Нийл Геймън
Монархът на долината (4) (Новела от „Американски богове“)

IV.

Телефонът до леглото иззвъня в седем. Шадоу се изкъпа, избръсна се, облече се, пакетира целия си свят в раницата. След това слезе да закуси в ресторанта: пресолена овесена каша, мек бекон и мазни пържени яйца. Кафето обаче беше учудващо добро.

В осем и десет отиде във фоайето и зачака.

В осем и четиринайсет в хотела влезе мъж в агнешки кожух. Беше захапал ръчно свита цигара. Протегна ръка и жизнерадостно заяви:

— Вие трябва да сте господин Муун. Аз съм Смит. Ще ви откарам до къщата. — Ръкостискането му беше здраво. — Вие май сте голям мъж?

Недоизказана остана фразата: „Но мога да ви поваля с една ръка“. Шадоу обаче си я продължи наум.

Но не даде вид, а отвърна:

— Така казват. Вие май не сте шотландец.

— Не съм, приятел. Тук съм само за уикенда, за да гледам всичко да върви както трябва. Лондончанче съм. — Зъбите блеснаха на подобното му на брадва лице. Шадоу реши, че е четирийсет и няколко годишен.

— Хайде, елате в колата. Ще ви съобщя подробностите по пътя. Това ли е чантата ви?

Шадоу занесе раницата си до колата, изкалян ленд ровър със запален двигател. Остави я на задната седалка и се качи до шофьора. Смит дръпна за последно от цигарата си, от която беше останал само бял фас, и я изхвърли през отворения прозорец.

Излязоха от селото.

— Как се произнася името ви? — попита Смит. — Балдер или Болдер, или как? Нали знаете, Чолмъндъли всъщност се произнася Чъмли.

— Шадоу. Викат ми Шадоу.

— Ясно.

Мълчание.

— Е, Шадоу — поде Смит. — Не знам какво точно ви е казал старият Гаскел за партито този уикенд.

— Не много.

— Ами добре. Най-важното, което трябва да знаете, е следното. Каквото и да се случи там, си дръжте устата затворена. Ясно? Каквото и да видите, каквото и да правят хората, които се забавляват, няма да казвате на никого, даже и да познаете някого= Схващате ли какво ви казвам?

— Не познавам много хора — отвърна Шадоу.

— Ето това искам да чуя. Работата ни е да осигурим на хората добро прекарване, без някой да ги безпокои. Дошли са много отдалеч, за да си прекарат един хубав уикенд.

— Разбрах.

Стигнаха до лодката през залива. Смит паркира ленд ровъра встрани от пътя, взе чантите и заключи колата.

От другата страна на залива ги очакваше съвсем същият ленд ровър. Смит отключи, хвърли чантите отзад и пое по неасфалтирания път.

Завиха преди фара, караха известно време по коларския път, който скоро се превърна в козя пътека. На няколко пъти Шадоу трябваше да слиза и да отваря порти; изчакваше ленд ровърът да мине и ги затваряше.

В полята и по ниските каменни стени имаше гарвани, огромни черни птици, които се взираха в Шадоу с неумолими очи.

— Значи си бил в пандиза? — изведнъж каза Смит.

— Моля?

— В пандиза, в кошарата, в затвора. Все думи, означаващи кофти храна, липса на нощен живот, неадекватни бани и тоалетни и ограничени възможности за пътуване.

— Да.

— Май не си много разговорлив, а?

— Мислех, че това е добродетел.

— Прав си. Просто разговарям. Тишината ми лази по нервите. Харесва ли ти тука?

— Мисля, че да. Но съм тук само от няколко дни.

— Аз направо откачам. Много е отдалечено. Бил съм в някои части на Сибир, където съм се чувствал по̀ у дома си. Ходи ли вече в Лондон? Не си? Като дойдеш долу на юг, ще те разведа насам-натам. Страхотни кръчми. Истинска храна. И всички онези туристически простотии, по които си падате вие, американците. Но движението по улиците е ужасно. Тук горе човек поне може да кара нормално. Има един светофар в края на Риджънт стрийт, кълна се, стоиш пет минути на червено и после ти пуска десет секунди зелено. Максимум две коли. Абсурд някакъв. Това била цената на прогреса. Представяш ли си?

