Нийл Геймън
Председателят Октомври

Председателстваше Октомври, затова вечерта беше хладна, а листата бяха червени и оранжеви и се сипеха от дърветата, заобиколили полянката. Дванайсетимата седяха около огъня и печаха големи наденици на шиш, от които капеше цвърчаща мазнина по цепениците от ябълково дърво, пиеха младо ябълково вино, резливо и тръпчиво на небцето.

Април отхапа деликатно от наденицата си, но тя се разкъса, и по брадичката й потече горещ сос.

— Мътните те взели и да го духаш — изруга тя.

Шишкото Март, който седеше до нея, се разсмя басово и мръснишки и извади огромна мръсна носна кърпа.

— Заповядай.

Април се избърса.

— Благодаря. Проклетото черво ме изгори. До утре ще ми се вдигне мехур.

Септември се прозя.

— Ега ти хипохондричката — подхвърли от другата страна на огъня. — И ега ти езика.

Мустачките му бяха като изписани с молив, а косата му оредяваше отгоре и правеше челото му високо и мъдро.

— Остави я на мира — защити я Май. Тъмната й коса беше подстригана късо и беше обута в удобни ботуши с нисък ток. Пушеше тънка пурета, която миришеше силно на карамфил. — Знаеш, че е чувствителна.

— О, моля ти се. Спести ми глупостите.

Октомври се присети, че е председател, сръбна от ябълковото си вино и се изкашля.

— Добре. Кой иска да е пръв?

Тронът му беше издялан от огромен дъбов дънер и беше украсен с ясен, кедър и череша. Останалите единайсет се бяха настанили на пънове, равномерно разположени около огъня. Пъновете бяха излъскани и удобни за сядане от дългогодишната употреба.

— Ами протоколът? — попита Януари. — Когато аз съм председател, винаги водим протокол.

— Само че сега не си ти председател, нали, скъпи? — обърна се към него Септември с подигравателна усмивка.

— Ами какво ще правим с протокола? — продължи да настоява Януари. — Не може току-така да не протоколираме.

— Остави големите педали да се грижат сами за себе си — намеси се Април и прокара ръка през дългата си руса коса. — И бездруго смятам, че Септември трябва да започне пръв.

Септември се наду и кимна.

— С удоволствие.

— Ей — обади се Февруари — Ей, ей, ей, ей, ей, ей, ей. Не чух председателя да одобрява предложението. Никой не започва, докато Октомври не каже кой да започне, след което вече никой не си отваря устата. Не можем ли да въведем поне някакво подобие на ред? — Той огледа останалите — дребен, бледен, облечен изцяло в синьо и сиво.

— Няма проблем — кимна Октомври. Брадата му беше във всякакви цветове като есенна гора — тъмнокафява, огненооранжева и виненочервена, рошава маса, закриваща долната половина на лицето му. Бузите му бяха като червени ябълки. Приличаше на приятел; като някой, когото познаваш откакто се помниш. — Септември може да започне пръв. Хайде да си вършим работата.

Септември гризна края на наденицата, сдъвка хапката елегантно и пресуши канчето си с ябълково вино. След това се изправи, поклони се на компанията и заговори.

— Лорен Делайл беше най-добрият главен готвач в цял Сиатъл, поне той си мислеше така, а звездите на Мишелин на вратата на ресторанта му го подкрепяха в това виждане. Беше забележителен готвач, вярно — пирожките му с агнешка кайма му бяха донесли куп награди; равиолите му с пушен пъдпъдък и бели трюфели бяха описани в „Гастроном“ като „десетото чудо на света“. Но неговата изба… ах, избата му… именно тя бе неговата гордост и страст.

— Разбирам. Последното бяло грозде се бере през мен и повечето от червените сортове. Ценя фините вина, аромата, вкуса, но и послевкуса.

— Лорен Делайл купуваше вината си на търгове, от частни производители, от уважавани доставчици: настояваше да получава родословието на всяко вино, защото измамите с вино са твърде обичайни, когато една бутилка се продава за пет, десет, че и сто хиляди долара, или лири, или евро. Съкровището, бижуто, най-рядкото от редките и ne plus ultra на неговата изба с контролирана температура беше една бутилка „Шато Лафит“ от 1902-ра. Тя фигурираше в менюто с цена от сто и двайсет хиляди долара, макар всъщност да беше безценна, защото беше последната от тази реколта.

