Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Monarch of the Glen, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Панайотова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2021 г.)
Издание:
Автор: Нийл Геймън
Заглавие: Чупливи неща
Преводач: Росица Панайотова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: сборник разкази
Националност: американска
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-585-849-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13
История
- —Добавяне
III.
Корабът беше направен от нокти на мъртъвци и се лашкаше неуверено в неспокойното море.
На палубата имаше подобни на сенки фигури, мъже, големи колкото планини или къщи, и когато Шадоу се приближи, различи лицата им: горди мъже и високи, всичките. Изглежда, не забелязваха, че корабът плава, всичките чакаха на палубата като застинали по местата си.
Единият от тях пристъпи напред и сграбчи ръката на Шадоу с огромната си длан. Шадоу стъпи на сивата палуба.
— Добре дошъл в това прокълнато място — изрече мъжът с нисък и дрезгав глас.
— Да живее! — изкрещяха останалите мъже. — Да живее носителят на слънцето! Да живее Балдур!
Името в свидетелството за раждане на Шадоу беше Балдер Муун, но той поклати глава.
— Не съм онзи, когото чакате — каза на мъжете.
— Ние тук умираме — изрече мъжът с дрезгавия глас, без да пуска ръката на Шадоу.
Беше студено в това мъгливо място между световете на живите и гроба. Солени талази се разбиваха в бордовете на сивия кораб и Шадоу се измокри до кости.
— Повикай ни обратно — помоли мъжът. — Повикай ни обратно или ни пусни да си ходим.
— Не знам как — отвърна Шадоу.
При тези думи мъжете на палубата започнаха да стенат и да вият. Някои строшиха дръжките на копията си в палубата, други заудряха ритмично с плоската страна на мечовете си медните дискове в средата на кожените си щитове и надаваха крясъци, преминаващи от мъка до беснеене с пълно гърло…
Някакъв гларус пищеше в ранното утро. Прозорецът на стаята се беше отворил през нощта и тропаше от вятъра. Шадоу лежеше върху неоправеното хотелско легло. Дрехите му бяха мокри, може би от пот.
Поредният студен ден в края на лятото беше започнал.
От хотела му сложиха в пластмасова кутия няколко сандвича с пиле, твърдо сварено яйце, пакетче солени бисквити със сирене и лук и една ябълка. Гордън на рецепцията, който му връчи кутията, го попита кога ще се върне и обясни, че ако закъснее с повече от няколко часа, ще повикат планинската спасителна служба. Поиска и мобилния телефон на Шадоу.
Шадоу нямаше мобилен телефон.
Пое към брега. Беше красиво, с онази пустинна красота, която напяваше и отекваше в празните места из душата му. Беше си представял Шотландия като добродушно място, цялото в обрасли с пирен хълмове, но тук, на северния бряг, всичко изглеждаше остро и изпъкнало, даже сивите облаци, плаващи по бледосиньото небе. Все едно костите на земята стърчаха на това място. Пое по маршрута от пътеводителя през обрасли с шубраци поляни, покрай извори на природен газ, нагоре и надолу по скалистите хълмове.
Понякога си представяше, че стои на едно място, а светът се движи под него, че просто го движи с краката си.
Маршрутът беше доста по-уморителен, отколкото очакваше. Мислеше да обядва в един, но малко преди обяд краката му го заболяха от умора и му се дощя малко почивка. Пое по някаква пътечка, извеждаща към голяма канара, която предлагаше завет от вятъра, и седна да хапне. Отпред в далечината се виждаше Атлантическият океан.
Мислеше, че е сам.
— Ще ми дадеш ли ябълката си? — каза тя.
Беше Джени, барманката от хотела. Светлорусата й коса се развяваше покрай лицето й.
— Здрасти, Джени — поздрави Шадоу и й подаде ябълката.
Тя извади от джоба на кафявото си палто сгъваем нож и седна до него.
— Благодаря.
— Е — каза Шадоу, — ако съдя по акцента ти, сигурно си дошла от Норвегия още като малка. Не различавам говора ти от този на местните.
— Кога съм казала, че съм от Норвегия?
— Не каза ли?
Тя си отряза парче ябълка и го изяде бавно от ножа, като едва го докосваше със зъби. Погледна към Шадоу.
— Това беше много отдавна.
— Семейството ти ли?
Тя сви рамене, явно това беше единственият отговор, който можеше да му даде.
— Значи ти харесва тук?
