Нийл Геймън
Монархът на долината (5) (Новела от „Американски богове“)

V.

В ранната вечер, когато небето вече порозовяваше, кацнаха още хеликоптери, от които се изсипаха елегантно облечени хора. Някои от тях се усмихваха, други се смееха. Повечето бяха трийсет- и четирийсетгодишни. Шадоу не позна никого.

Смит ходеше небрежно, но плавно от човек на човек и уверено поздравяваше всички.

— Да, сега минете оттам, завийте наляво и изчакайте в основната зала. Запалили сме чудесен огън в камината. Ще дойде човек да ви заведе в стаята ви. Багажът ви вече е там. Ако го няма, ми се обадете, но едва ли. Здравейте, госпожо, изглеждате невероятно — да повикам ли някой да ви носи чантата? Искате ли термофор? Да, доста е хладничко.

Шадоу наблюдаваше с възхищение общуването на Смит с гостите, маниерите му, които представляваха умело съчетание от фамилиарност и почтителност, от приветливост и лондонски уличен чар: различни акценти и диалекти в зависимост от човека, с когото разговаряше.

Една много красива жена с къса тъмна коса се усмихна на Шадоу, докато внасяше чантите й в стаята.

— Богаташка — измърмори минаващият Смит. — Долу ръцете.

Внушителен мъж на около шейсет години с евтин дървен бастун бе последният, който слезе от хеликоптера. Приближи се до Смит и тихо му каза нещо. Смит отвърна по същия начин.

Този е главният, помисли си Шадоу. Личеше по езика на тялото. Смит не му се усмихваше и не го ласкаеше. Докладваше, ефикасно и тихо, предаваше на възрастния мъж всичко, което трябваше да знае.

После повика Шадоу с пръст.

— Шадоу. Това е господин Алис.

Господин Алис протегна тлъстата си розова ръка и стисна голямата тъмна ръка на Шадоу.

— Радвам се да се запознаем. Чувал съм за вас само добри неща.

— Приятно ми е — отвърна Шадоу.

— Е — каза господин Алис, — продължавайте.

Смит кимна на Шадоу да се захваща отново с работа.

Шадоу се обърна към Смит.

— Ако нямате нищо против, бих искал да поогледам наоколо още докато е светло. Да видя откъде могат да дойдат местните.

— Не се отдалечавайте много — посъветва го Смит, взе куфарчето на господин Алис и поведе възрастния мъж към сградата.

Шадоу обиколи оградата на къщата. Крояха му номер. Не знаеше защо, но усещаше, че е прав. Прекалено много неща не се връзваха. От къде на къде наемаха външен охранител, след като водеха със себе си толкова гардове? Нямаше логика, както нямаше логика в това, че Смит го беше представил на господин Алис, след като две дузини други гости се бяха отнесли с Шадоу като с допълнение към мебелировката.

Пред къщата имаше ниска каменна стена. Зад къщата — хълм, който си беше малка планина, спускаща се плавно към езерото. Отстрани беше пътеката, по която бяха дошли сутринта. От другата страна на сградата имаше градина с подправки с висока каменна ограда. Влезе в градината и тръгна покрай стената.

— Обход ли правиш? — попита го един охранител в черен смокинг. Шадоу не го беше забелязал, което означаваше, че беше професионалист. Също като повечето сервитьори говореше на шотландски диалект.

— Просто оглеждам.

— Мъдро. За тази част на къщата не се тревожи. На стотина метра оттук има река, която се влива в езерото, а след нея пропаст от мокри камънаци. Коварна работа.

— Аха. Ами местните, тези, дето идват и се оплакват, откъде идват?

— Нямам представа.

— Ще ида да погледна какво има там. Да проверя дали някой може да се промъкне.

— На твое място не бих го направил. Наистина е опасно. Само да се хлъзнеш, и ще се изтърколиш по скалите чак в езерото. Даже тялото ти няма да намерят, ако паднеш.

— Ясно — каза Шадоу.

Продължи обиколката на къщата. Сега, когато ги търсеше, забеляза още петима охранители. Сигурен беше, че е пропуснал поне още толкова.

През френските прозорци на основното крило на къщата видя голяма, облицована с дървена ламперия трапезария, в която гостите бяха насядали около масата, разговаряха и се смееха.

Върна се в крилото на прислугата. След всяко ястие чиниите се оставяха на плота и персоналът похапваше от отрупани с храна картонени чинии. Смит седеше на дървената маса и ядеше говеждо алангле със салата.

— Ей там има черен хайвер — показа на Шадоу. — „Златна есетра“, екстра качество, много специален. Едно време шефовете си го пазеха само за тях. Аз не си падам, но ти си вземи.

Шадоу си сложи малко хайвер в чинията от любезност. Взе и някакви дребни варени яйца, малко паста и пиле. Седна при Смит и започна да се храни.

— Не виждам откъде ще дойдат вашите местни — подхвърли на Смит. — Вашите хора са завардили пътя. Всеки, който иска да се промъкне, трябва да дойде откъм езерото.

— Значи сте огледали хубаво?

— Огледах.

— Срещнахте ли някои от моите момчета?

— Да.

— Какво мислите?

— Не бих желал да си имам работа с тях.

Смит се засмя.

— Голям мъж като вас? Мислех, че умеете да се грижите за себе си.

— Те са убийци — просто отвърна Шадоу.

— Само когато се налага. — Смит вече не се усмихваше. — Защо не се качите в стаята си? Ще ви повикам, когато ни потрябвате.

— Добре. А ако не ви потрябвам, уикендът ми ще бъде много лесен.

Смит го изгледа.

— Ще се потрудите за парите си.

Шадоу се изкачи по задното стълбище към дългия коридор на най-горния етаж на къщата. Влезе в стаята си. Оттук се чуваха гласовете на празнуващите и той погледна през прозорчето. Френските прозорци бяха широко отворени и гостите в палта и ръкавици бяха излезли с чаши вино в ръце във вътрешния двор. Дочуваше откъслечни разговори; звуците бяха отчетливи, но думите и смисълът се губеха. От време на време долиташе цяла фраза. Някакъв мъж каза: „Казах му, аз не притежавам хората като вас, съдиите, продавам ги…“= Една жена се обади: „Това беше чудовище, скъпа. Абсолютно чудовище. Какво друго да направя?“, а друга й отвърна: „Ех, да можех да кажа същото за оная работа на моя!“ и двете се разкискаха.

Имаше две алтернативи. Можеше да остане или да се опита да си отиде.

— Оставам — каза на глас.