щеше да му помогне да се сдобие с оръжие.
Именно писмото й го ободри така. Тя вече беше на негова страна, само че…
Само че той й беше казал, че ще отвлече Орлов. Всеки път, щом си спомнеше това, му се искаше да се свие на седалката. Опитваше се да го изхвърли от ума си, но то се бе загнездило, подобно на сърбеж, който не може да бъде игнориран и трябва да се почешеш. „Е — рече си, — какво мога да сторя? Трябва да започна да я подготвям за новината. Вероятно ще й кажа, че съм й баща. Как ли ще се шокира!“ За миг се изкуши от идеята да изчезне и да не я види никога повече; да я остави на мира. „Не, това не е нейната съдба, нито пък моята. Каква ли ще бъде моята съдба, след като убия Орлов? Дали ще умра?“ Поклати глава, сякаш можеше да пропъди мисълта като досадна муха. Не беше време да унива. Трябваше да крои план.
„Как ще убия Орлов? В провинциалната къща на графа сигурно има оръжия, които мога да открадна: Шарлот ще ми каже къде са или ще ми донесе. Ако това не стане, в кухнята все ще има ножове. А и разполагам с ръцете си. — Сви пръсти. — Дали трябва да вляза в къщата, или да примамя Орлов навън? През деня ли да го направя, или нощем? Да убия ли и Уолдън? Вероятно смъртта му няма да е от значение, но ми се иска да го убия. Е, добре, лично е — и какво?“
Отново си представи как Уолдън хвана бутилката. „Не подценявай този човек“, напомни си.
„Трябва да се погрижа Шарлът да има алиби — никой не бива да разбира, че ми е помогнала.“
Влакът забави ход и навлезе в малка провинциална гара. Феликс се опита да си спомни картата, която беше видял на гарата на Ливърпул Стрийт. Като че ли Уолдънхол Халт беше четвъртата спирка след тази.
Спътникът му най-сетне прочете „Пал Мал Газет“ и го остави на седалката до себе си. Феликс реши, че не може да планира убийството, докато не види терена, затова попита:
— Може ли да прочета вестника ви?
Мъжът сякаш се сепна. Англичаните не заговаряха непознати във влака.
— Разбира се.
Феликс взе вестника и отвърна:
— Благодаря ви.
Погледна заглавията. Спътникът му се взираше през прозореца и изглеждаше някак смутен. Брадата и мустаците му бяха оформени съвсем старомодно, по модата от времето, когато Феликс бе момче. Той опита да си спомни как беше английската дума… „бакенбарди“, да, така беше.
Бакенбарди.
„Искаш ли си стаята? Дадох я на друг, но ще го изгоня — има бакенбарди, а аз не мога да понасям бакенбарди.“
Сега Феликс се досети, че този мъж беше зад него на опашката пред гишето за билети.
Усети пробождането на страха.
Държеше вестника пред лицето си, в случай че изражението му издаваше мислите. Опита се да разсъждава спокойно и ясно. Явно полицията бе заподозряна нещо от думите на Бриджит и бяха решили да наблюдават къщата й. Най-лесният начин бе един детектив да се нанесе в бившата му стая. Той го е видял да идва, познал го е и го е проследил до гарата. Докато е стоял зад него на опашката, го е чул, че купува билет за Уолдънхол Халт, и също си е взел билет за там. После го е последвал във влака.
Не, не съвсем. Феликс бе седял десет минути във влака, преди да потеглят. Мъжът с бакенбардите се качи в последния момент. Какво е правил в промеждутъка?
Вероятно се е обадил по телефона.
Феликс си представи как детективът седи в кабинета на началника на гарата и говори по телефона:
— Анархистът се върна в къщата на Корк Стрийт, сър. Сега го следя.
— Къде си?
— В гарата на Ливърпул Стрийт. Купи билет за Уолдънхол Халт. Вече е във влака.
— Кога тръгва?
— След… седем минути.
— Има ли полицаи на гарата?
— Само двама униформени.
— Не е достатъчно… той е опасен.
— Мога да уредя влакът да закъснее, докато изпратите хора.