— Да — кимна Шадоу. — Сигурно.

Вече отдавна нямаше път. Джипът подскачаше и се тресеше в обраслата с храсталаци долина между двата високи хълма.

— Гостите на партито — каза Шадоу. — Те с джипове ли ще дойдат?

— Не. Имаме хеликоптери. Ще пристигнат днес за вечерята. Хеликоптерите кацат днес и отлитат в понеделник сутринта.

— Все едно на остров.

— Де да беше остров. Нямаше да има разни местни откачалки, дето да ни създават проблеми. На островите никой не реве, че съседът му вдига шум.

— Много шум ли се вдига на вашето парти?

— Това не е моето парти, приятел. Аз съм само уредник. Грижа се всичко да мине гладко. Но, да. Когато решат, вдигат доста шум.

Тревистата долина се превърна в стръмна пътека, пътеката се преля в алея, която вървеше право нагоре по хълма. След един внезапен завой се показа къщата, която Шадоу вече беше виждал. Джени му я беше показала вчера по обед.

Къщата беше стара. Личеше си от пръв поглед. Части от нея изглеждаха по-стари от другите: в едно от крилата имаше стена от сиви скали и камъни, тежки и здрави. Стената преминаваше в друга, построена от кафяви тухли. Покривът, който покриваше и двете крила, беше от тъмносиви плочи. Къщата гледаше към алеята от чакъл и надолу по хълма към езерото. Шадоу слезе от джипа. Погледна къщата и се почувства малък. Почувства се все едно се е прибрал у дома и това чувство не му харесваше.

На алеята бяха паркирани още няколко джипа.

— Ако случайно ти се наложи, ключовете от колите са окачени в килера. След малко ще ти го покажа.

Влязоха през голямата дървена порта и се озоваха в частично павиран вътрешен двор. В средата му имаше фонтан и малка затревена площ, отровнозелена, заобиколена от сиви камъни.

— Ето тук ще бъде купонът в събота вечер — посочи Смит. — Ела да ти покажа стаята.

Минаха през импозантната врата на по-малкото крило, покрай малко помещение, в което на куки висяха ключове, всеки отбелязан с хартиена лепенка, и през друго помещение — цялото в празни рафтове. През полутъмен коридор и нагоре по някакво стълбище. По стълбите нямаше килими, нищо освен белосани стени. („Е, все пак това са стаите на прислугата, нали така? За тях не се харчат пари.“) Беше студено, по начин, който започваше да става доста познат на Шадоу: по-студено вътре в сградата, отколкото вън от нея. Зачуди се как го постигаха и дали не беше някаква английска строителна тайна.

Смит отведе Шадоу до най-горния етаж на къщата и му показа тъмна стая, в която имаше старинен гардероб, единично желязно легло, което Шадоу веднага забеляза, че е прекалено малко за него, древен умивалник и малък прозорец, който гледаше към вътрешния двор.

— В края на коридора има тоалетна — обясни Смит. — Баните за прислугата са на долния етаж. Една мъжка, една женска, няма душове. Боя се, че количеството топла вода в това крило на къщата е силно ограничено. Официалният ви костюм е в гардероба. Пробвайте го да видите дали ще ви стане и го облечете довечера, когато гостите започнат да пристигат. Химическо чистене няма. Като че ли сме на Марс. Ако ви потрябвам за нещо, ще съм в кухнята. Ако Ага работи, ще е по-топло от тук. Надолу по стълбите, вляво, после надясно, после викайте, ако се изгубите. Не влизайте в останалите крила, освен ако не ви кажат.

И остави Шадоу сам.

Шадоу пробва черния смокинг, бялата риза и черната вратовръзка. Имаше и лъснати до блясък черни обувки. Всичко му ставаше, като че ли беше шито специално за него. Окачи дрехите обратно в гардероба.

Слезе по стълбите и намери Смит на площадката да удря яростно с длан малък сребрист мобилен телефон.

— Няма обхват. Ега ти скапаната каменна ера. Станаха ли ви дрехите? Всичко наред ли е?