— Прощавай — обади се любезно Август. Беше най-дебел от всички и рядката му коса беше наресана на златни фитили по розовото му теме.

Септември сведе поглед към съседа си.

— Моля?

— Това да не е тази, дето някакъв богат тип поръчва виното, защото върви с вечерята, а готвачът решава, че тези ястия не са достатъчно добри за виното, поради което сервира други, клиентът ги опитва, но получава някаква рядка алергия и ей така хвърля топа, а виното в крайна сметка остава неизпито?

Септември не каза нищо. Беше се надул като пуяк.

— Защото ако е тя, вече си я разказвал. Преди няколко години. Беше доста тъпа история. И все още е доста тъпа. — Август се усмихна. Розовите му бузи грейнаха на светлината на огъня.

Септември отвърна:

— Патосът и културата очевидно не са за всеки вкус. Някои си предпочитат бирата и скарата, а други от нас харесват…

Февруари го прекъсна.

— Не ми е приятно да го казвам, но донякъде има право. Историята трябва да е нова.

Септември вдигна вежди и нацупи устни.

— Аз свърших — сопна се и седна на пъна си.

Огледаха се един друг над огъня, месеците на годината.

Колебливата и спретната Юни вдигна ръка и каза:

— Мога да ви разкажа за една охранителка на рентгена на летище „Ла Гуардия“, която разбирала всичко за хората от багажа им на екрана и която един ден видяла толкова красив багаж, че се влюбила в притежателя му. Искала да разбере кой от всичките на опашката е, но не могла, и копняла за него месеци наред. А когато на връщане човекът отново минал през проверката, тя успяла да го разпознае, но се оказал сбръчкан стар индианец. Тъй като била чернокожа и красива, и двайсет и пет годишна, разбрала, че няма да се получи, и го оставила да мине, защото от формите на чантите му на екрана видяла също, че той скоро ще умре.

— Доста добре, млада Юни. Разкажи я — подкани я Октомври.

Юни го погледна като изплашено животинче.

— Ами аз току-що я разказах.

Октомври кимна.

— Вярно, разказа я. — И преди който и да е от останалите да се намеси, продължи: — Значи да минем към моята история.

Февруари изсумтя.

— Не става, мой човек. Председателят разказва неговата история чак когато всички останали си разкажат техните. Не може да се хвърлим направо към основното събитие.

Май редеше кестени на скарата над огъня и ги разместваше с ръжена, за да получи фигури.

— Остави го да си я разкаже, щом иска. Сто процента няма да е по-тъпа от онази с виното. И освен това всички си имаме работа. Цветята не цъфтят току-така. Кой е „за“?

— Значи го подлагаш на формално гласуване? — попита Февруари. — Не мога да повярвам. — Той попи челото си с цяла шепа салфетки, които извади от ръкава си.

Седем ръце се вдигнаха. Четирима не гласуваха — Февруари, Септември, Януари и Юли. (Нищо лично, извини се Юли. Чиста процедура. Не трябва да създаваме прецеденти.)

— Значи е ясно — каза Октомври. — Някой има ли още нещо да казва, преди да съм почнал?

— Хм. Да. Понякога — обади се Юни. — Понякога си мисля, че някой ни наблюдава от гората, след което поглеждам, но няма никой. Но продължавам да си го мисля.

— Това е защото си луда — изтъкна Април.

— Хм — изсумтя Септември и се обърна към всички: — Такава си е нашата Април. Чувствителна е, но си е най-жестоката.

— Достатъчно — прекъсна ги Октомври и се протегна на трона си. Счупи един едър лешник със зъби, извади ядката и хвърли черупките в огъня, където те зацвърчаха, изпукаха и подскочиха, и той започна.

* * *

Имало едно момче — поде Октомври — което било нещастно у дома си, макар че не го биели. Не се вписвало нито в семейството си, нито в града, нито дори в собствения си живот. Имало двама братя близнаци, по-големи от него, които го обиждали или не му обръщали внимание и били всеобщи любимци. Играели футбол: в някои мачове единият близнак отбелязвал повече попадения и ставал герой, в други — другият. Малкото им братче не го бивало във футбола. Батковците му измислили прякор. Викали му Изтърсака.

Наричали го Изтърсака още от бебе и в началото майка им и баща им ги гълчали за това.

Близнаците обаче се оправдали:

— Ама той си е изтърсак и смотаняк. Погледнете го. Погледнете нас.