— Нашият анархист ще стане подозрителен и ще избяга. Не, остани с него…
И какво, зачуди се Феликс, какво ще направят после? Дали ще решат да го заловят някъде по пътя, или ще изчакат да стигне до Уолдънхол Халт.
Така или иначе, трябваше да слезе от влака, и то бързо.
А какво да прави с детектива? Той трябваше да остане във влака, за да не може да вдигне тревога, докато Феликс се измъкне.
„Мога да го вържа, ако имах с какво — разсъждаваше той. — Или да го поваля в безсъзнание, ако имах нещо тежко, с което да го ударя. Или пък да го удуша, но ще отнеме време и някой може да ме види. Мога да го изхвърля от влака, но искам той да остане тук…“
Влакът започна да забавя ход. „Вероятно ме чакат на гарата. Жалко, че нямам оръжие. Дали той има? Съмнявам се. Мога да счупя прозореца и да му прережа гърлото с парче стъкло — но със сигурност ще се съберат хора.“
Трябваше да се махне от влака.
Покрай линията се виждаха няколко къщи. Навлизаха в село или малък град. Спирачките на влака изпищяха и гарата се появи пред погледа му. Феликс се взираше напрегнато за следи от полицейски капан. Перонът изглеждаше пуст. Локомотивът спря с потреперване и бълвайки пара.
Хората започнаха да слизат. Неколцина пътници минаха покрай прозореца на Феликс, на път към изхода: семейство с две малки деца, жена с кутия за шапки и висок мъж с костюм от туид.
„Мога също така да ударя детектива — мислеше Феликс, — но е много трудно да повалиш някого в безсъзнание само с юмруци.“
Възможно бе да са заложили капана на следващата гара. Трябваше да слезе сега.
Чу се свирката.
Феликс стана.
Детективът се сепна.
— Във влака има ли тоалетна? — попита Феликс.
Детективът се слиса:
— Моля… да, разбира се.
— Благодаря. — „Не знае дали да ми вярва“, помисли си Феликс.
Излезе от купето в коридора.
Хукна към края на вагона. Влакът изпухтя и потегли. Феликс погледна назад. Детективът надничаше от купето. Феликс влезе в тоалетната и пак излезе. Онзи още гледаше. Влакът леко ускори. Феликс отиде до вратата на вагона. Детективът се затича.
Феликс се обърна и го удари право в лицето. Мъжът се закова насред крачка. Феликс го удари отново — в корема. Една жена изпищя. Феликс хвана мъжа за палтото и го завлече в тоалетната. Той започна да се бори, стовари юмрук в ребрата му и Феликс изпъшка. Хвана главата му и я блъсна в ръба на мивката. Влакът набираше скорост. Феликс блъсна отново главата му, после пак. Детективът се отпусна в ръцете му. Феликс го пусна на пода и излезе от тоалетната. Отиде до вратата на вагона и я отвори. Влакът вече ускоряваше ход. В другия край на коридора стоеше жена, която го гледаше пребледняла. Феликс скочи. Вратата се затръшна след него. Той се приземи, затича се, препъна се и си възвърна равновесието. Влакът отминаваше, все по-бързо и по-бързо.
Феликс тръгна към изхода.
— За малко да си пропуснете гарата — каза продавачът на билети.
Феликс кимна и му подаде билета си.
— Този билет важи за още три гари — обясни продавачът.
— Промених си решението в последния момент.
Чу се скърцане на спирачки. И двамата погледнаха към линията. Влакът спираше: някой беше дръпнал ръчната спирачка.
— Какво става? — попита продавачът.
Феликс се насили да свие невъзмутимо рамене.
— Ако искате, претърсете ме — рече той. Искаше да избяга, но това щеше да е възможно най-неправилното нещо.
Продавачът се разкъсваше между подозрението към него и загрижеността за влака. Накрая каза:
— Чакайте тук. — И хукна по перона. Влакът беше спрял на двеста метра от гарата. Феликс гледаше как продавачът стига до края на перона и скача на насипа.
Озърна се. Беше сам. Бързо напусна гарата и пое към града.
След няколко минути кола с трима полицаи го подмина с висока скорост на път към гарата. В покрайнините на града Феликс прескочи една ограда и се озова в нива, където легна да изчака падането на нощта.
