Питър Мейл
Винена афера (6)

Шест

Въпреки това, което четем в детективските романи, много малко престъпления се разкриват с догадки и предчувствия. Може и да не е толкова забележително, но търпеливото, методично събиране на информация е помогнало да бъдат заловени и осмени повече престъпници, отколкото заслепяващият проблясък на прозрение. С тази мисъл Сам се захвана с щателно проучване.

Първо провери добре известните имена — „Сотби’с“ и „Кристис“, „Хенриуайнгруп“, „Соколин“, „Акър Мероленд Кондит“ и други. Нито една от тях не бе купувана наскоро нищо от списъка с откраднатите вина, нито пък бе получавала предложение за такава сделка.

Опита и при по-малките аукционни къщи. Провери и при Робърт Чадърдън и другите специализирани вносители. Провери и сайта Wine-Searcher с надеждата да попадне (сред двайсетте милиона търсения годишно) на някой, който издирва вината и реколтите от колекцията на Рот. Но на когото и да се обадеше и където и да търсеше, резултатът беше един и същ — кръгла нула.

Дните преминаха в седмици, а проучването му все по-често бе прекъсвано от обажданията на гневния Дани Рот, който искаше да му се докладва какъв напредък има. Вестта за обира бе изтекла в лосанджелиската винена общност и егото на Рот бе засегнато и страдаше. Вместо почтителност и възхищение сега получаваше съжаление — част от което искрено. Още по-дразнещи бяха обажданията от специалисти по охранителни системи за изби, предлагащи услугите си. Злорадството — отмъщението на завистниците, процъфтяваше. На Рот му се струваше, че почти не минава ден, без някой от познатите му да спомене обира със зле прикрито задоволство. Копелета.

След като понесе особено отровна сутрешна тирада от страна на Рот, Сам реши да отиде да поплува, за да си прочисти главата. Докато се връщаше през градината от басейна на хотела, вниманието му бе привлечено от най-завладяващите крака и, като човек с око на познавач за такива неща, спря да им се възхити. Когато притежателката на краката се обърна, видя, че е Кейт Симънс, по-прекрасна от всякога и, за потрес на множество лосанджелиски ергени, щастливо омъжена за банкер.

Усмихната, тя го огледа от горе до долу — мокра, рошава коса и стар халат от хотел „Риц“, датиращ от парижкия му период.

— Здравей, Сам. Елегантен, както винаги. Как си?

Като я погледна, той се почувства като чичо, срещнал любима племенница. Напоследък често се чувстваше като чичо. Отдаде го на остаряването.

— Кейт, какво правиш тук? Имаш ли време за кафе? За чаша шампанско? Толкова се радвам, че те виждам.

Без да сваля усмивката от лицето си, с опакото на ръката си Кейт отметна от челото си плътен кичур тъмнокестенява коса — жест, който Сам си спомняше, че тя винаги прави, когато обмисля какво да каже. Но преди да има възможност да отговори, той я хвана подръка и я поведе към маса на сянка.

— В интерес на истината — каза й, — точно си мислех за теб, чудех се как я караш.

Издърпа й стол да седне.

— Сам, изобщо не си се променил. Все същият си си — отвърна тя, но се засмя и се настани на масата.

Докато пиеха кафе, тя му разказа за работата си в киното като специалист по връзки с обществеността, която я бе довела в „Шато“ на среща с невероятно добре запазена за възрастта си звезда, готвеща се да рекламира последния си филм. Това включваше летене с частен самолет за премиери в Ню Йорк. Лондон и Париж с фризьора й, диетолога, телохранителя, осем куфара с дрехи и настоящия съпруг. Както се изрази Кейт, пътуване с малко багаж, в холивудски стил („без дори да има психиатър, който да я наглежда“). Сам се зарадва, като видя, че тя възприема тази глупост със здравословно неуважение.

Когато дойде неговият ред да разкаже за живота си в момента, й сподели за работата за Рот и се изненада, че вече е запозната с някои подробности. Съпругът й Ричард, който също беше колекционер на вино, макар и в по-малък мащаб, следеше случая.

— Повечето от винените маниаци в Америка са видели статията в „Ел Ей таймс“ — заяви Кейт уверено. — Може да го е организирал някой от тях. Или пък самият Рот. Защо не? И по-странни неща са се случвали в Ел Ей.

Явно това беше преобладаващата хипотеза.

— Ами, възможно е — съгласи се Сам, — въпреки че той доста убедително играе жертва. Но може да е просто роля. Във всеки случай предполагам, че не мога да го изключа от списъка със заподозрени. — Той сви рамене. — Като се замисля, за момента той е единственият заподозрян.

— Търсил ли си някъде другаде?

— Като къде например?

— Не знам. Европа. Хонконг? Русия? Америка не е единственото място, където има крадци, които обичат хубавото вино. — Кейт допи кафето си и си погледна часовника. — Време е да тръгвам. — Тя се наведе и целуна Сам по бузата. — Заповядай на вечеря вкъщи скоро. Не познаваш Ричард. Ще го харесаш.

— Твърде болезнено ще е. Прекарах цяла вечер в чудене защо не се омъжи за мен.

Пряко себе си Кейт се усмихна. Поклати глава и го изгледа продължително, преди да си сложи слънчевите очила.

— Глупчо такъв. Никога не си ми предлагал.

Сетне тя си тръгна и на излизане от градината се обърна да му помаха за довиждане.

Когато се завърна в апартамента си, Сам се замисли какъв късметлия е, че е запазил добри отношения с всички жени в живота си. С едно-две драматични изключения — високата метър и осемдесет украинска манекенка в Москва, склонната към насилие дъщеря на собственик на ранчо в Буенос Айрес и, разбира се, Елена — във връзките му нямаше взаимни обвинения. Вероятно, заключи той, защото любовниците му са проявявали здравия разум никога да не го взимат твърде на сериозно.