По това време били шестгодишни. Родителите им намерили това за проява на чувство за хумор. Прякор като Изтърсака си е заразен и много скоро единственият човек, който му викал Доналд, била баба му, когато му се обаждала за рождените му дни, и хората, които не го познавали.

И сигурно защото имената имат сила, той изглеждал точно като изтърсак: кльощав, дребен и нервен. Родил се с течащ нос и носът му не спрял да тече и през следващото десетилетие. Когато сядали на масата, ако близнаците харесвали храната, крадели неговата; ако не им допадала, се борели кой да сложи повече от своята в неговата чиния и родителите му се карали, че съсипва хубавото ядене.

Баща им не пропускал футболен мач и след това купувал сладолед на близнака, който бил вкарал най-много голове, и утешителен сладолед за другия близнак. Майка им била според собствените й думи вестникарка, макар основно да продавала рекламна площ и абонаменти, върнала се на работа на пълен работен ден веднага щом близнаците били в състояние да се грижат сами за себе си.

Останалите момчета в класа на малкия обожавали близнаците. В първи клас в продължение на няколко седмици му викали Доналд, докато не се разчуло, че собствените му братя го наричат Изтърсака. Учителите рядко използвали името му, макар помежду си понякога да обсъждали колко било жалко, че най-малкото момче на Кони нямало нито ищаха, нито въображението, нито дарбите на братята си.

Самият Изтърсак дори не би могъл да ви каже кога точно за пръв път решил да избяга от вкъщи, нито кога бляновете му прехвърлили границата и станали планове. Когато най-после признал пред себе си, че ще бяга, приготвил си пластмасова кутия за храна, скрита под парче пластмаса зад гаража, в която поставил три десертчета „Марс“, две „Милки Уей“, пакетче орехи, пакетче лакрица, фенерче, няколко комикса, парче говежда пастърма и трийсет и седем долара, повечето в монети от по двайсет и пет цента. Не обичал вкуса на говеждата пастърма, но бил чел, че разни изследователи оцелявали само с нея седмици наред. Когато сложил в кутията и пастърмата, натиснал капака, докато щракне, и разбрал, че ще трябва да бяга.

Бил чел книги, вестници и списания. Знаел, че ако избягаш от вкъщи, понякога срещаш лоши хора, които ти правят лоши неща; бил чел и приказки и знаел, че има и добри хора редом с чудовищата.

Изтърсака бил слабовато десетгодишно момче с вечно сополив нос и безизразна физиономия. Ако искаш да го различиш сред група момчета, няма да успееш. Той е незабележим. Ей там отстрани. Онзи, когото погледът ти е пропуснал.

През целия септември отлагал бягството. Чак след един особено отвратителен петък, през който и двамата му братя сядали върху него (а този, който седнал на лицето му, пръднал и умрял от смях), решил, че каквито и чудовища да го чакат в света отвън, те ще са направо поносими и дори за предпочитане.

В събота братята му трябвало да го гледат, но вместо това отишли в града да се видят с някакво момиче, което харесвали. Изтърсака се промъкнал зад гаража и извадил кутията изпод пластмасовото й прикритие. Отнесъл я в стаята си. Изпразнил училищната си чанта на леглото, напълнил я с десертите, комиксите и говеждата пастърма. Добавил и едно пластмасово шише с вода.

Слязъл до града и се качил на автобус. Поел на запад, толкова далеч на запад, за колкото му стигали десет долара на четвъртинки, към някакво място, за което не бил чувал, но което определил като добро начало, след което слязъл от автобуса и тръгнал пеша. Нямало вече тротоар и когато наближавали коли, се отдръпвал в канавката, за по-безопасно.

Слънцето било високо в небето. Бил гладен и затова поровил в чантата си и измъкнал един „Марс“. След като го изял, отрил, че е жаден, и изпил почти половината вода, преди да осъзнае, че ще трябва да я разпредели на порции. Мислел, че щом веднъж излезе от града, навсякъде ще има извори с чиста вода, но не видял ни един. Имало обаче река, която течала под голям мост.

Изтърсака спрял по средата на моста и се загледал в кафявата вода. Спомнил си нещо, което бил учил в училище: че накрая всички реки се вливат в морето. Никога не бил ходил на море. Слязъл по брега и поел покрай реката. Покрай водата вървяла кална пътека, осеяна с по някоя и друга кутия от бира и опаковка от закуски, колкото да си личи, че оттук са минавали и други хора, но докато вървял, не видял никого.

