Нийл Геймън
Монархът на долината (3) (Новела от „Американски богове“)

III.

Корабът беше направен от нокти на мъртъвци и се лашкаше неуверено в неспокойното море.

На палубата имаше подобни на сенки фигури, мъже, големи колкото планини или къщи, и когато Шадоу се приближи, различи лицата им: горди мъже и високи, всичките. Изглежда, не забелязваха, че корабът плава, всичките чакаха на палубата като застинали по местата си.

Единият от тях пристъпи напред и сграбчи ръката на Шадоу с огромната си длан. Шадоу стъпи на сивата палуба.

— Добре дошъл в това прокълнато място — изрече мъжът с нисък и дрезгав глас.

— Да живее! — изкрещяха останалите мъже. — Да живее носителят на слънцето! Да живее Балдур!

Името в свидетелството за раждане на Шадоу беше Балдер Муун, но той поклати глава.

— Не съм онзи, когото чакате — каза на мъжете.

— Ние тук умираме — изрече мъжът с дрезгавия глас, без да пуска ръката на Шадоу.

Беше студено в това мъгливо място между световете на живите и гроба. Солени талази се разбиваха в бордовете на сивия кораб и Шадоу се измокри до кости.

— Повикай ни обратно — помоли мъжът. — Повикай ни обратно или ни пусни да си ходим.

— Не знам как — отвърна Шадоу.

При тези думи мъжете на палубата започнаха да стенат и да вият. Някои строшиха дръжките на копията си в палубата, други заудряха ритмично с плоската страна на мечовете си медните дискове в средата на кожените си щитове и надаваха крясъци, преминаващи от мъка до беснеене с пълно гърло…

Някакъв гларус пищеше в ранното утро. Прозорецът на стаята се беше отворил през нощта и тропаше от вятъра. Шадоу лежеше върху неоправеното хотелско легло. Дрехите му бяха мокри, може би от пот.

Поредният студен ден в края на лятото беше започнал.

От хотела му сложиха в пластмасова кутия няколко сандвича с пиле, твърдо сварено яйце, пакетче солени бисквити със сирене и лук и една ябълка. Гордън на рецепцията, който му връчи кутията, го попита кога ще се върне и обясни, че ако закъснее с повече от няколко часа, ще повикат планинската спасителна служба. Поиска и мобилния телефон на Шадоу.

Шадоу нямаше мобилен телефон.

Пое към брега. Беше красиво, с онази пустинна красота, която напяваше и отекваше в празните места из душата му. Беше си представял Шотландия като добродушно място, цялото в обрасли с пирен хълмове, но тук, на северния бряг, всичко изглеждаше остро и изпъкнало, даже сивите облаци, плаващи по бледосиньото небе. Все едно костите на земята стърчаха на това място. Пое по маршрута от пътеводителя през обрасли с шубраци поляни, покрай извори на природен газ, нагоре и надолу по скалистите хълмове.

Понякога си представяше, че стои на едно място, а светът се движи под него, че просто го движи с краката си.

Маршрутът беше доста по-уморителен, отколкото очакваше. Мислеше да обядва в един, но малко преди обяд краката му го заболяха от умора и му се дощя малко почивка. Пое по някаква пътечка, извеждаща към голяма канара, която предлагаше завет от вятъра, и седна да хапне. Отпред в далечината се виждаше Атлантическият океан.

Мислеше, че е сам.

— Ще ми дадеш ли ябълката си? — каза тя.

Беше Джени, барманката от хотела. Светлорусата й коса се развяваше покрай лицето й.

— Здрасти, Джени — поздрави Шадоу и й подаде ябълката.

Тя извади от джоба на кафявото си палто сгъваем нож и седна до него.

— Благодаря.

— Е — каза Шадоу, — ако съдя по акцента ти, сигурно си дошла от Норвегия още като малка. Не различавам говора ти от този на местните.

— Кога съм казала, че съм от Норвегия?

— Не каза ли?

Тя си отряза парче ябълка и го изяде бавно от ножа, като едва го докосваше със зъби. Погледна към Шадоу.

— Това беше много отдавна.

— Семейството ти ли?

Тя сви рамене, явно това беше единственият отговор, който можеше да му даде.

— Значи ти харесва тук?

Тя го погледна и поклати глава.

— Чувствам се като хулдра.

Беше чувал тази дума и преди, в Норвегия.