Тя го погледна и поклати глава.
— Чувствам се като хулдра.
Беше чувал тази дума и преди, в Норвегия.
— Това не е ли някакъв трол?
— Не. Хулдрите са планински същества като троловете, но живеят в гората и са много красиви. Като мен. — При тези думи тя се усмихна, сякаш знаеше, че е прекалено бледа, прекалено намусена и дори прекалено слаба, за да е красива. — Влюбват се във фермерите.
— Защо?
— Проклета да съм, ако знам. Но го правят. Случва се фермерът да осъзнае, че говори с жена хулдра, защото тя има опашка като на крава, но по-лошото е, когато зад лицето й няма нищо, когато всъщност е празна и куха като черупка. Тогава фермерът казва молитва или побягва обратно към майка си, или към фермата. Но понякога фермерите не бягат. Понякога хвърлят през рамо нож или само се усмихват и се оженват за жената хулдра. Тогава нейната опашка пада. Но силата й остава, по-голяма е от тази на всяко човешко същество. И продължава да тъгува за дома си в гората и за планините. Тя никога не е истински щастлива. Никога не се превръща в човек.
— Какво става след това с нея? — попита Шадоу. — Остарява ли и умира ли заедно със своя фермер?
Беше изрязала всичко освен семенника на ябълката. С едно движение на китката го запрати от другата страна на хълма.
— Когато мъжът й умре… май се връща в гората. — Тя се загледа в хълма. — Чувала съм история за една хулдра, която се оженила за фермер, а той се държал лошо с нея. Крещял й, товарел я с цялата работа във фермата, прибирал се от селото пиян и ядосан. Понякога я биел. Един ден сутринта тя стъквала огъня в къщата, когато той влязъл и й се разкрещял, защото закуската му не била готова. Ядосал се, защото според него тя нищо не правела като хората и изобщо не разбирал защо се бил оженил за нея. Тя го послушала малко, след което, без да каже и дума, посегнала към огнището и взела ръжена. Тежка вещ от черно ковано желязо. Взела тя този ръжен и го огънала в идеален кръг, точно като венчалната си халка. Нито изпъшкала, нито се изпотила, просто го огънала, както ти огъваш тръстика. И нейният фермер, като видял това, пребледнял като платно и не споменал нищо повече за закуската си. Видял какво се случило с ръжена и разбрал, че във всеки един момент през последните пет години тя е можела да стори същото с него. И до смъртта си не я пипнал с пръст, не й казал и една лоша дума. А сега ти ми кажи нещо, господине, дето всички ти викат Шадоу, щом е могла да стори това, защо изобщо му е позволявала да я бие? Защо е пожелала да бъде с такъв човек? Ти ми кажи.
— Може да е била самотна — предположи Шадоу.
Тя изтри острието на ножа в джинсите си.
— Доктор Гаскел непрекъснато повтаряше, че си чудовище. Вярно ли е?
— Мисля, че не.
— Жалко. Поне за това си наясно, нали?
— А ти?
— Напълно. В края на деня ставаш нечия вечеря. По този повод искам да ти покажа нещо. — Тя се изправи и го поведе към билото на хълма. — Погледни натам. Където хълмът преминава в долината. Вижда се къщата, където ще работиш през уикенда. Виждаш ли я?
— Не.
— Погледни. Следвай линията на пръста ми. — Тя се приближи до него и протегна ръка към далечината. Забеляза, че лъчите на слънцето се отразяват в нещо като езеро, или лох, поправи се, все пак беше в Шотландия — и над него някакво сиво образувание. Беше го помислил за скала, но формите му бяха прекалено правилни, за да е друго, освен постройка.
— Това ли е крепостта?
— Не бих я нарекла така. По-скоро голяма къща в долината.
— Ти ходила ли си на тези партита?
— Не канят местни. А мен никога не биха ме поканили. И ти не трябва да ходиш. Откажи им.
— Плащат добре.
Тогава тя го докосна за пръв път и постави бледите си пръсти върху тъмната му ръка.
— За какво са му на едно чудовище пари? — попита с усмивка и Шадоу си помисли, че проклет да е, ако все пак тя не е красива.
Джени свали ръката си и се отдръпна.
— Е? По-добре си поемай по маршрута, че не ти остава много време. Рано се стъмва по това време на годината.
И продължи да го гледа, докато той си оправяше раницата и поемаше надолу по хълма. Като стигна долу, се обърна и погледна нагоре. Джени продължаваше да го гледа. Помаха й и тя му помаха в отговор.
