Питър Мейл
Винена афера (20)

Двайсет

Нощта се влачеше сякаш часовниците са забавили хода си, а умът на Сам бе твърде зает, за да може да заспи. Уискито, обикновено сигурно приспивателно, нямаше никакъв ефект. Дори репортажът на Си Ен Ен за възраждането на нигерийската банкова система не възпроизведе облекчаващото вълшебно въздействие. Той беше съвсем буден.

Облече пуловер и излезе на балкона с надеждата, че пронизващият нощен въздух ще успее там, където са се провалили уискито и телевизията. Загледа се в луната, надвиснала над Старото пристанище. Провери си часовника. Беше почти три часът сутринта. Зачуди се къде ли ще е утре по това време. Замисли се дали планът му ще проработи, дали се е сетил за всичко. И се запита дали останалите ще го приемат.

Изгревът го завари на балкона, замръзнал и вкочанен, но не и изморен. Всъщност имаше чувството, че безсънната нощ му е дала прилив на адреналин, и нямаше търпение да започне деня си. Обади се да си поръча закуска в стаята и стоя под парещата вода на душа, докато кожата му започна да почервенява през калифорнийския тен.

Направи всичко възможно да се разтакава с кафето и „Хералд трибюн“, но още беше твърде рано да звъни на Софи и Филип. Реши да се разходи и когато излезе от хотела, инстинктивно зави надясно, по посока на „Пале дю Фаро“.

Големите железни порти още не бяха отворени и той се загледа през черните решетки към огромния зелен килим на ливадата, водеща към къщата. Виал нямаше да е в избата преди десет часа, а домашната прислуга на Рьобул щеше да се възползва от отсъствието му, за да поспи още един час. Беше удивително тихо за място, толкова близо до центъра. Зад себе си чуваше шума от трафика, докато Марсилия бързаше по сутрешните си дела, и скръбния рев на корабна сирена, долитащ откъм доковете отвъд Старото пристанище. Звукът го подтикна да се запъти надолу по хълма към „Ке де Белж“, за да види дневния улов, изложен на рибния пазар.

Рибарските лодки обичайно акостираха между осем и осем и половина, но продавачките на пазара бяха там преди тях, сергиите им бяха празни и излъскани в очакване на рибата. Традиционна забележителност на пазара — почти туристическа атракция сама по себе си — е цветистият речник на тези дами, които произнасят репликите си на висок глас, достатъчен да се състезава с мистрал от осма степен. Сам съжаляваше, че нивото на френския му не е високо и повечето от непристойните нюанси му убягваха. Помисли си, че би се радвал да се върне с Филип като преводач.

Рибарите започнаха да връзват лодките си на кея, а шегите на продавачките станаха по-шумни, придружени от тихото плясване на рибата, докато бъде наредена по сергиите с още светнали очи и блестящи люспи. Първите посетители заприиждаха по един-двама. По отколешния маниер на французите, когато пазаруват нещо за ядене, те гледаха с дълбоко подозрение, докато обикаляха от сергия на сергия — надничаха в очите на rascasse, душеха хрилете на galinette, преценяваха предимствата на daurade^[1] на грил пред изкушенията на bouillabaisse.

Първият сблъсък на Сам с това легендарно ястие — преживяване, от което той все още леко потрепваше — беше в Ню Орлиънс, където го бяха убедили да опита нещо, наречено bouillabaisse Créole. Беше толкова отвратително, че нямаше как да не попита сервитьора за съставките. Оказа се, че съдържа брашно, стриди, маргарин и пилешки бульон. Обеща си някой ден да опита истински bouillabaisse. Това беше още една причина да се завърне в Марсилия — град, който все повече му харесваше.

Без да се усети, се бе приближил до една от сергиите достатъчно, за да събуди инстинкта за продаване на собственичката, едра, загоряла жена с избеляла бейзболна шапка и гумени ръкавици.

— Eh, monsieur! Comme il est beau, ce loup!^[2] — подвикна му.

Вдигна голям, превъзходен лаврак и го натика пред Сам, а на керемиденочервеното й лице цъфна усмивка. Американецът направи грешката да кимне и да се усмихне в отговор. Преди да успее да я спре, тя вече бе взела нож и изкорми лаврака със смъртоносна скорост и прецизност и се захвана да го опакова. Това не беше жена, с която да спориш, помисли си Сам, и купи рибата.

Като се запъти обратно към хотела, пъхнал лепкавия пакет под мишница, мислено си отбеляза да запише рецептата, която жената му беше казала. Толкова проста, бе заявила тя, че дори той можеше да я приготви. Правят се два дълбоки разреза в рибата, по един от всяка страна, и във всеки отвор се пъхат два-три къси стръка копър. Рибата се намазва със зехтин. Пече се шест-седем минути от всяка страна. Лавракът се поставя в огнеупорна чиния за сервиране върху легло от изсушени стръкове копър. Затопля се супен черпак, пълен с арманяк, запалва се и течността се излива върху ястието. Копърът пламва, ароматизира въздуха и овкусява рибата.