— Това не е ли някакъв трол?

— Не. Хулдрите са планински същества като троловете, но живеят в гората и са много красиви. Като мен. — При тези думи тя се усмихна, сякаш знаеше, че е прекалено бледа, прекалено намусена и дори прекалено слаба, за да е красива. — Влюбват се във фермерите.

— Защо?

— Проклета да съм, ако знам. Но го правят. Случва се фермерът да осъзнае, че говори с жена хулдра, защото тя има опашка като на крава, но по-лошото е, когато зад лицето й няма нищо, когато всъщност е празна и куха като черупка. Тогава фермерът казва молитва или побягва обратно към майка си, или към фермата. Но понякога фермерите не бягат. Понякога хвърлят през рамо нож или само се усмихват и се оженват за жената хулдра. Тогава нейната опашка пада. Но силата й остава, по-голяма е от тази на всяко човешко същество. И продължава да тъгува за дома си в гората и за планините. Тя никога не е истински щастлива. Никога не се превръща в човек.

— Какво става след това с нея? — попита Шадоу. — Остарява ли и умира ли заедно със своя фермер?

Беше изрязала всичко освен семенника на ябълката. С едно движение на китката го запрати от другата страна на хълма.

— Когато мъжът й умре… май се връща в гората. — Тя се загледа в хълма. — Чувала съм история за една хулдра, която се оженила за фермер, а той се държал лошо с нея. Крещял й, товарел я с цялата работа във фермата, прибирал се от селото пиян и ядосан. Понякога я биел. Един ден сутринта тя стъквала огъня в къщата, когато той влязъл и й се разкрещял, защото закуската му не била готова. Ядосал се, защото според него тя нищо не правела като хората и изобщо не разбирал защо се бил оженил за нея. Тя го послушала малко, след което, без да каже и дума, посегнала към огнището и взела ръжена. Тежка вещ от черно ковано желязо. Взела тя този ръжен и го огънала в идеален кръг, точно като венчалната си халка. Нито изпъшкала, нито се изпотила, просто го огънала, както ти огъваш тръстика. И нейният фермер, като видял това, пребледнял като платно и не споменал нищо повече за закуската си. Видял какво се случило с ръжена и разбрал, че във всеки един момент през последните пет години тя е можела да стори същото с него. И до смъртта си не я пипнал с пръст, не й казал и една лоша дума. А сега ти ми кажи нещо, господине, дето всички ти викат Шадоу, щом е могла да стори това, защо изобщо му е позволявала да я бие? Защо е пожелала да бъде с такъв човек? Ти ми кажи.

— Може да е била самотна — предположи Шадоу.

Тя изтри острието на ножа в джинсите си.

— Доктор Гаскел непрекъснато повтаряше, че си чудовище. Вярно ли е?

— Мисля, че не.

— Жалко. Поне за това си наясно, нали?

— А ти?

— Напълно. В края на деня ставаш нечия вечеря. По този повод искам да ти покажа нещо. — Тя се изправи и го поведе към билото на хълма. — Погледни натам. Където хълмът преминава в долината. Вижда се къщата, където ще работиш през уикенда. Виждаш ли я?

— Не.

— Погледни. Следвай линията на пръста ми. — Тя се приближи до него и протегна ръка към далечината. Забеляза, че лъчите на слънцето се отразяват в нещо като езеро, или лох, поправи се, все пак беше в Шотландия — и над него някакво сиво образувание. Беше го помислил за скала, но формите му бяха прекалено правилни, за да е друго, освен постройка.

— Това ли е крепостта?

— Не бих я нарекла така. По-скоро голяма къща в долината.

— Ти ходила ли си на тези партита?

— Не канят местни. А мен никога не биха ме поканили. И ти не трябва да ходиш. Откажи им.

— Плащат добре.

Тогава тя го докосна за пръв път и постави бледите си пръсти върху тъмната му ръка.

— За какво са му на едно чудовище пари? — попита с усмивка и Шадоу си помисли, че проклет да е, ако все пак тя не е красива.

Джени свали ръката си и се отдръпна.

— Е? По-добре си поемай по маршрута, че не ти остава много време. Рано се стъмва по това време на годината.

И продължи да го гледа, докато той си оправяше раницата и поемаше надолу по хълма. Като стигна долу, се обърна и погледна нагоре. Джени продължаваше да го гледа. Помаха й и тя му помаха в отговор.