Когато погледна следващия път, я нямаше.
Качи се на лодка, за да прекоси залива до носа, и продължи към фара. От фара обратно до лодката имаше минибус и той го взе.
Прибра се в хотела в осем вечерта, уморен, но доволен. По пътя обратно го беше застигнал дъжд, но се беше скрил в някаква изоставена колиба и беше прочел вестник отпреди пет години, докато дъждът трополеше по покрива. Спря да вали след половин час и Шадоу се поздрави, че е обул високи ботуши, защото земята се беше превърнала в кал.
Умираше от глад. Слезе в ресторанта на хотела. Там нямаше жива душа. Шадоу извика:
— Ехо?
Някаква старица се показа от кухнята.
— Да?
— Сервирате ли още вечеря?
— Да. — Огледа неодобрително калните му ботуши и разчорлената му коса. — Гост на хотела ли сте?
— Да. В стая единайсет съм.
— Ами тогава… сигурно ще е по-добре да се преоблечете за вечеря. По-любезно би било спрямо другите гости.
— Значи сервирате.
— Да.
Той се качи в стаята си, хвърли раницата на леглото и си свали ботушите. Обу си маратонки, среса се и слезе в ресторанта.
Той вече не беше празен. На масата в ъгъла седяха двама души, които бяха толкова различни, колкото би било възможно: дребна, наближаваща шейсетте жена, прегърбена като птичка над масата, и младеж, огромен, непохватен и съвършено плешив. Шадоу реши, че са майка и син.
Седна на масата в средата на помещението.
Възрастната сервитьорка се появи с табла в ръка. Постави пред другите двама купички със супа. Мъжът започна да духа своята, за да изстине; майка му го плесна силно по ръката с лъжицата.
— Престани — нареди и започна да сърба шумно собствената си супа.
Плешивият мъж тъжно огледа помещението. Улови погледа на Шадоу и Шадоу му кимна. Мъжът въздъхна и се зае отново с горещата супа.
Шадоу огледа менюто без ентусиазъм. Беше готов с поръчката, но сервитьорката отново беше изчезнала.
Сиво движение — д-р Гаскел надникна през вратата на ресторанта. Влезе и се приближи до масата на Шадоу.
— Може ли да седна при вас?
— Заповядайте.
Дребосъкът седна срещу Шадоу.
— Как мина денят?
— Прекрасно. Разходих се.
— Най-добрият начин за възбуждане на апетита. Така. Утре сутринта ще дойдат да ви вземат с кола. Вас и нещата ви. Ще ви закарат до къщата. Ще ви разведат из нея.
— А парите?
— И това ще уредят. Половината тогава, половината накрая. Някакви други въпроси имате ли?
Сервитьорката стоеше в дъното на помещението, наблюдаваше ги и изобщо не понечваше да се приближи.
— Да. Какво да направя, за да получа тук някаква храна?
— Какво искате? Препоръчвам ви агнешките хапки. Агнешкото е тукашно.
— Звучи добре.
Гаскел се провикна:
— Мора, извинявай, че те притеснявам, но би ли донесла и на двама ни от агнешките хапки?
Мора сви устни и се върна в кухнята.
— Мерси — каза Шадоу.
— Няма за какво. С нещо друго мога ли да ви помогна?
— Да. Кои са тези, които ще дойдат на партито? Защо не си наемат собствена охрана? Защо наемат мен?
— Наемат си и тяхна. Можете да не се съмнявате. Но не е зле да има и някой местен талант.
— Даже ако местният талант е чужденец турист, така ли?
— Така.
Мора донесе две чинии със супа и ги остави пред двамата.
— Включена е във вечерята — обясни.
Супата беше много гореща и имаше вкус на доматено пюре с оцет. Шадоу беше толкова гладен, че я изгълта почти цялата, преди да осъзнае, че не му харесва.
— Казахте, че съм чудовище — подхвърли на сивия мъж.
— Така ли съм казал?
— Казахте.
— Ами в тази част на света има доста чудовища. — Доктор Гаскел наклони глава към двойката в ъгъла. Жената беше потопила салфетката си в чашата с вода и ожесточено триеше петната от червената супа по устата и брадичката на сина си. Той гледаше сконфузено. — Тук сме далеч от света. Влизаме в новините, само когато някой турист или алпинист се изгуби или умре от глад. Повечето хора са забравили, че съществуваме.