Големият ланчестър изрева по алеята пред Уолдън Хол. Цялата къща светеше. Един униформен полицай стоеше на входа, а друг обикаляше като страж по терасата. Причард спря колата. Полицаят на входа застана мирно и отдаде чест. Причард отвори вратата и Уолдън слезе.
Госпожа Брайтуайт, икономката, излезе от къщата да го посрещне.
— Добър вечер, милорд.
— Здравейте, госпожо Брайтуайт. Кой е вътре?
— Сър Артър е в салона с княз Орлов.
Уолдън кимна и те влязоха в къщата заедно. Сър Артър Лангли беше началник на полицията и съученик на Уолдън.
— Вечеряхте ли, милорд? — попита госпожа Брайтуайт.
— Не.
— Вероятно ще желаете парче пай с дивеч и бутилка бургундско?
— Оставям това на теб.
— Разбира се, милорд.
Госпожа Брайтуайт се отдалечи, а Уолдън влезе в салона. Алекс и сър Артър стояха до камината с чаши бренди в ръце. И двамата бяха във вечерно облекло.
Сър Артър каза:
— Здравей, Стивън. Как си?
Уолдън му стисна ръката.
— Хванахте ли анархиста?
— Опасявам се, че се изплъзна между пръстите ни…
— По дяволите! — възкликна Уолдън. — Точно от това се страхувах! Никой не ме чува. — Овладя се и стисна ръката на Алекс. — Не знам какво да ти кажа, скъпо момче — сигурно ни мислиш за пълни глупаци. — Обърна се пак към сър Артър: — Какво се случи, за бога?
— Феликс е скочил от влака в Тингли.
— А къде е бил скъпоценният детектив на Томсън?
— В тоалетната с разбита глава.
— Прекрасно — рече горчиво Уолдън и се отпусна в едно кресло.
— Докато вдигнат градската полиция на крак, Феликс е изчезнал.
— Осъзнавате ли, че е тръгнал насам?
— Да, разбира се — отвърна сър Артър с успокоителен тон.
— Трябва да наредите на хората си да го застрелят още щом го видят.
— Би било чудесно — но те, разбира се, нямат оръжие.
— А би трябвало, за бога!
— Мисля, че сте прав, но обществото…
— Преди да обсъдим това, кажете ми какво предприехте.
— Разбира се. Изпратих пет патрула по пътищата от Тингли дотук.
— Те няма да го видят в тъмното.
— Вероятно, но поне присъствието им ще го забави, ако не го спре напълно.
— Съмнявам се. Друго?
— Доведохме един полицай и сержант да пазят къщата.
— Видях ги отвън.
— Те ще дежурят на осемчасови смени, ден и нощ. Князът вече има двама пазачи от специалния отдел, а Томсън изпраща още четирима с кола тази нощ. Те ще се сменят на дванайсет часа, затова с него винаги ще има трима души. Хората ми не са въоръжени, но хората на Томсън имат револвери. Моята препоръка е, докато не заловим Феликс, княз Орлов да остане в стаята си, а храната и всичко останало да му бъде носено от охранителите.
— Ще го направя — рече Алекс.
Уолдън го погледна. Беше блед, но спокоен. „Той е смел човек — помисли си. — Ако бях на негово място, щях да съм бесен от некомпетентността на британската полиция.“
— Не смятам, че няколко охранители са достатъчни — рече той. — Трябва ни цяла армия.
— Ще я имаме утре сутринта — отвърна сър Артър. — Започваме търсене в девет часа.
— Защо не призори?
— Защото трябва да съберем въпросната армия. Сто и петдесет души ще дойдат от цялото графство. Повечето сега спят — трябва да бъдат посетени и инструктирани, а после да стигнат дотук.
Госпожа Брайтуайт влезе с поднос. Имаше студен пай с дивеч, студени наденици, резени домат, парче сирене чедър, няколко вида чътни и плодове. Един лакей я следваше с бутилка вино и кана с мляко, каничка кафе, купичка сладолед, ябълкова тарта и половин шоколадова торта.