Когато погледна следващия път, я нямаше.

Качи се на лодка, за да прекоси залива до носа, и продължи към фара. От фара обратно до лодката имаше минибус и той го взе.

Прибра се в хотела в осем вечерта, уморен, но доволен. По пътя обратно го беше застигнал дъжд, но се беше скрил в някаква изоставена колиба и беше прочел вестник отпреди пет години, докато дъждът трополеше по покрива. Спря да вали след половин час и Шадоу се поздрави, че е обул високи ботуши, защото земята се беше превърнала в кал.

Умираше от глад. Слезе в ресторанта на хотела. Там нямаше жива душа. Шадоу извика:

— Ехо?

Някаква старица се показа от кухнята.

— Да?

— Сервирате ли още вечеря?

— Да. — Огледа неодобрително калните му ботуши и разчорлената му коса. — Гост на хотела ли сте?

— Да. В стая единайсет съм.

— Ами тогава… сигурно ще е по-добре да се преоблечете за вечеря. По-любезно би било спрямо другите гости.

— Значи сервирате.

— Да.

Той се качи в стаята си, хвърли раницата на леглото и си свали ботушите. Обу си маратонки, среса се и слезе в ресторанта.

Той вече не беше празен. На масата в ъгъла седяха двама души, които бяха толкова различни, колкото би било възможно: дребна, наближаваща шейсетте жена, прегърбена като птичка над масата, и младеж, огромен, непохватен и съвършено плешив. Шадоу реши, че са майка и син.

Седна на масата в средата на помещението.

Възрастната сервитьорка се появи с табла в ръка. Постави пред другите двама купички със супа. Мъжът започна да духа своята, за да изстине; майка му го плесна силно по ръката с лъжицата.

— Престани — нареди и започна да сърба шумно собствената си супа.

Плешивият мъж тъжно огледа помещението. Улови погледа на Шадоу и Шадоу му кимна. Мъжът въздъхна и се зае отново с горещата супа.

Шадоу огледа менюто без ентусиазъм. Беше готов с поръчката, но сервитьорката отново беше изчезнала.

Сиво движение — д-р Гаскел надникна през вратата на ресторанта. Влезе и се приближи до масата на Шадоу.

— Може ли да седна при вас?

— Заповядайте.

Дребосъкът седна срещу Шадоу.

— Как мина денят?

— Прекрасно. Разходих се.

— Най-добрият начин за възбуждане на апетита. Така. Утре сутринта ще дойдат да ви вземат с кола. Вас и нещата ви. Ще ви закарат до къщата. Ще ви разведат из нея.

— А парите?

— И това ще уредят. Половината тогава, половината накрая. Някакви други въпроси имате ли?

Сервитьорката стоеше в дъното на помещението, наблюдаваше ги и изобщо не понечваше да се приближи.

— Да. Какво да направя, за да получа тук някаква храна?

— Какво искате? Препоръчвам ви агнешките хапки. Агнешкото е тукашно.

— Звучи добре.

Гаскел се провикна:

— Мора, извинявай, че те притеснявам, но би ли донесла и на двама ни от агнешките хапки?

Мора сви устни и се върна в кухнята.

— Мерси — каза Шадоу.

— Няма за какво. С нещо друго мога ли да ви помогна?

— Да. Кои са тези, които ще дойдат на партито? Защо не си наемат собствена охрана? Защо наемат мен?

— Наемат си и тяхна. Можете да не се съмнявате. Но не е зле да има и някой местен талант.

— Даже ако местният талант е чужденец турист, така ли?

— Така.

Мора донесе две чинии със супа и ги остави пред двамата.

— Включена е във вечерята — обясни.

Супата беше много гореща и имаше вкус на доматено пюре с оцет. Шадоу беше толкова гладен, че я изгълта почти цялата, преди да осъзнае, че не му харесва.

— Казахте, че съм чудовище — подхвърли на сивия мъж.

— Така ли съм казал?

— Казахте.

— Ами в тази част на света има доста чудовища. — Доктор Гаскел наклони глава към двойката в ъгъла. Жената беше потопила салфетката си в чашата с вода и ожесточено триеше петната от червената супа по устата и брадичката на сина си. Той гледаше сконфузено. — Тук сме далеч от света. Влизаме в новините, само когато някой турист или алпинист се изгуби или умре от глад. Повечето хора са забравили, че съществуваме.