Водата му свършила.

Зачудил се дали вече го търсят. Представил си полицейски коли, хеликоптери и кучета, които опитвали да го намерят. Щял да им се изплъзне. Смятал да стигне до морето.

Реката минала покрай няколко скали и се разляла. Изтърсака видял покрай него да прелита широко разперило криле синьо рибарче, няколко окъснели за сезона водни кончета и облаци от мушички, наслаждаващи се на циганското лято. Синьото небе станало здрачно сиво и някакъв прилеп се спуснал да улови насекоми във въздуха. Изтърсака се зачудил къде да спи през нощта.

Скоро пътеката се раздвоила и той поел по разклонението, което отвеждало далеч от реката с надеждата, че ще стигне до някоя къща или ферма с пуста плевня. Повървял още малко, мракът се сгъстявал, но в края на пътеката наистина имало фермерска къща, полусъборена и неприветлива. Обиколил, с все по-нарастващо убеждение, че няма сила, която да го накара да влезе вътре, след което прескочил порутената ограда и излязъл на изоставено пасище, където полегнал във високата трева с училищната чанта под главата.

Лежал по гръб, напълно облечен, и гледал небето. Изобщо не му се спяло.

— Сигурно вече им липсвам — казал си. — Сигурно се тревожат.

Представил си как се завръща след няколко години. Радостта по лицата на семейството, докато крачи по алеята към вкъщи. Топлото посрещане. Обичта им…

Събудил се след няколко часа от струящата по лицето му ярка лунна светлина. Виждал целия свят — светъл като ден, като в приспивна песен, но блед и без цветове. Луната отгоре била пълна, или почти, и той си представил, че го гледа нечие лице, не недоброжелателно, образувано от сенките и формите на лунната повърхност.

Нечий глас казал:

— Откъде си?

Изтърсака се изправил, не уплашен, не още, и се огледал. Дървета. Висока трева.

— Къде си? Не те виждам.

Нещо, което дотогава мислел за сянка, се раздвижило зад едно дърво в края на пасището, и видял момче на своята възраст.

— Избягах от вкъщи — обяснил Изтърсака.

— Уха. Явно си голям смелчак.

Изтърсака се ухилил гордо. Не знаел какво да каже.

— Искаш ли да се поразходим? — попитало момчето.

— Искам — съгласил се Изтърсака и оставил чантата си до стълба на оградата, където лесно щял да я намери.

Тръгнали надолу по хълма и направили широк завой към старата къща.

— Там живее ли някой? — попитал Изтърсака.

— Не съвсем — отвърнало момчето. Косата му била лека и светлоруса, почти бяла на лунната светлина. — Някакви хора се опитаха преди време, ама не им хареса и си отидоха. След това дойдоха други. Но сега никой не живее. Ти как се казваш?

— Доналд — представил се Изтърсака. — Но ми викат Изтърсака. А ти как се казваш?

Момчето се поколебало.

— Скъпия.

— Страхотно име.

— Имах и друго име, но вече не мога да го прочета — добавило момчето.

Промъкнали се през голямата желязна порта, ръждясала, полузатворена, и се озовали на малка поляна в дъното на хълма.

— Много яко място — изтъкнал Изтърсака.

На полянката имало десетки камъни с най-различни размери. Високи камъни, по-големи и от двете момчета, и малки, точно колкото да седнеш върху тях. Имало и счупени камъни. Изтърсака се досетил що за място е това, но не се уплашил. Било обичано място.

— Кой е погребан тук? — попитал.

— Повечето са свестни хора — отвърнал Скъпия. — Навремето наблизо имаше град. След това прокараха железницата, направиха гара в съседния град и нашият някак пресъхна и изчезна. Сега има само храсти и дървета на мястото, където беше градът. Можеш да се криеш в дърветата и да влизаш в старите къщи, а после да изскачаш от тях.

— Да не са като онази къща там? Вашите къщи? Ако са такива, не искам да влизам в тях.

— Не. В тях не влиза никой, само аз. Понякога и разни животни. Аз съм единственото дете наоколо.

— Досетих се.

— Искаш ли да слезем там и да си поиграем?

— Много ще е яко — съгласил се Изтърсака.