— Опасявам се, че бургундското нямаше време да подиша, милорд — рече лакеят. — Да го прелея ли в гарафа?
— Да, ако обичаш.
Лакеят се засуети около една масичка. Уолдън беше гладен, но усещаше, че е твърде напрегнат, за да яде. „Вероятно няма да мога и да заспя“, помисли си.
Алекс си наля още бренди. Доста пие, осъзна Уолдън. Движенията му бяха някак бавни, автоматични, сякаш полагаше усилие да запази самообладание.
— Къде е Шарлът? — попита внезапно Уолдън.
— Тя си легна — отвърна Алекс.
— Трябва да напусне къщата, докато всичко това не свърши.
— Да й кажа ли, милорд? — попита икономката.
— Не, не я будете. Ще я видя на закуска. — Уолдън отпи от виното с надеждата, че то ще го отпусне малко. — Можем да те преместим отново, Алекс, ако ще се чувстваш по-добре.
Алекс се усмихна напрегнато.
— Не мисля, че има смисъл, нали? Феликс винаги успява да ме открие. Според мен ще е най-добре да се крия в стаята си, да подпиша възможно най-скоро споразумението и да се прибера у дома.
Уолдън кимна. Слугите излязоха. Сър Артър каза:
— Стивън, има и нещо друго. — Изглеждаше объркан. — Относно внезапното решение на Феликс да се качи на влак за Уолдънхол Халт.
В цялата паника Уолдън не се беше сетил за това.
— Да, как, за бога, е разбрал къде да го намери?
— Доколкото разбрах, само две групи знаят къде се намира княз Орлов. Едната са служителите в посолството, които, разбира се, изпращат телеграмите. А другата са хората тук.
— Предател сред прислугата? — попита Уолдън. Мисълта беше ужасяваща.
— Да — отвърна колебливо сър Артър. — Или, естествено, в семейството.
Вечерята на Лидия беше пълна катастрофа. В отсъствието на Стивън брат му Джордж трябваше да е домакинът, което направи броят на гостите нечетен. И по-лошото — Лидия беше така разсеяна, че не съумя да води дори любезен, камо ли остроумен разговор. Всички, освен най-деликатните гости, питаха за Шарлът, макар че добре знаеха за простъпката й. Лидия отговаряше само, че е отишла за няколко дни в провинцията да си почине. Говореше механично и почти не съзнаваше какво казва. Главата й беше пълна с кошмари: Феликс е арестуван, Стивън е прострелян, Феликс е пребит, Стивън кърви, Феликс бяга, Стивън умира. Тя копнееше да каже на някого какво чувства, но с гостите си можеше да говори само за последния бал, за бъдещата кралска регата, за положението на Балканите и за бюджета на Лойд Джордж.
За щастие, те не се застояха много след вечеря: всички отиваха на бал, на прием или на концерт. Щом и последният си тръгна, Лидия излезе във фоайето и вдигна слушалката на телефона. Не можеше да говори със Стивън сега, защото в Уолдън Хол още нямаше телефон, но се обади в дома на Уинстън Чърчил на Екълстън Скуеър. Нямаше го. Тя опита в Адмиралтейството, после на Даунинг Стрийт номер десет и накрая в клуба на либералите, но без успех. Трябваше да разбере какво е станало. На края се сети за Базил Томсън и позвъни в Скотланд Ярд. Томсън още беше в кабинета си, работеше до късно.
— Лейди Уолдън, как сте? — попита той.
„Хората ще са любезни, разбира се“, помисли си тя.
— Има ли новини?
— Лоши, опасявам се. Нашият приятел Феликс отново се е изплъзнал.
Облекчението я заля като приливна вълна.
— Благодаря… благодаря ви — рече тя.
— Но моля ви, не се тревожете прекалено — продължи Томсън. — Княз Орлов е добре охраняван.
Лидия се изчерви от срам: беше толкова щастлива, задето Феликс е добре, че за миг забрави да се тревожи за Алекс и Стивън.
— Аз… ще опитам да не се тревожа — рече тя. — Лека нощ.
— Лека нощ, лейди Уолдън.
Тя затвори телефона.