— Идеално.

— Браво. Никога не използвате пет думи, ако една е достатъчна, а? Виждал съм мъртъвци, дето са били по-приказливи от вас.

— Сериозно?

— Не. Изразявам се фигуративно. Обядвали ли сте? Елате.

— Благодаря.

— Добре. Вървете след мен. Тук е доста объркано, но скоро ще го научите.

Нахраниха се в огромната празна кухня: натрупаха в емайлираните си метални чинии прозрачни оранжеви филета пушена сьомга, хрускав бял хляб и резени пикантно сирене, които изядоха с много чаши силен сладък чай. Шадоу откри, че Ага е голям метален сандък, изпълняващ функциите на печка и бойлер за топла вода. Смит отвори една от многото му вратички и хвърли вътре въглища.

— Къде са храната, сервитьорите, готвачите? — попита Шадоу. — Само ние ли сме тук?

— Наблюдателен сте. Всичко ще дойде от Единбург. С времето си. Храната и хората от кетъринга ще дойдат в три часа. Гостите ще започнат да идват в шест. Вечерята ще бъде сервирана на шведска маса в осем. Всички ще си говорят, ще похапват, ще се забавляват, ей такива работи. Утре ще има закуска от сутринта до обяд. Следобед гостите ще отидат да се поразходят и да се полюбуват на природата. В двора ще се натрупат дърва за огньове. А вечерта огньовете ще бъдат запалени и всички ще изживеят една дива северна съботна вечер, да се надяваме, без да бъдат притеснявани от съседите. В неделя сутринта ще ходим на пръсти, за да не смутим ничий махмурлук. В неделя следобед хеликоптерите ще се приземят и ще изпратим всички по пътя им. Ти ще си вземеш парите и аз ще те върна обратно в хотела, а ако искаш, можеш да слезеш на юг с мен. Как ти звучи?

— Звучи ми добре. И кой може да се появи в събота вечер?

— Разни досадници. Местни, излезли да развалят приятното изкарване на другите.

— Какви местни? Тук на километри наоколо няма нищо друго, освен овце.

— Местните. Навсякъде са. Просто не ги виждаш. Погребали са се като Соуни Бийн и семейството му.

— Май съм чувал нещо. Името ми е познато…

— Той е историческа личност — обясни Смит, сръбна от чая си и се облегна на стола. — Отпреди шестстотин години — след като викингите вече се били оттеглили обратно на Скандинавския полуостров или се били изпоженили за местни девици, за да си станат истински шотландци, но преди смъртта на кралица Елизабет и възкачването на трона на Джеймс Шотландски, който управлявал и двете кралства. Някъде по това време. — Той отпи поредната глътка чай. — И значи пътешествениците в Шотландия започнали да изчезват. Това не било необичайно. Когато на времето някой тръгвал на дълъг път, се случвало да не се прибере. Понякога минавали месеци, преди да стане ясно, че човекът няма никога да се прибере, и вината се хвърляла върху вълците и времето, та затова всички гледали да пътуват на групи и само през лятото.

Един пътешественик, като пътувал през някаква долина с още неколцина спътници, стигнал до някакъв хълм, където горе от дърветата, долу изпод земята ги нападнало ято дечурлига, въоръжени с кинжали и ножове, и копия, и сопи, та те свалили пътешествениците от конете им, нападнали ги и им видели сметката. Всичките без онзи, дето бил изостанал от другите. Само той оцелял, но пък се оказало достатъчно. Успял да стигне до най-близкия град, където се събрала група от местни хора и войници и потеглили към долината с кучета.

Няколко дни обикаляли да търсят скривалището и тъкмо щели да се откажат, когато до една пещера близо до морето кучетата започнали да вият. И те се спуснали в пещерата.

Под земята имало цял лабиринт от пещери и в най-голямата и най-дълбоката от тях живеел дъртият Соуни Бийн с челядта си, а около тях трупове, увесени на куки, пушени и печени. Крака, ръце, бутове на мъже, жени и деца били подредени като сушено свинско в месарница. Имало и крайници в саламура, като осолено свинско. Имало купчини пари, сребро, злато, часовници, пръстени, мечове, пистолети и дрехи, невъобразими богатства, от които те не били похарчили и пени. Просто си стояли в пещерите, хранели се, размножавали се и мразели.