Била чудна октомврийска нощ: топла почти като през лятото и с пълна луна на небето. Всичко се виждало.

— Кой е твоят? — попитал Изтърсака.

Скъпия се изправил гордо и хванал Изтърсака за ръка. Повел го към едно обрасло с висока трева кътче. Двете момчета разгърнали тревата. Камъкът бил паднал на земята и върху него имало дати отпреди сто години. Повечето букви не се четели, но под годините се виждали думите:

СКЪПИЯТ НИ ПОКОЙНИК

НЯМА НИКОГА ДА БЪДЕ ЗАБР

— „Забравен“, бас ловя — казал Скъпия.

— Да бе, и аз така мисля — потвърдил Изтърсака.

Излезли през портата, спуснали се по дерето и стигнали до останките от бившия град. През къщите растели дървета и сградите се били срутили, но не било страшно. Играли на криеница. Изследвали. Скъпия показал на Изтърсака някои много интересни места, включително къща само с една стая, за която твърдял, че е най-старата постройка в цялата тази част на страната. Изглеждала добре, като се имало предвид колко била стара.

— Виждам много добре на лунната светлина — отбелязал Изтърсака. — Даже вътре. Не знаех, че било толкова лесно.

— Тъй си е — отвърнал Скъпия. — След известно време започваш да виждаш, дори да няма никаква луна.

Изтърсака му завидял.

— Трябва да ида до тоалетната. Тук наблизо има ли тоалетна?

Скъпия се замислил.

— Не знам — признал накрая. — Аз тия работи вече не ги върша. Има още някои цели къщи, ама не знам дали е безопасно. Най-добре си свърши работата в гората.

— Като мечките — засмял се Изтърсака.

Отишъл отзад в гората досами стената на къщата и се скрил зад едно дърво. Досега не бил го правил така, на открито. Чувствал се като диво животно. Когато свършил, се избърсал с паднали листа. След това се върнал отпред. Скъпия стоял облян в лунни лъчи и го чакал.

— Ти как умря? — попитал Изтърсака.

— Разболях се. Коремът ми протече и изкара нещо ужасно. След това умрях.

— Ако остана тук с теб, ще трябва ли и аз да съм мъртъв?

— Сигурно. Ами да, май да.

— То какво е? Да си мъртъв?

— Хич не ми пука — признал Скъпия. — Най-лошото е, че няма с кого да си играеш.

— Там горе на поляната трябва да има доста хора. Никой ли не си играе с теб?

— Не. Повечето време спят. А и да се събудят, не щат да се разхождат и да гледат разни неща, нито да правят каквото и да е. Изобщо не се занимават с мен. Виждаш ли онова дърво?

Било бук с напукана от възрастта сива кора. Стоял насред нещото, което преди деветдесет години сигурно е било градският площад.

— Да — потвърдил Изтърсака.

— Искаш ли да се качим на него?

— Доста е високо.

— Високо е. Наистина. Но се катери лесно. Ей сега ще ти покажа.

Било лесно за катерене. Имало къде да се захване човек по кората и момчетата се изкатерили по големия бук като маймуни или пирати, или войници. От върха на дървото се виждал целият свят. Небето тъкмо започвало да изсветлява, съвсем мъничко, на изток.

Всичко било застинало в очакване. Идвал краят на нощта. Светът бил затаил дъх, подготвяйки се да започне отново.

— Това беше най-хубавият ден в живота ми — казал Изтърсака.

— И за мен — добавил Скъпия. — Ти сега какво ще правиш?

— Не знам.

Изтърсака си се представил как прекосява целия свят, та чак до морето. Представил си се как пораства и става известен човек. Как по някое време забогатява ужасно. И как се връща в къщата с близнаците и спира пред вратата във великолепната си кола или се появява на футболен мач (във въображението му близнаците не били нито остарели, нито пораснали) и ги поглежда отвисоко, но без лошо чувство. Как черпи всички, близнаците, родителите си, с гощавка в най-добрия ресторант в града, а те признават колко не са били прави, като не са го разбирали, и колко лошо са се държали с него. Извиняват се и плачат, а той през цялото време мълчи. Слуша извиненията им. След което дава на всекиго подарък и за пореден път напуска живота им. Този път завинаги.

Било хубава мечта.