Агнешките хапки пристигнаха, гарнирани с преварени картофи, недоварени моркови и нещо кафяво и мокро, което Шадоу предположи, че навярно е започнало живота си като спанак. Наряза агнешкото с ножа си. Докторът взе своето месо с ръка и започна да дъвче.

— Били сте вътре — каза докторът.

— Къде вътре?

— В затвора. Били сте в затвора. — Това не беше въпрос.

— Да.

— Значи можете да се биете. Можете да нараните някого, ако се наложи.

— Ако ви трябва човек, който да наранява хора, едва ли ви трябвам точно аз — заяви Шадоу.

Дребосъкът се ухили с мазни сиви устни.

— Сигурен съм, че вие ни трябване. Просто попитах. Не можете да се сърдите, че ви питам разни работи. Както и да е. Ето той е чудовище — каза и посочи с полуизяденото месо към двойката в ъгъла. Плешивият мъж ядеше нещо като бял пудинг с лъжица. — Майка му също е чудовище.

— На мен не ми приличат на чудовища.

— Поднасям ви. Местно чувство за хумор. Трябвало е да ви предупредят за моя хумор, още щом сте дошли в селото. Внимание, изкукалият дърт доктор в действие. Дрънка за чудовища. Простете на стареца. Не го слушайте какви ги плещи. — Проблясване на пожълтели от тютюн зъби. Докторът си изтри ръцете и устата със салфетката. — Мора, дай ми сметката. Включи и сметката на този млад човек.

— Добре, доктор Гаскел.

— Да не забравите — обърна се докторът към Шадоу. — Осем и петнайсет сутринта. Слизате във фоайето. Нито минута по-късно. Те са заети хора. Ако ви няма, просто ще си тръгнат, а вие ще изпуснете петнайсет хиляди лири за два дни работа. Ако останат доволни, може да има и премия.

Шадоу реши да си изпие кафето след вечерята в бара. Там все пак имаше камина с жив огън. Сигурно щеше да прогони студа от костите му.

Гордън от рецепцията беше зад бара.

— Джени в почивка ли е? — попита Шадоу.

— Моля? Не, просто помага в хотела. Прави го понякога, като сме много заети.

— Имате ли нещо против да сложа още едно дърво в огъня?

— Моля.

„Щом се отнасят така с летата си, шотландците изобщо не заслужават да имат такива“, спомни си Шадоу една мисъл на Оскар Уайлд.

Плешивият млад мъж влезе в бара. Кимна нервно на Шадоу. Шадоу му кимна в отговор. Доколкото виждаше, мъжът нямаше нито един косъм: включително вежди и мигли. Приличаше на неоформено бебе. Шадоу се зачуди дали беше болест, или може би следствие от химиотерапия. Мъжът миришеше на влага.

— Чух го какво каза — заекна плешивият. — Каза, че съм чудовище. И че и мама била чудовище. Имам уши. Чувам почти всичко.

Че имаше уши, имаше. Бяха прозрачно розови и стърчаха на главата му като големи риби.

— Имате страхотни уши — каза Шадоу.

— Подигравате ли ми се? — Плешивият изглеждаше обиден и готов да се сбие. Беше съвсем малко по-нисък от Шадоу, а Шадоу беше голям мъж.

— Изобщо не ви се подигравам.

Плешивият кимна.

— Хубаво. — След което преглътна и се поколеба. Шадоу се зачуди дали да не каже още нещо успокояващо, но мъжът продължи: — Не съм виновен аз. Толкова шум вдигат. Искам да кажа, че хората идват тук, за да се махнат от шума. И от хората. И без това тук вече има прекалено много хора. Защо просто не си идете откъдето сте дошли, и не престанете да вдигате целия този проклет шум?

Майката на мъжа се появи пред бара. Усмихна се нервно на Шадоу и побърза да отиде при сина си. Дръпна го за ръкава.

— Хайде стига — каза му. — Стига си се ядосвал за нищо. Всичко е наред. — Погледна умоляващо Шадоу. — Съжалявам. Сигурна съм, че не иска да ви обиди. — На подметката й беше залепнало парче тоалетна хартия, но тя още не го беше забелязала.

— Няма проблем — отвърна Шадоу. — Обичам да се запознавам с нови хора.

Тя кимна.

— Значи всичко е наред. — Синът й гледаше облекчено.

Той се страхува от нея, помисли Шадоу.