Бийн живеел в пещерите от години като крал заедно с жена си, децата си и внуците си, а някои от внуците му си имали свои деца. Банда кръвосмесители.

— Това наистина ли се е случило?

— Така казват. Има съдебни архиви. Отвели семейството на съд в Лайт. Решението на съда било интересно — решили, че с делата си Соуни Бийн се е самозаличил от човешката раса. Затова го осъдили на смърт като животно. Не го обесили, нито го обезглавили. Запалили клада и го хвърлили в нея, за да изгори.

— И семейството му ли?

— Не помня. Може да са изгорили всичките, а може и да не са. Сигурно са ги изгорили. В тази част на света не си поплюват много-много с чудовищата.

Смит изми чиниите и чашите и ги остави на сушилнята. Излязоха в двора. Смит ловко сви цигара. Облиза хартията, приглади я с пръсти и я запали със „Зипо“.

— А сега да видим какво трябва да знаеш за тази вечер? Основното е лесно: говори, само ако те заговорят — но това май няма да ти е проблем, а?

Шадоу не каза нищо.

— Добре. Ако някой от гостите ти поиска нещо, направи каквото трябва, за да му го осигуриш, ако нещо не ти ясно, питай мен, но прави каквото ти кажат гостите, освен ако това не пречи на работата ти или не нарушава правило номер едно.

— Което е?

— Не чукай богатите мадами. Винаги има по някоя и друга млада дама, която след половин бутилка вино решава, че едно яко чукане ще й се отрази добре. Ако се случи нещо такова, веднага ще те изтипосат в „Сънди Пипъл“.

— Нямам представа за какво говориш.

— „Нашите репортери се извиниха и си тръгнаха.“ Ясно? Гледай, но не пипай. Разбра ли?

— Разбрах.

— Умник.

Шадоу откри, че Смит започва да му става симпатичен. Каза си, че симпатията към този човек не е най-разумното нещо на света. И преди беше виждал хора като Смит, хора без съвест, без скрупули, без сърца, които неизменно бяха точно толкова опасни, колкото и симпатични.

Прислугата дойде в ранния следобед с хеликоптер, който приличаше на военна товарна машина: разтовариха с удивителна ефикасност кашони с вино, щайги, кошове и контейнери с храна. Имаше кашони със салфетки и покривки за маса. Имаше готвачи и сервитьори, сервитьорки и камериерки.

Но първи от хеликоптера слязоха охранителите: големи яки мъже със слушалки в ушите и издутини под саката. Един по един докладваха на Смит, който ги прати да огледат къщата и околностите. Шадоу помагаше, като пренасяше кашони със зеленчуци от хеликоптера до кухнята. Вдигаше два пъти по-тежки неща от всички останали. Когато мина покрай Смит, го попита:

— Като имате толкова охранители, аз за какво съм ви?

Смит се усмихна любезно.

— Виж какво, синко, на това парти ще дойдат хора, които струват толкова пари, колкото нито ти, нито аз ще видим през целия си живот. Те трябва да са сигурни, че някой бди над тях. Случват се отвличания. Хората имат врагове. Много неща се случват. Само че с тези момчета наоколо няма такива работи. Но да ги караш да се занимават с местни досадници, е като да трепеш нарушители на границата с мини. Разбираш ли?

— Разбирам — кимна Шадоу. Отиде при хеликоптера, взе поредния кашон с надпис „патладжанчета“, пълен с дребни черни патладжани, сложи го върху щайга със зеле и ги отнесе в кухнята, вече сигурен, че го лъжат. Отговорът на Смит беше логичен. Беше дори убедителен. Но просто беше лъжа. Нямаше никаква причина да е тук, а ако имаше, не беше тази, която му бяха изтъкнали.

Започна да прехвърля нещата в главата си в опит да разбере защо е в тази къща, с надеждата, че не му личи. Шадоу обичаше да държи всичко в себе си. Така беше по-безопасно.