Нийл Геймън
Монархът на долината (7) (Новела от „Американски богове“)

VII.

Закуската се състоеше от пушена херинга, печени домати, бъркани яйца, препечен хляб, две дебели наденици и резени от нещо черно и кръгло, което Шадоу не можа да разпознае.

— Какво е това? — попита.

— Черен пудинг — каза мъжът до него. Беше охранител и докато закусваше, четеше вчерашния брой на „Сън“. — Кървавица с подправки. Варят кръвта, докато се съсири и запече. — Бутна с вилицата си малко яйца върху препечената филийка и я изяде с пръсти. — Абе не знам. Всички викат, че не трябвало да се гледа как се правят наденици и закони. Така ли беше?

Шадоу си дояде закуската, но не докосна черния пудинг.

Имаше горещо и силно кафе и той изпи една чаша, за да се събуди и да си проясни мозъка.

Смит влезе в кухнята.

— О, Шадоу. Може ли да ти отнема пет минути?

— Ти плащаш — отвърна Шадоу.

Излязоха в коридора.

— Господин Алис иска да размени с теб няколко думи.

Отидоха в облицованото с дърво просторно крило за гостите. Качиха се по широкото дървено стълбище в библиотеката. Там нямаше никой.

— Ей сега ще дойде — каза Смит. — Ще му кажа, че го чакаш.

Книгите в библиотеката бяха защитени от мишки, прах и хора със заключени стъклени врати и телена мрежа. На стената имаше картина на кон и Шадоу се приближи да я разгледа. Жребецът беше горд и великолепен: в долината зад него имаше мъгла.

— „Монархът на долината“ — обади се господин Алис, който бавно пристъпваше, подпирайки се на бастуна си. — Картината с най-много репродукции от викторианската епоха. Това не е оригиналът, но е рисуван от Ландсиър в края на 50-те години на XVIII в. и е копие на собствената му картина. Много ми харесва, макар да съм сигурен, че не е редно. Той е направил лъвовете на площад „Трафалгар“. Ландсиър.

Отиде до панорамния прозорец и Шадоу се присъедини към него. Долу на двора сервитьорите поставяха маси и столове. До езерото с фонтана в средата други хора, гости, трупаха дърва за огньовете.

— Защо не накарат прислугата да ги стъкне? — попита Шадоу.

— Защо да се лишават от това забавление? — попита на свой ред господин Алис. — Все едно да си изпратиш слугата на лов за фазани. Има нещо много удовлетворително в подреждането на дърва за огън. Когато си ги подредил съвършено, усещането е много специално. Поне така казват. Самият аз не съм палил огън. — Той се извърна от прозореца. — Седни. Ще ми се схване вратът да гледам към теб.

Шадоу седна.

— Доста съм чувал за теб — продължи господин Алис. — Отдавна искам да се запознаем. Казват, че си умен млад мъж, който ходи по разни места. Така казват.

— Значи не просто сте наели турист, който да държи съседите далеч от купона?

— И да, и не. Имаше и други кандидати. Но ти беше идеалният за работата. А след това разбрах и кой си. Направо божи дар, не съм ли прав?

— Не знам.

— Абсолютно. Трябва да знаеш, че това тържество се провежда от много, много време. Почти от хиляда години. Не са пропускали нито една година. И всяка година има борба между нашия човек и техния човек. И нашият човек побеждава. Тази година нашият човек си ти.

— Кои… Кои са те? И кои влизат в ние?

— Аз съм твоят домакин — отвърна господин Алис. — Предполагам… — Замисли се за момент и почука по дървения под с бастуна си. — Те са онези, които преди много време загубиха битката. Ние спечелихме. Ние бяхме рицарите, а те бяха драконите, ние бяхме убийците на великани, а те бяха великаните. Ние бяхме хора, а те бяха чудовища. И ние победихме. Сега те си знаят мястото. И тази вечер не трябва да пропускаме да им го напомним. Тази вечер ти ще се биеш за човечеството. Не можем да им позволим да надигнат глава. Дори за малко. Ние срещу тях.

— Доктор Гаскел каза, че аз съм чудовище — отбеляза Шадоу.

— Доктор Гаскел ли? — попита господин Алис. — Някой ваш познат ли е?

— Не. Работи за вас. Или за хората, които работят за вас. Мисля, че убива деца и ги снима.

Господин Алис изтърва бастуна. Наведе се тромаво да го вдигне. След това каза:

— Не мисля, че сте чудовище, Шадоу. Мисля, че сте герой.

Не, помисли си Шадоу. Мислиш, че съм чудовище. Но се надяваш, че съм вашето чудовище.

— Справи се добре довечера — продължи господин Алис, — а аз знам, че ще се справиш — и само си кажи цената. Чудил ли си се някога защо някои хора са станали филмови звезди, известни личности, богаташи? Със сигурност си си казвал: „Този няма никакъв талант. С какво ме превъзхожда?“. Е, понякога отговорът е, че има зад гърба си някой като мен.

— Вие бог ли сте? — попита Шадоу.

Господин Алис се разсмя гърлено.

— Много добре, господин Муун. Много добре. Но аз съм само едно момче от Стрийтхам, което се е издигнало в живота със собствени сили.

— С кого ще се боря? — попита Шадоу.

— Ще го видите довечера. А сега от тавана трябва да се свалят някои неща. Можете да помогнете на Смити. За едър мъж като вас това ще е играчка.

Аудиенцията беше приключила и като по даден знак Смит влезе в библиотеката.

— Тъкмо казвах на нашето момче да ви помогне да свалите нещата от тавана.

— Страхотно — заяви Смит. — Хайде, Шадоу. Да се качваме.

Качиха се по тъмното дървено стълбище и стигнаха до врата с катинар, който Смит отключи. Влязоха в прашния дървен таван, натъпкан с неща, които приличаха на…

— Барабани? — попита Шадоу.

— Барабани — потвърди Смит.

Бяха изработени от дърво и животински кожи. Всичките бяха с различни размери.

— Давай да ги сваляме.

Понесоха барабаните надолу. Смит вземаше по един и го държеше внимателно като скъпоценност. Шадоу носеше по два наведнъж.

— И какво точно ще стане тази вечер? — попита Шадоу на третия курс, а може би на четвъртия.

— Мисля, че ще е по-добре да разбереш сам. Така е.

— Ами вие двамата с господин Алис. Каква е вашата роля в цялата работа?

Смит го изгледа злобно. Оставиха барабаните в дъното до стълбите в голямата зала. Тук пред огъня вече имаше неколцина мъже, които разговаряха.

Когато отново се качиха по стълбите и гостите не можеха да ги чуят, Смит каза:

— Господин Алис ще ни напусне следобед. Аз ще остана.

— Тръгва ли си? Той няма ли да участва?

Смит го погледна обидено.

— Той е домакинът. Но… — И млъкна.

Шадоу разбра. Смит не искаше да говори за работодателя си. Продължиха да смъкват барабани от тавана. Когато ги свалиха всичките, извадиха и няколко тежки кожени торби.

— Какво има тука? — попита Шадоу.

— Палки — отвърна Смит. — Това са стари фамилии — продължи след малко. — Тези долу. Много стари пари. Знаят кой е най-главният, но това не го прави един от тях. Разбираш ли? Те са единствените, които ще присъстват довечера на тържеството. Не искат господин Алис. Разбираш ли?

Шадоу разбираше. Щеше му се Смит да не му беше казвал за господин Алис. Според него Смит не би казал нищо на никого, за когото вярва, че ще оцелее и може да разпространи информацията.

Но рече само:

— Доста тежки палки.