— Хайде, бебчо — подкани жената сина си. Дръпна го за ръкава и той я последва.

Малко преди вратата решително спря и се обърна към Шадоу.

— Кажи им да не вдигат толкова шум.

— Ще им кажа — обеща Шадоу.

— Не съм виновен, че чувам всичко.

— Не се притеснявай — каза Шадоу.

— Той наистина е добро момче — обади се майката на плешивия млад мъж и поведе сина си за ръкава към коридора. Парчето тоалетна хартия продължаваше да се влачи от подметката й.

Шадоу излезе в коридора.

— Извинете.

Те се обърнаха, мъжът и майка му.

— Нещо ви е залепнало на обувката — каза Шадоу.

Тя погледна надолу. След това настъпи тоалетната хартия с другия крак и я отлепи. Кимна одобрително на Шадоу и си отиде.

Шадоу се насочи към рецепцията.

— Гордън, имаш ли някоя хубава карта на местността?

— Например топографска ли? Абсолютно. Ей сега ще ви я донеса.

Шадоу се върна в бара и си допи кафето. Гордън му донесе картата. Шадоу се впечатли от подробностите: на нея очевидно беше нанесена и последната овчарска колиба. Огледа я внимателно и проследи днешния си маршрут. Откри хълма, където беше спрял да обядва. Прокара пръст на югозапад.

— Има ли наоколо някакви крепости?

— Боя се, че не. Има няколко на изток. Имам справочник на крепостите в Шотландия, мога да ви дам да го разгледате, ако искате…

— Не, не. Няма нужда. А в този район има ли някакви големи къщи? Нещо, което някой би нарекъл крепост? Или големи имения?

— Ами, ей там е хотел „Нос Ярост“ — Гордън му го посочи. — Но като цяло районът е безлюден. Технически погледнато, с оглед броя на живеещите тука, как му викаха, гъстотата на населението, местността е истинска пустиня. Няма даже интересни развалини. Или поне не стават за разглеждане.

Шадоу му благодари и го помоли да го събуди рано. Щеше му се да беше намерил на картата къщата, която беше видял от хълма, но сигурно я търсеше не където трябва. Нямаше да му е за пръв път.

Двойката в съседната стая се биеше или правеше любов. Не беше сигурен кое точно, но всеки път, когато започваше да се унася, оттам долитаха крясъци, които го събуждаха.

По-късно така и не разбра дали се беше случило, дали тя наистина беше дошла при него, или беше само първият сън тази нощ: но наяве или насън, малко преди полунощ, ако се вярваше на радиото на нощното шкафче, на вратата на спалнята се почука. Той стана и извика:

— Кой е?

— Джени.

Отвори вратата и примижа на светлината в коридора.

Беше се увила в кафявото си палто и го гледаше плахо.

— Да? — каза Шадоу.

— Значи утре ще отидеш в онази къща? — попита тя.

— Да.

— Реших да дойда да се сбогуваме. Ако случайно не се видим повече. Ако не се върнеш в хотела. И ако отидеш другаде. И ако не те видя повече.

— Ами довиждане, тогава.

Тя го огледа от глава до пети, огледа тениската и шортите, в които спеше, босите му крака и накрая лицето му. Изглеждаше разтревожена.

— Знаеш къде живея. Обади ми се, ако ти потрябва помощ.

Вдигна ръка и нежно докосна с показалец устните му. Пръстът й беше много студен. След това отстъпи в коридора и просто остана там с лице към него, без да помръдва.

Шадоу затвори вратата на стаята си и чу стъпките й да се отдалечават по коридора. Върна се в леглото.

Сигурен беше обаче, че следващият сън е сън. Беше неговият живот, объркан и изкривен: в един момент беше в затвора и учеше фокуси с монети, казваше си, че любовта към съпругата му ще му помогне да преживее всичко това. След това Лаура умря, той излезе от затвора; работеше като бодигард на някакъв дърт досадник, който казваше на Шадоу да му вика Уенсди. А след това сънят му се напълни с богове: стари, забравени богове, необичани и изоставени, и нови богове, преходни уплашени същества, надрусани и объркани. Всичко бе една мрежа от невероятности, котешка люлка, която се превърна в паяжина, която се превърна в мрежа, която се превърна в чиле от конци, голямо като света…

В съня си умря на дървото.

В съня си се върна от мъртвите.

И след това имаше само мрак.