Агнешките хапки пристигнаха, гарнирани с преварени картофи, недоварени моркови и нещо кафяво и мокро, което Шадоу предположи, че навярно е започнало живота си като спанак. Наряза агнешкото с ножа си. Докторът взе своето месо с ръка и започна да дъвче.
— Били сте вътре — каза докторът.
— Къде вътре?
— В затвора. Били сте в затвора. — Това не беше въпрос.
— Да.
— Значи можете да се биете. Можете да нараните някого, ако се наложи.
— Ако ви трябва човек, който да наранява хора, едва ли ви трябвам точно аз — заяви Шадоу.
Дребосъкът се ухили с мазни сиви устни.
— Сигурен съм, че вие ни трябване. Просто попитах. Не можете да се сърдите, че ви питам разни работи. Както и да е. Ето той е чудовище — каза и посочи с полуизяденото месо към двойката в ъгъла. Плешивият мъж ядеше нещо като бял пудинг с лъжица. — Майка му също е чудовище.
— На мен не ми приличат на чудовища.
— Поднасям ви. Местно чувство за хумор. Трябвало е да ви предупредят за моя хумор, още щом сте дошли в селото. Внимание, изкукалият дърт доктор в действие. Дрънка за чудовища. Простете на стареца. Не го слушайте какви ги плещи. — Проблясване на пожълтели от тютюн зъби. Докторът си изтри ръцете и устата със салфетката. — Мора, дай ми сметката. Включи и сметката на този млад човек.
— Добре, доктор Гаскел.
— Да не забравите — обърна се докторът към Шадоу. — Осем и петнайсет сутринта. Слизате във фоайето. Нито минута по-късно. Те са заети хора. Ако ви няма, просто ще си тръгнат, а вие ще изпуснете петнайсет хиляди лири за два дни работа. Ако останат доволни, може да има и премия.
Шадоу реши да си изпие кафето след вечерята в бара. Там все пак имаше камина с жив огън. Сигурно щеше да прогони студа от костите му.
Гордън от рецепцията беше зад бара.
— Джени в почивка ли е? — попита Шадоу.
— Моля? Не, просто помага в хотела. Прави го понякога, като сме много заети.
— Имате ли нещо против да сложа още едно дърво в огъня?
— Моля.
„Щом се отнасят така с летата си, шотландците изобщо не заслужават да имат такива“, спомни си Шадоу една мисъл на Оскар Уайлд.
Плешивият млад мъж влезе в бара. Кимна нервно на Шадоу. Шадоу му кимна в отговор. Доколкото виждаше, мъжът нямаше нито един косъм: включително вежди и мигли. Приличаше на неоформено бебе. Шадоу се зачуди дали беше болест, или може би следствие от химиотерапия. Мъжът миришеше на влага.
— Чух го какво каза — заекна плешивият. — Каза, че съм чудовище. И че и мама била чудовище. Имам уши. Чувам почти всичко.
Че имаше уши, имаше. Бяха прозрачно розови и стърчаха на главата му като големи риби.
— Имате страхотни уши — каза Шадоу.
— Подигравате ли ми се? — Плешивият изглеждаше обиден и готов да се сбие. Беше съвсем малко по-нисък от Шадоу, а Шадоу беше голям мъж.
— Изобщо не ви се подигравам.
Плешивият кимна.
— Хубаво. — След което преглътна и се поколеба. Шадоу се зачуди дали да не каже още нещо успокояващо, но мъжът продължи: — Не съм виновен аз. Толкова шум вдигат. Искам да кажа, че хората идват тук, за да се махнат от шума. И от хората. И без това тук вече има прекалено много хора. Защо просто не си идете откъдето сте дошли, и не престанете да вдигате целия този проклет шум?
Майката на мъжа се появи пред бара. Усмихна се нервно на Шадоу и побърза да отиде при сина си. Дръпна го за ръкава.
— Хайде стига — каза му. — Стига си се ядосвал за нищо. Всичко е наред. — Погледна умоляващо Шадоу. — Съжалявам. Сигурна съм, че не иска да ви обиди. — На подметката й беше залепнало парче тоалетна хартия, но тя още не го беше забелязала.
— Няма проблем — отвърна Шадоу. — Обичам да се запознавам с нови хора.
Тя кимна.
— Значи всичко е наред. — Синът й гледаше облекчено.
