Константин Паустовски
Обитателите на старата къща

Неприятностите започнаха още от края на лятото, когато в старата селска къща се появи кривокракото кученце-дакс Фунтик. Бяха го донесли от Москва.

Веднаж черният котарак Степан седеше както винаги на стълбищната площадка и лениво се миеше. Ближеше разперената си лапа, сетне, примижал, се търкаше с все сила с наплюнчената лапа зад ухото. Внезапно Степан почувствува нечий втренчен поглед. Озърна се и замръзна с лапа, сложена зад ухото. Очите му избледняха от злоба. До него стоеше мъничко червеникаво куче. Едното му ухо се беше подгънало. Разтреперано от любопитство, кучето протягаше мокра муцунка към Степан — искаше да подуши този тайнствен звяр.

— А-а, тъй, значи!

Степан използува удобния случай и удари Фунтик по клюмналото ухо.

Войната бе обявена и от този момент животът загуби за Степан всякаква прелест. Не можеше и да мисли да търка лениво муцуна о напречните дъски на разсъхналите се врати или да се въргаля на слънце край кладенеца. Сега трябваше да ходи предпазливо, на пръсти, по-честичко да се озърта и винаги да си избира отпред някое дърво или стобор, за да се измъкне навреме от Фунтик.

Като всички котараци и Степан си имаше закоравели навици. Обичаше да обикаля сутрин обраслата със змийско мляко градина, да гони врабците от старите ябълки, да лови жълти зелеви пеперуди и да си точи ноктите на прогнилата скамейка. Но сега трябваше да обикаля градината не по земята, а по високия стобор, опасан, кой знае защо, с ръждясала бодлива тел, и при това толкова тесен, че понякога Степан дълго мислеше къде да си сложи лапата.

Изобщо в живота си Степан бе имал различни неприятности. Веднаж открадна и изяде една черноперка заедно със заседналата в хрилете й риболовна кукичка — и всичко мина. Степан дори не се разболя. Но никога досега не беше му се случвало да се унижава заради някакво си кривокрако кученце, прилично на плъх. Мустаците му потръпваха от негодувание.

Само един път през цялото лято Степан се усмихна, седнал на покрива.

В двора, сред къдравата гъша трева, имаше една дървена паница с мътна вода — в нея хвърляха корички черен хляб за кокошките. Фунтик се приближи до паницата и предпазливо измъкна от водата една голяма разкисната коричка.

Свадливият дългокрак петел, наречен Кресльо, изгледа втренчено с едното око Фунтик. После обърна глава и го изгледа с другото. Петелът просто не можеше да повярва, че тук, край него, посред бял ден става грабеж.

След като поразмисли, петелът вдигна крак, очите му се наляха с кръв, в гърдите му нещо заклокочи, сякаш тътнеше далечен гръм. Степан знаеше какво означава това — петелът беше разярен.

Светкавично и страшно петелът се нахвърли върху Фунтик, като тупаше с мазолестите си крака, и го клъвна по гърба. Чу се звук от къс и силен удар. Фунтик изпусна хляба, сви уши и с отчаян вопъл се втурна в олука под къщата.

Петелът победоносно запляска с криле, вдигна гъст прах, клъвна размекнатата коричка и с отвращение я захвърли настрана — навярно миришеше на куче.

Фунтик остана скрит под къщата няколко часа и чак привечер се измъкна и като заобиколи издалеч петела, се прибра крадешком в къщи. Муцуната му беше цяла в прашна паяжина, по мустаците се бяха полепили изсъхнали паяци.

Но много по-страшна от петела бе черната мършава кокошка. На шията й бе наметнат шал от пъстър пух и тя цялата приличаше на някоя циганка-врачка. Бяха я купили безполезно. Ненапразно бабичките по селото казваха, че кокошките почернявали от лошотия.

Тази кокошка летеше като врана, биеше се и по няколко часа можеше да стои на покрива и непрекъснато да кудкудяка. Невъзможно беше човек да я свали от керемидите дори и с парче тухла. Когато ние се връщахме откъм ливадите или от гората, отдалеч още виждахме кокошката. Тя стоеше на комина и изглеждаше като изрязана от тенекия.

