Нийл Геймън
Кремъците по алеята на спомените

Обичам нещата да са оформени като история.

Действителността обаче не е оформена като история и изблиците на необичайното в живота ни също не приличат на история. Те не свършват по напълно задоволителен начин. Припомнянето на странното е като да разкажеш сън: можеш да предадеш събитията в съня, но не и наситилите го емоции, нито пък начина, по който той оцветява целия ти ден.

Като дете вярвах, че има места, обитавани от духове — изоставени къщи и пусти местности, които ме плашеха. Решението ми беше да ги избягвам: и по тази причина докато сестрите ми разполагаха с напълно удовлетворителни истории за странни фигури, видени през прозорците на празните къщи, аз нямах никакви. И още нямам.

Това е моята история за призраци, колкото и да е неудовлетворителна.

Бях на петнайсет.

Живеехме в нова къща, построена в градината на стария ни дом. Още тъгувах по него — голяма стара провинциална постройка. Ние живеехме в едната половина. Хората, които живееха в другата половина, я продадоха на предприемачи и затова баща ми продаде и нашата половин къща на същите предприемачи.

Това беше в Съсекс — град, през който минава нулевият меридиан. Живеех в източното полукълбо и ходех на училище в западното.

Старата къща беше истинска съкровищница на странни неща: парчета лъскав мрамор и стъклени крушки, пълни с течен живак, врати, отварящи се към тухлени стени; мистериозни играчки; неща стари и неща забравени.

Собствената ми къща — викторианска тухлена сграда насред Америка — е, както са ми казвали, обитавана от духове. Малцина вече биха останали сами нощем в нея — секретарката ми разказа за нейните преживелици тук нощем: за музикалната кутия с порцелановия палячо, която през нощта засвирила сама, за непоклатимата й увереност, че някой я наблюдава. Други хора също са се оплаквали от такива неща след прекараните тук нощи.

Лично аз никога не съм имал в нея неприятни изживявания, но пък и не съм прекарвал тук нощта сам. А и не съм много сигурен, че ми се ще.

— Когато съм тук, няма никакъв призрак — казах веднъж, когато ме попитаха дали къщата ми е обитавана от духове.

— Тогава значи вие сте призракът, който я обитава — предположи някой, но аз наистина се съмнявам, че е така. Ако има призрак, той е някакво плашливо същество, което се страхува от нас повече, отколкото ние от него.

Но аз ви разказвах за старата ни къща, която бе продадена и съборена (а аз страдах, че я виждам празна, страдах, когато я събаряха и булдозерите минаваха отгоре й: сърцето ми беше в тази къща и дори сега нощем, преди да заспя, чувам свистенето на вятъра в офиката под прозореца ми отпреди двайсет и пет години). И така, преместихме се в нова къща, построена, както вече ви казах, в градината на старата, и изминаха няколко години.

По онова време къщата беше насред криволичещ път от натрошен кремък, заобиколен от поля и дървета в средата на нищото. Сега съм сигурен, че ако се върна там, ще намеря пътя от кремък павиран, а полята — превърнати в безкрайни жилищни квартали. Но аз не се връщам.

Бях на петнайсет, кльощав и непохватен, и отчаяно желаех да съм готин. Беше нощ, през есента.

Пред къщата ни имаше уличен стълб с лампа, издигнат при построяването на къщата и толкова не на място в безлампестата околност, колкото лампата в сагата за Нарния. Светеше с ярка жълта светлина, която заглушаваше всички останали цветове и превръщаше всичко в жълто и черно.

Тя не ми беше гадже (гаджето ми живееше в Кройдън, където ходех на училище — сивоока блондинка с невероятна красота, която често ми се оплакваше озадачена, че самата тя не разбира защо излиза с мен), но ми беше приятелка и живееше на десет минути пеша отвъд полята в стария квартал на града.

Бях тръгнал към тях да слушаме плочи, да седим и да си говорим.

Излязох от вкъщи, затичах се по тревистия склон към алеята и застинах на място пред някаква жена, която стоеше под стълба с лампата и се взираше в къщата.

Беше облечена като циганска кралица от ученическа пиеса или като мавританска принцеса. Беше хубава, но не красива. Нямаше никакви цветове, поне в спомена ми, освен отсенки на жълтото и черното.

Стреснат, че съм се озовал пред някого там, където не съм очаквал да срещна никого, казах:

— Здравейте.

Жената не отговори. Погледна ме.

— Търсите ли някого? — попитах, или нещо от този сорт, но тя отново остана безмълвна.

И продължи да ме гледа, тази неочаквана жена в средата на нищото, облечена като в сън, и продължи да мълчи. Но по лицето й плъзна усмивка, и то не приятна усмивка.

Изведнъж се изплаших — до смърт, като персонаж от сън, и с думкащо сърце поех към алеята и оттам зад ъгъла.

Останах там за миг, без вече да виждам къщата, след което погледнах назад. Под лампата нямаше никой.

Намирах се на петдесет крачки от вкъщи, но не можех, за нищо на света нямаше да се върна. Много ме беше страх. Вместо това се затичах по тъмната, оградена от дървета кремъчна алея и по улиците на стария град към къщата на моята приятелка, където стигнах останал без думи, без дъх, бръщолевещ несвързано и изплашен все едно ме бяха гонили адовите хрътки.

Разказах й какво е станало и се обадихме на родителите ми, които заявиха, че под лампата нямало никого, но се съгласиха, макар и малко неохотно, да дойдат да ме вземат с колата, защото аз за нищо на света не исках да се прибера пеша тази вечер.

Това е историята. Ще ми се да имаше повече, ще ми се да можех да ви разкажа за цигански катун, изгорен на това място преди двеста години, или нещо друго, което да ви даде някакво усещане за край на историята, каквото и да е, което би й придало форма — но катун не е имало.

И така, подобно на останалите изблици на странното и необичайното в моя свят, събитието си стои необяснено. Не е оформено като история.

А като спомен ми е останало само жълто-черното на нейната усмивка и сянката на страха, който ме връхлетя.