Той се страхува от нея, помисли Шадоу.
— Хайде, бебчо — подкани жената сина си. Дръпна го за ръкава и той я последва.
Малко преди вратата решително спря и се обърна към Шадоу.
— Кажи им да не вдигат толкова шум.
— Ще им кажа — обеща Шадоу.
— Не съм виновен, че чувам всичко.
— Не се притеснявай — каза Шадоу.
— Той наистина е добро момче — обади се майката на плешивия млад мъж и поведе сина си за ръкава към коридора. Парчето тоалетна хартия продължаваше да се влачи от подметката й.
Шадоу излезе в коридора.
— Извинете.
Те се обърнаха, мъжът и майка му.
— Нещо ви е залепнало на обувката — каза Шадоу.
Тя погледна надолу. След това настъпи тоалетната хартия с другия крак и я отлепи. Кимна одобрително на Шадоу и си отиде.
Шадоу се насочи към рецепцията.
— Гордън, имаш ли някоя хубава карта на местността?
— Например топографска ли? Абсолютно. Ей сега ще ви я донеса.
Шадоу се върна в бара и си допи кафето. Гордън му донесе картата. Шадоу се впечатли от подробностите: на нея очевидно беше нанесена и последната овчарска колиба. Огледа я внимателно и проследи днешния си маршрут. Откри хълма, където беше спрял да обядва. Прокара пръст на югозапад.
— Има ли наоколо някакви крепости?
— Боя се, че не. Има няколко на изток. Имам справочник на крепостите в Шотландия, мога да ви дам да го разгледате, ако искате…
— Не, не. Няма нужда. А в този район има ли някакви големи къщи? Нещо, което някой би нарекъл крепост? Или големи имения?
— Ами, ей там е хотел „Нос Ярост“ — Гордън му го посочи. — Но като цяло районът е безлюден. Технически погледнато, с оглед броя на живеещите тука, как му викаха, гъстотата на населението, местността е истинска пустиня. Няма даже интересни развалини. Или поне не стават за разглеждане.
Шадоу му благодари и го помоли да го събуди рано. Щеше му се да беше намерил на картата къщата, която беше видял от хълма, но сигурно я търсеше не където трябва. Нямаше да му е за пръв път.
Двойката в съседната стая се биеше или правеше любов. Не беше сигурен кое точно, но всеки път, когато започваше да се унася, оттам долитаха крясъци, които го събуждаха.
По-късно така и не разбра дали се беше случило, дали тя наистина беше дошла при него, или беше само първият сън тази нощ: но наяве или насън, малко преди полунощ, ако се вярваше на радиото на нощното шкафче, на вратата на спалнята се почука. Той стана и извика:
— Кой е?
— Джени.
Отвори вратата и примижа на светлината в коридора.
Беше се увила в кафявото си палто и го гледаше плахо.
— Да? — каза Шадоу.
— Значи утре ще отидеш в онази къща? — попита тя.
— Да.
— Реших да дойда да се сбогуваме. Ако случайно не се видим повече. Ако не се върнеш в хотела. И ако отидеш другаде. И ако не те видя повече.
— Ами довиждане, тогава.
Тя го огледа от глава до пети, огледа тениската и шортите, в които спеше, босите му крака и накрая лицето му. Изглеждаше разтревожена.
— Знаеш къде живея. Обади ми се, ако ти потрябва помощ.
Вдигна ръка и нежно докосна с показалец устните му. Пръстът й беше много студен. След това отстъпи в коридора и просто остана там с лице към него, без да помръдва.
Шадоу затвори вратата на стаята си и чу стъпките й да се отдалечават по коридора. Върна се в леглото.
Сигурен беше обаче, че следващият сън е сън. Беше неговият живот, объркан и изкривен: в един момент беше в затвора и учеше фокуси с монети, казваше си, че любовта към съпругата му ще му помогне да преживее всичко това. След това Лаура умря, той излезе от затвора; работеше като бодигард на някакъв дърт досадник, който казваше на Шадоу да му вика Уенсди. А след това сънят му се напълни с богове: стари, забравени богове, необичани и изоставени, и нови богове, преходни уплашени същества, надрусани и объркани. Всичко бе една мрежа от невероятности, котешка люлка, която се превърна в паяжина, която се превърна в мрежа, която се превърна в чиле от конци, голямо като света…
В съня си умря на дървото.
В съня си се върна от мъртвите.
И след това имаше само мрак.