В действителност знаел, че ще продължи да върви и че утре или вдругиден ще го намерят и ще го отведат вкъщи, където ще му се карат и всичко ще си е както винаги, ден след ден, час след час до края на живота все ще си е Изтърсака, само че ще го мразят още повече, защото се е осмелил да избяга от тях.

— Скоро трябва да си лягам — казал Скъпия и започнал да слиза от големия бук.

Слизането се оказало по-трудно, открил Изтърсака. Не се виждало къде да си сложиш краката и се налагало опипом да търсиш опора. На няколко пъти се подхлъзнал и пропаднал, но Скъпия минавал преди него и го насочвал: „Сега малко по-надясно“, накрая и двамата успели да слязат благополучно.

Небето продължавало да изсветлява, луната избледнявала и се виждало все по-трудно. Двамата се изкачили обратно през дерето. На моменти Изтърсака не бил сигурен, че Скъпия изобщо е там, но когато стигнали хълма, видял, че момчето го чака.

Докато минавали през пълната с камъни поляна, не говорили много. Изтърсака бил прегърнал Скъпия през рамото, докато вървели в крачка нагоре по хълма.

— Е — казал Скъпия, — благодаря ти, че намина.

— Беше ми много приятно — заявил Изтърсака.

— На мен също.

Някъде долу в гората запяла птичка.

— А ако искам да остана?… — побързал да попита Изтърсака. След това млъкнал, защото се сетил, че може би тогава няма да има връщане назад. Че никога няма да види морето. Ще остане тук.

Скъпия не проговорил доста дълго време. Светът бил сив. Още птици започнали да приветстват зората.

— Аз не мога да го направя — казал накрая Скъпия.

— Но те може и да могат.

— Кои те?

— Онези там. — Русото момче посочило към порутената фермерска къща с разкривените, изпочупени прозорци, която се очертавала на фона на изгрева. Сивата светлина изобщо не я била променила.

Изтърсака потреперил.

— Там има ли хора? Не каза ли, че е празна.

— Не е празна. Казах, че в нея не живее никой. Това е различно. — Скъпия погледнал към небето и добавил: — Вече трябва да се прибирам. — И стиснал ръката на Изтърсака. След което вече просто го нямало.

Изтърсака останал сам в малкото гробище и слушал птичето чуруликане в утринния въздух. След това тръгнал нагоре по хълма. Сам било по-трудно.

Взел си чантата от мястото, където я бил оставил. Изял последния „Милки Уей“ и се загледал в порутената постройка. Пустите прозорци се взирали в него като очи.

Вътре било по-тъмно. По-тъмно от всичко. Проправил си път през обраслия с бурени двор. Вратата на къщата била почти откачена от пантите. Спрял, поколебал се и се зачудил дали постъпва умно. Отвътре миришело на влага и гнилоч и на нещо подземно. Сторило му се, че чува как нещо се движи вътре в къщата, може би в килера или на тавана. Звук като от тътрене. Или подскоци. Не било ясно.

Накрая влязъл вътре.

* * *

Никой не каза нищо. След като свърши, Октомври напълни дървеното си канче с ябълково вино, пресуши го и го напълни отново.

— Ето това е история — каза Декември. — Признавам. — И разтри бледосините си очи с юмрук. Огънят почти беше изгаснал.

— И какво станало след това? — нервно попита Юни.

— След като влязъл в къщата?

Седналата до нея Май положи длан върху ръката й.

— По-добре не мисли за това.

— Някой друг иска ли да разказва? — попита Август. Настъпи тишина. — Значи свършихме.

— Това трябва да се приеме официално — отбеляза Февруари.

— Кой е „за“? — попита Октомври. Чу се хор от гласове. — Кой е „против“? — Тишина. — Тогава обявявам срещата за приключила.

Месеците наставаха от местата си, протегнаха се, прозяха се и поеха към гората сами, по двойки или по тройки, докато останаха само Октомври и съседът му.

— Следващият път си ти — каза Октомври.

— Знам — отвърна Ноември. Беше блед и с тънки устни. Помогна на Октомври да стане от дървения трон. — Харесвам историите ти. Моите са винаги много мрачни.

— Не мисля така. Просто нощите ти са по-дълги. И не си толкова топъл.

— Като представяш нещата по този начин, ми става по-добре. Сигурно не можем да променим себе си.

— Именно това е идеята — каза брат му. И двамата се хванаха за ръце и се отдалечиха от оранжевата жарава на огъня, и отнесоха историите си обратно в мрака.