Нийл Геймън
Монархът на долината (2) (Новела от „Американски богове“)

II.

От осемнайсет месеца Шадоу не се беше заседявал на едно място. Беше пропътувал цяла Европа с раница на гърба, както и Северна Африка. Беше брал маслини и ловил сардини, беше карал камион и продавал вино край пътя. Накрая, преди няколко месеца се беше върнал на стоп в Норвегия, в Осло, където се беше родил преди трийсет и пет години.

Не знаеше точно какво търси. Знаеше само, че не го е намерил, макар да имаше моменти — в планините, по чукарите и водопадите — когато беше сигурен, че каквото и да бе онова, от което се нуждаеше, то го чакаше ей там зад ъгъла: зад къс гранит или зад най-близкия бор.

И все пак посещението се беше оказало дълбоко неудовлетворително и когато в Берген го попитаха дали иска да стане втория човек в екипажа на моторна яхта, която трябваше да бъде закарана при собственика си в Кан, той каза „да“.

От Берген бяха отплавали за Шетланд, а оттам за Оркнис, където прекараха нощта в един полупансион в Стромнес. На сутринта, след като излязоха от пристанището, двигателите се повредиха окончателно и непоправимо и яхтата бе изтеглена обратно на брега.

Бьорн, който беше капитанът и другият член от екипажа, остана на яхтата, за да се разправя със застрахователите и да вдига на ядосаните обаждания на собственика. Шадоу не видя причина да остава, затова взе ферибота до Турсо на северния бряг на Шотландия.

Беше неспокоен. Нощем сънуваше магистрали или неонови предградия на градове, в които хората говорят на английски. Понякога тези градове бяха в Средния запад, понякога във Флорида, понякога на западния бряг, понякога на източния.

След като слезе от ферибота, си купи пътеводител, взе разписанието на автобусите и се отправи към света.

Джени барманката се върна и започна да бърше масите и бара. Косата й беше толкова руса, че беше почти бяла, и беше вдигната на кок.

— И с какво се забавляват тук хората? — попита Шадоу.

— Пият. Искат да умрат. Или отиват на юг. Това, общо взето, изчерпва възможностите.

— Сигурна ли си?

— Ами помисли сам. Тук няма нищо друго, освен овце и планини. Храним и туристите, разбира се, но те така и не са достатъчни. Тъжно, нали?

Шадоу сви рамене.

— От Ню Йорк ли си? — попита тя.

— От Чикаго съм. Но съм роден тук, в Норвегия.

— Говориш ли норвежки?

— Малко.

— Тогава искам да те запозная с един човек — каза тя внезапно и си погледна часовника. — Човек, дошъл тук от Норвегия преди много време. Хайде.

Тя остави бърсалката, изгаси лампите в бара и отиде до вратата.

— Хайде — повтори.

— Можеш ли да затвориш бара? — попита Шадоу.

— Мога да правя каквото искам. Това е свободна страна.

— Сигурно.

Тя заключи бара с месингов ключ. Излязоха във фоайето.

— Изчакай ме — помоли Джени и влезе в помещението с надпис „ПЕРСОНАЛ“. Появи се след няколко минути, облечена в дълго кафяво палто. — Всичко е наред. Върви след мен.

Излязоха на улицата.

— Това село ли е, или малък град? — попита Шадоу.

— Всъщност е шибано гробище. Нагоре сме. Хайде.

Започнаха да се изкачват по тясната улица. Луната беше огромна и жълто-кафява. Шадоу чуваше морето, но не го виждаше.

— Ти си Джени, нали така?

— Да. А ти кой си?

— Шадоу.

— Това истинското ти име ли е?

— Така ми викат.

— Хайде тогава, Шадоу, давай напред.

Спряха на върха на хълма. Това беше краят на селото. Намираха се пред оградата на сива каменна къща. Джени отвори портата и поведе Шадоу по алеята. Той закачи с крак някакво храстче до пътеката и въздухът се изпълни с ухание на лавандула. В къщата не светеше.

— На кого е тази къща? — попита Шадоу. — Изглежда празна.

— Не се притеснявай. Тя ей сега ще се прибере.

Отвори незаключената входна врата и двамата влязоха. Джени щракна ключа за осветлението до вратата. По-голямата част от къщата се заемаше от трапезария-кухня. Тясно стълбище отвеждаше към спалнята на тавана, както предположи Шадоу. Върху кухненския чамов плот имаше музикална уредба.

— Това е твоята къща — предположи Шадоу.

— Моят мил дом — съгласи се тя. — Искаш ли кафе? Или предпочиташ алкохол?

— Не, благодаря — отказа Шадоу. Зачуди се какво ли искаше Джени. Почти не го поглеждаше в очите и не се усмихваше.

— Преди малко добре ли чух? Доктор Гаскел поиска да се грижиш за партито през уикенда, така ли?

— Май да.

— Какво ще правиш утре и в петък?

— Ще се разхождам. Взех си пътеводител. Има няколко прекрасни маршрута.

— Някои са прекрасни. Други са опасни. Даже и през лятото по усойните места може да е останал сняг. В сенките и усойните места нещата траят дълго.

— Ще внимавам.

— Те и викингите така са казвали — усмихна се тя, свали палтото си и го метна на яркия пурпурен диван. — Може да се видим в планината. И аз обичам да се разхождам. — Тя разпусна кока си и светлата й коса се разпиля по раменете. Беше по-дълга, отколкото Шадоу си я представяше.

— Сама ли живееш тук?

Джени извади цигара от кутията на плота и я запали с кибрит.

— Какво те интересува? Няма да преспиш тук, нали?

Шадоу поклати глава.

— Хотелът е в дъното на хълма. Няма как да го пропуснеш. Благодаря, че ме изпрати до дома.

Шадоу й пожела „лека нощ“ и излезе навън в лавандуловата нощ. Остана за малко в двора, загледан в лунната пътека и озадачен. След това слезе по хълма и се прибра в хотела. Беше права: нямаше как да се загуби. Качи се в стаята си и се заключи. В стаята беше по-студено, отколкото в коридора.

Събу си обувките и се изтегна на леглото, без да пали лампата.