Спомняхме си за средновековните странноприемници — бяхме чели за тях в романите на Валтер Скот. Върху покривите им стърчели на един прът тенекиени петли или кокошки вместо табела.

И също като в средновековна странноприемница ни посрещаха в къщи тъмни дървени стени с жълт мъх между облите греди, пламтящи цепеници в печката и мирис на кимион. Кой знае защо, старата къща бе цялата пропита с миризма на кимион и на изгнило дърво.

Романите на Валтер Скот четяхме в мрачни дни, когато по покривите и в градината кротко шумолеше топъл дъжд. От чукането на малките дъждовни капки мокрите листа на дърветата потрепваха, през водосточната тръба се лееше вода на тънка прозрачна струя, а под тръбата седеше в локвата малко зелено жабче. Водата се изливаше право върху главата му, но жабчето не помръдваше и само мигаше.

Когато нямаше дъжд, жабчето седеше в локвичката под умивалника. Веднаж в минутата върху главата му капваше студена вода от умивалника. Пак също от романите на Валтер Скот ние знаехме, че в средните векове най-страшното изтезание е било ей такова бавно капене на ледена вода върху главата — и се чудехме на жабчето.

Понякога вечер то идваше и в къщи. Прескачаше прага и можеше с часове да седи и да гледа пламъка на газената лампа.

Мъчно можеше да се разбере с какво този пламък го привлича толкова много. Но сетне се досетихме, че жабчето идва да гледа яркия пламък също тъй, както децата се събират около неразтребената маса след вечерния чай, за да послушат приказка, преди да отидат да спят. Пламъкът ту лумваше, ту примижаваше от изгорелите в лампеното шише зелени мушици. Навярно жабчето го мислеше за голям елмаз, в който, ако се вглеждаш дълго, можеш да видиш във всяка стеничка цели страни със златни водопади и многоцветни като дъгата звезди.

Жабчето толкова се увличаше от тази приказка, че трябваше да го гъделичкаме с пръчица, за да дойде на себе си и да си иде под изгнилото стълбище, по стъпалцата на което, кой знае как, бяха цъфнали глухарчета.

Когато валеше дъжд, покривът тук-там течеше. Ние слагахме на пода бакърени легени. Нощем водата капеше в тях особено звънливо и равномерно и често този звън съвпадаше със силното тиктакане на стенния часовник.

Стенният часовник бе много весел — цял изписан с разкошни розови пъпки и трилистни детелини. Всеки път, когато минаваше покрай него, Фунтик тихо ръмжеше — сигурно за да знае стенният часовник, че в къщи има куче, да е нащрек и да не си позволява никави волности: да не избързва с три часа на денонощие или да спира без всякаква причина.

В къщата имаше много стари неща. Някога, преди много години, тези неща са били необходими на обитателите й, а сега събираха прах и се разсъхваха на тавана и между тях сновяха мишки.

От време на време ние организирахме на тавана „археологически експедиции“ и между изпочупените прозорчени рамки и завеси от мъхеста паяжина намирахме ту кутия от блажни бои, покрита с разноцветни втвърдени капки, ту счупено седефено ветрило, бакърена мелнична за кафе от времето на севастополската отбрана, огромна тежка книга с гравюри из древната история или най-сетне пакет картинки за прекопирване.

Ние ги прекопирвахме. Изпод шупналата от влага книжна ципица се появяваха ярки и лепливи изгледи от Везувий, италиански магаренца, обкичени с гирлянди рози, момиченца със сламени шапки с небесносини атлазени панделки, които играят на серсо, и тримачтови военни кораби, заобиколени с пухкави топчици барутен дим.

Веднаж намерихме на тавана една черна дървена кутийка. На капака й с медни букви бе изписано на английски: „Единбург. Шотландия. Направена от майстор Галвестън“.

Отнесохме кутийката в стаята, внимателно избърсахме праха и отворихме капака. Вътре имаше медни валячета с тънки стоманени шипове. Край всяко валяче на бронзово лостче бе кацнало медно водно конче, пеперудка или бръмбар.

Това бе музикална кутийка. Навихме я, но не свиреше. Напразно натискахме по гръбчетата на бръмбарите, мухите и водните кончета — кутийката бе повредена.