Качи се в стаята си и позвъни на прислужницата да дойде да я разкопчае. Чувстваше се ужасно нещастна. Нищо не се беше разрешило, всички, които обичаше, още бяха в опасност. Докога щеше да продължава това? Феликс нямаше да се предаде, беше сигурна в това, освен ако не го заловят.
Прислужницата дойде, разкопча роклята й и развърза корсета. Някои дами споделяха с прислужниците си, но не и Лидия. Беше го направила веднъж, в Санкт Петербург…
Реши да пише на сестра си, защото бе твърде рано да си ляга. Каза на прислужницата да й донесе хартия от утринния салон. Облече халат, седна до отворения прозорец и се вгледа в тъмния парк. Вечерта наближаваше. Цели три месеца суша, но през последните няколко дни времето бе станало буреносно и скоро щеше да завали.
Прислужницата донесе хартия, писалки, мастило и пликове. Лидия взе един лист и написа:
Скъпа Татяна…
Не знаеше откъде да започне. „Как да й обясня за Шарлът — помисли си тя, — когато и аз не я разбирам? А не бих посмяла да спомена за Феликс, защото Татяна може да каже на царя, а научи ли царят колко близо е бил Алекс до смъртта… Феликс е толкова умен. Как, за бога, е разбрал къде се крие Алекс? Та ние не казахме дори на Шарлът!“
Шарлът.
Лидия се скова.
Шарлът?
Тя стана и извика:
— О, не!
Бил е на четирийсет, носил е каскет.
Обзе я усещане за неизбежен ужас. Като в онези кошмарни сънища, в които си представяш възможно най-лошото, което може да се случи, и то веднага започва да се случва: стълбата пада, детето е прегазено, любимият умира.
Тя зарови лице в ръцете си. Беше замаяна.
Трябва да помисля, трябва да се опитам да мисля.
Моля те, Господи, помогни ми да помисля.
Шарлът бе срещнала този мъж в Националната галерия. „Онази вечер тя ме пита къде е Алекс. Не й казах. Вероятно е питала и Стивън: той също не би й казал. После я изпратихме в Уолдън Хол и разбира се, тя е видяла, че Алекс е там. Два дни по-късно Феликс тръгва към Уолдънхол Халт.
Нека е само сън — молеше се тя. — Нека се събудя сега, моля те, нека открия, че съм в леглото и вече е сутрин.“
Но не беше сън. Феликс беше човекът с каскета от туид. Шарлът бе срещнала баща си. Държали са се за ръце.
Ужасно, ужасно!
„Дали й е казал истината, дали й е казал: «Аз съм истинският ти баща», дали бе разкрил една пазена деветнайсет години тайна? Но той знае ли? Със сигурност е разбрал. Защо иначе тя ще му… помага? Моята дъщеря заговорничи с анархист за покушение. Сигурно все още му помага. Какво да направя? Трябва да предупредя Стивън — но как да му кажа, без да издам, че Феликс е бащата на Шарлът? Ще ми се да можех да мисля.“
Тя позвъни отново на прислужницата.
„Трябва да намеря начин да сложа край на това. Не знам какво ще правя, но трябва да предприема нещо.“
Когато прислужницата дойде, тя й каза:
— Събери ми багажа. Ще тръгна още сутринта. Трябва да ида в Уолдън Хол.
След залез Феликс пое през нивите. Нощта беше топла, влажна и много тъмна: облаци закриваха звездите и луната. Той вървеше бавно, защото не виждаше почти нищо. Успя да стигне до железопътната линия и тръгна на север.
Покрай релсите щеше да се придвижва малко по-бързо, защото те леко сияеха в мрака и той знаеше, че там няма да има препятствия. Мина покрай тъмни гари, прокрадваше се по пусти перони. Чуваше плъховете в празните чакални. Не се страхуваше от плъхове: навремето ги убиваше с ръце и ги ядеше. Имената на гарите бяха отпечатани на метални табели и той ги разчиташе с допир.
Когато стигна до Уолдънхол Халт, си спомни указанията на Шарлът: Къщата е на около шест километра от селото, по северния път. Линията продължаваше на север-североизток. Той я следва още километър и нещо, като броеше крачките си, за да измерва разстоянието. Беше стигнал до хиляда и шестстотин, когато налетя на някого.