Той седна на бюрото си и погледна за пореден път списъка на крадените вина, а мислите му се върнаха към забележката на Кейт. Разбира се, тя беше права — Америка не беше единствената страна, която произвежда престъпници, любители на виното. Но къде да търси?

Стана, прекоси стаята и отиде до библиотеката — дълга поредица от лавици от пода до тавана. Спря, където държеше книгите за вино. Тук в различна степен на захабяване бяха „Вината на Бордо“ от Пенинг-Ръсел, „Енциклопедия на виното и алкохола“ от Личин, „Мосю дьо вен“ от Форест, тазгодишният винен указател на „Ашет“, „Винената дегустация“ от Броудбент, „Виното“ от Джонсън. „Икем“ от Олни, „Приключения по винения маршрут“ от Линч. „Остави ме с гарафата“ на Хийли и редица други, събирани през годините. Прокарвайки пръсти по гърбовете на книгите, стигна до разпокъсан екземпляр на „Великите винени шата на Бордо“ на Дайкер и го отнесе на бюрото си, а пътьом се отклони да си сипе предобедна чаша шабли.

За него винаги беше удоволствие да разтваря тази книга. Рязко контрастиращ, с натруфения и нерядко комичен стил, използван от пишещите за вино, за да произведат по-силен ефект, текстът в нея бе семпло поднесен и щателно проверен, фактите взимаха надмощие над литературните украси. И като визуална добавка имаше цветни снимки на повече от осемдесет шата, техните caves^[1], лозя, управители на изби, а в някои случаи и на облечените в костюми от туид елегантни собственици с издължени лица. Трудно можеше да се намери по-ценен сборник за любителя на хубавото бордо.

Със списъка на откраднатите вина като указател Сам прелисти страниците: Lafite, Latour, Figeac, Petrus, Margaux — прочути имена, легендарни вина, красиви шата. Открай време бе възнамерявал да изследва безукорните лозя на Бордо — район, някога описан като шедьовър на градинарството в едър мащаб. За негово съжаление така и не намери време да предприеме това пътуване. И именно това съжаление, както и целите на разследването, му помогнаха да вземе решение. Той рязко затвори книгата и се обади на Елена Моралес.

Когато отговори, гласът й беше леко приглушен — знак, който Сам добре познаваше.

— Ах, ти, невъзпитано момиче, отново обядваш на бюрото си. Ще имаш страхотни проблеми с храносмилането.

— Благодаря, Сам. Наистина знаеш как да ободриш едно момиче. По случайност съм твърде заета да изляза навън. Ами ти? Стигна ли донякъде?

— Затова се обаждам. Направих цялото проучване, което мога да проведа от бюрото си. Изпращам ти доклад с подробностите, но не затаявай дъх. Нищо не излезе. Затова реших да се отдам на теренна работа.

— Къде е теренът?

— Елена, ето ти ключово правило на разследванията — за да проумееш едно престъпление, върни се в самото начало. А в този случай началото е мястото, откъдето идва виното. Началото е Бордо. — От другата страна на линията не последва реакция. — Мисля да мина през Париж. Там има един човек, с когото искам да се срещна.

— Чудесна идея, Сам, с едно изключение — разходите.

— Елена, трябва да спекулираш, за да акумулираш.

— Слушай, знам как пътуваш. Да не би да очакваш да поемем разходите за самолетни билети първа класа, шикозни хотели, шикозни ресторанти… — Гласът й заглъхна с въздишка. — Къде ще отседнеш в Париж?

— „Монталамбер“. Помниш ли го?

— Спести ми носталгията, Сам. Ние няма да поемем разходите ти.

— Нека бъдем разумни. Ако намеря виното, ще ми възстановите разходите. Ако не го открия, не ми дължите нито цент. Разбрахме ли се?

Елена не отговори.

— Ще приема това за въодушевено „да“ — заяви Сам. — О, има и още нещо. Ще ми трябва човек в Бордо с добри контакти в региона, който говори английски. Предполагам, че от парижкия ви клон могат да помогнат. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

Като се замисли за Париж и погледна чинията с извара и салата на бюрото си, Елена си каза, че няма нищо, което би искала повече.

— На добър път, Сам. Прати ми картичка.

Бяха минали почти две години, откакто Сам беше ходил за последно в Париж, и подготви пътуването си с нетърпение. След като резервира хотела и полетите, си уреди среща със стар боен другар на име Аксел Шрьодер, запази маса за един в „Сигал Рекамие“ и уговори да се види с Жозеф, продавача, които се грижеше за него в „Шарве“.

Елена му изпрати имейл — с доста леден тон, помисли си той, — в който имаше новини от хората на „Нокс“ в Париж.

Препоръчваха агентка, която живееше в Бордо и бе специалист по застраховане на вино, някоя си мадам Кост. Имаше добри връзки в района, говореше английски и според парижкия клон беше tres serieuse^[2]. Сам беше научил достатъчно за французите, за да знае, че някой, описан като сериозен, ще е компетентен, надежден и скучен. В кратка размяна на имейли прати на мадам Кост данните на полета си и тя потвърди, че ще го чака на летище „Мериняк“ в Бордо.

Преди да започне да си събира багажа, имаше една последна задача — да се обади в кабинета на Рот.

— Той приема среща — обясни Сесилия Волпе. — Да му кажа ли да ви се обади след това?

— Просто му предайте, че искам да проверя някои следи и заминавам за Франция за няколко дни.

— Супер! Обичам Париж.

— Аз също. Кажете на господин Рот, че ще поддържаме връзка.