През време на вечерния чай заприказвахме за незнайния майстор Галвестън. Всички твърдяха, че е бил весел възрастен шотландец с карирана жилетка и кожена престилка. През време на работа, докато е изглаждал на струга медните валячета, навярно си е подсвирквал песенчицата за пощенския раздавач, чийто рог пее в потънали в мъгла долини, и за девойката, която събирала в гората сухи съчки. Като всички добри майстори, той разговарял с нещата, които правел, и им разказвал бъдещия им живот. Но, разбира се, той по никой начин не можел да се досети, че тази черна кутийка ще се озове след бледното шотландско небе в глухите гори отвъд Ока, в едно селце, дето само петлите пеят като в Шотландия, а всичко останало никак не прилича на тази далечна северна страна.

Оттогава майстор Галвестън стана сякаш един от невидимите обитатели на старата селска къща. Понякога дори ни се струваше, че чуваме пресипналата му кашлица, сякаш се е задавил с дима от лулата си. А когато майсторяхме нещо — маса за беседката или нова къщичка за скорците — и спорехме как трябва да се държи рендето или как да се притегнат една до друга две дъски, често се позовавахме на майстор Галвестън, като че той стоеше до нас и присвил сивите си очи, присмехулно наблюдаваше заниманията ни. И всички ние тананикахме последната любима песенчица на Галвестън:

Звезда над мили родни планини, прощавай!

Навек прости, о топъл бащин дом…

Сложихме кутийката на масата до една саксия с мушкато и в края на краищата я забравихме.

Но веднаж през есента, през късна есен, в старата кънтяща къща се разнесе стъклен преливащ се звън, сякаш някой удряше с малки чукчета по звънчета, и от този чудесен звън възникна и се разля песента:

Ти ще се върнеш

в родни планини…

След многогодишен сън неочаквано се бе пробудила и засвирила музикалната кутийка. В първия момент ние се изплашихме и дори Фунтик слушаше, повдигайки внимателно ту едното, ту другото ухо. Изглежда, че в кутийката се беше откачила някаква пружина.

Тя свири дълго, като ту спираше, ту отново изпълваше къщата с тайнствен звън — дори стенният часовник се спотаи от учудване.

Кутийката ни изсвири всичките си песни, млъкна и колкото и да се мъчихме после, не можахме да я накараме отново да засвири.

Сега, късно есен, когато живея в Москва, кутийката стои там самичка в празните студени стаи и може би в непрогледни и тихи нощи отново се събужда и свири, но вече няма кой да я слуша освен страхливите мишки.

Дълго след това си подсвирквахме мелодията за милите изоставени родни планини, докато веднъж не ни я изсвири един стар скорец — той живееше в една къщичка край портичката. Дотогава скорецът пееше дрезгави и странни песни, но ние ги слушахме с възхищение. Досещахме се, че е научил тези песни през зимата в Африка, където е подслушвал игрите на негърчетата. И, кой знае защо, се радвахме, че през следващата зима, някъде много, много далеч, сред гъстите гори по бреговете на Нигер, скорецът ще пее под африканското небе песента за старите изоставени планини на Европа.

Върху старата дъсчена маса в градината всяка сутрин поръсвахме трохи и грис. Десетки пъргави синигери долитаха на масата и изкълваваха трохичките. Синигерите имаха бели пухкави страни и когато кълвяха всички заедно, струваше ни се, че по масата чукат бързо десетки бели чукчета.

Синигерите се караха, цвърчеха и цвърченето им, напомнящо бързи удари с нокът по стъклена чаша, се сливаше във весела мелодия. Като че ли на старата маса в градината свиреше някаква жива чуруликаща музикална кутийка.

Освен Фунтик, котарака Степан, петела, стенния часовник, музикалната кутийка, майстор Галвестън и скореца обитатели на старата къща бяха и една опитомена дива патица, един таралеж, който страдаше от безсъние, звънчето с надпис „Дар от Валдая“ и един барометър, който винаги показваше „страшна суша“. За тях ще трябва да разкажа друг път — сега е вече късно.

Но ако след този малък разказ ви се присъни веселата нощна песен на музикалната кутийка, звънът на дъждовни капки, падащи в бакърен леген, ръмженето на Фунтик, недоволен от стенния часовник, и кашлицата на добряка Галвестън, ще мисля, че ненапразно съм ви разказал всичко това.