Мъжът извика от изненада и Феликс го сграбчи за гърлото. От непознатия се носеше силна миризма на бира. Феликс разбра, че тоя е просто пияница, запътил се към дома си, и отпусна хватката.
— Не се плаши — рече мъжът заваляно.
— Добре — отвърна Феликс и го пусна.
— Само по този път мога да се прибера, без да се изгубя.
— Върви си по пътя тогава.
Мъжът отмина, но след миг каза:
— Не лягай да спиш на линията — влакът с млякото идва в четири.
Феликс не отговори и пияницата се отдалечи. Феликс поклати глава, отвратен от нервността си: можеше да убие човека. Прималя му от облекчение, че не го направи.
Реши да намери пътя. Отдалечи се от релсите и мина през малък запуснат участък, а после стигна до паянтова телена ограда. Там изчака малко. Какво имаше оттатък? Нива? Нечий заден двор? Пасището на селото? Мракът в провинцията е най-непрогледен, защото най-близките улични лампи са на километри разстояние. Чу шум от нечие приближаване и зърна с периферното си зрение нещо бяло. Наведе се и опипа земята, докато не откри малък камък и го хвърли по посока на бялото нещо. Чу се изцвилване и един кон се отдалечи в галоп.
Феликс се ослуша. Ако наблизо имаше кучета, цвиленето щеше да ги разлае. Но не чу нищо.
Покатери се на оградата и се прехвърли от другата й страна. Тръгна бавно през пасището. Натъкна се на храст и чу друг кон, но не го видя.
Стигна до още една телена ограда, прескочи я и се стовари на някаква дървена барака. Тутакси се разкудкудякаха кокошки. Куче се разлая. Светна прозорец на къща. Феликс се хвърли на земята и застина. Светлината му подсказа, че се намира в двора на малка ферма. Беше се стоварил върху кокошарника. Зад къщата видя пътя, който търсеше. Кокошките притихнаха, кучето нададе последен разочарован лай и светлината изгасна. Феликс тръгна към пътя.
Беше черен и опасан от канавки. Отвъд канавката отляво започваше гора. Феликс си спомни: От лявата страна на пътя ще видиш гора. Почти беше стигнал.
Тръгна на север по разровения път, наострил слух за шум от нечие приближаване. След почти два километра усети, че вляво се издига стена. Малко по-нататък в стената имаше порта и той зърна светлина.
Наведе се към металните пречки на портата и надникна оттатък. Различи нещо като дълга алея, в чийто край смътно мъждукаха потрепващи лампи — до входа с колони на огромна къща. Една висока фигура мина отпред: пазач.
„В тази къща е княз Орлов — помисли си Феликс. — Кой ли е прозорецът на стаята му?“
Внезапно чу шум от кола, която се приближаваше много бързо. Феликс изтича десетина крачки назад и се хвърли в канавката. След миг светлините на колата плъзнаха по стената и спряха пред портата. Някой слезе.
Феликс чу почукване. Сигурно имаше вратичка за охраната, не я беше забелязал в мрака. Едно прозорче се отвори и глас извика:
— Кой е?
Друг глас отговори:
— Полиция, от специалния отдел на Скотланд Ярд.
— Един момент.
Феликс лежеше съвсем неподвижно. Чу стъпки, когато мъжът, който бе слязъл от колата, започна да се разхожда неспокойно. Някаква врата се отвори. Куче излая и един глас каза:
— Тихо, Рекс!
Феликс стаи дъх. Дали псето беше вързано? Дали щеше да го надуши? Дали щеше да дойде да души из канавката, да го открие и да се разлае?
Металните порти се отвориха със скърцане. Кучето пак излая и гласът извика:
— Млъквай, Рекс!
Затръшна се врата и колата потегли по алеята. Канавката отново притъмня. „Но — реши Феликс — ако кучето ме открие, ще убия и него, и пазача и ще избягам.“
Напрегна се, готов да скочи още щом чуе сумтене.
Портите се затвориха със скърцане.
След миг се затръшна и вратата на пазача.
Феликс си пое дъх.