— Une merveille^[3] — бе казала жената.

Телефонът му звънеше, когато влезе във фоайето на хотела.

— Къде си? — попита го Филип. — А, ето те — виждам те.

Той помаха на Сам от масата, на която седеше с кафе и вестници.

— Ей сега идвам — увери го Сам. — Трябва само да се отърва от тази риба.

Филип не показа да е изненадан.

— Разбира се — заяви той, сякаш мъж, облечен в делови костюм с голяма мъртва риба подръка е ежедневна гледка. — Софи ще слезе след малко.

Сам се приближи към бюрото на портиера, държейки улова с две ръце пред себе си.

— Поздравете готвача от мое име — рече той, слагайки рибата върху бюрото. — Бих искал да му предадете този лаврак. Пресен е, купих го на пазара.

Портиерът наклони глава и се усмихна.

— Естествено, мосю. Колко мило от ваша страна. Ще се погрижа да го получи моментално. Има ли нещо друго?

Сам се присъедини към останалите, като мислено свали шапка на портиера за неговото sangfroid^[4]. Джийвс би се гордял с него.

Софи и Филип излъчваха очакване и Сам не губи време, а започна по същество.

— Имам идея — сподели той. — Но преди да стигна до нея, нека отново да обобщим с какво разполагаме дотук. Прекъснете ме, ако не сте съгласни с нещо. Така. Няма никакво съмнение, че откраднатите вина са в избата и разполагаме с отпечатъците на Рот като доказателство. Следователно можем да разобличим Рьобул и да се приберем по домовете си. Но какво ще се случи тогава? Полицията ще се впусне по петите му, както и подир Виал, ще се намесят и адвокатите. Ако Рьобул е прикрил следите си, а аз съм напълно убеден, че го е направил щателно, единственото, в което можем да сме сигурни, е, че цялата история ще се проточи с месеци, преди да се стигне до решение, вероятно дори години. Междувременно виното ще бъде конфискувано като улика. А освен това вероятно ще има запрещение за отразяването на случая, което ще попречи на Филип да напише материал за деликатен случай, засягащ репутацията на изтъкната личност. Обзалагам се, че адвокатите на Рьобул ще се погрижат за това. — Сам замълча, за да остави думите му да упражнят нужното въздействие. — Някакви въпроси дотук?

Софи не каза нищо. Филип хапеше долната си устна и изглеждаше замислен. Сам продължи:

— Има и друг аспект, който не смятам, че някой от нас е предвидил. Оказва се, че Рьобул и Виал са доста симпатични. Харесваме ги и не бихме искали да ги видим изпаднали в беда, дори евентуално в затвора. Прав ли съм, Софи?

Софи кимна.

— Мисля, че ще е истинско безобразие.

— Аз също — съгласи се Сам и потърка очи. Започваха да го дразнят от липсата на сън. — Добре. Прекарах по-голямата част от нощта в размисли над плана и мисля, че може да проработи. Така или иначе си струва да пробваме, защото има много предимства. — Той се захвана да изброява на пръсти. — Първо, Рьобул и Виал ще се отърват. Второ, Филип ще получи друга, може би дори по-добра история — загадка, в която ще е пряк участник. Трето, това ще означава, че двамата със Софи сме си свършили работата за „Нокс иншуърънс“. Открили сме виното. Има само една пречка. До момента не сме извършили никакво сериозно престъпление — може би само малко безобидно заблуждение, това е всичко. Но това, което съм замислил, е незаконно.

Филип отново бе заел любимата си поза, кацнал в края на стола, а краката му започваха да потрепват.

— В какъв смисъл незаконно?

— Мисля да открадна виното.

Софи се засмя и поклати глава.

— Mais c’estfeu. Това е лудост.

Филип вдигна ръка.

— Почакай малко. — Той се огледа през рамо и се наведе напред като същински конспиратор. Страничен наблюдател моментално би го посочил като човек, обсъждащ престъпна тайна. Гласът му беше малко по-силен от шепот. — Ти си измислил как да го направиш?

— Абсолютно.

Софи спря да се смее.

— Но, Сам, ние ще сме очевидните заподозрени. Рьобул ще каже на полицията за онази странна двойка, прекарала няколко дни в избата му, и те ще ни открият. Тогава не той, а ние ще отидем в затвора. Ние. Нали?

Само поклати глава.

— Можем да кажем, че възстановяваме открадната собственост от името на престижна, международна застрахователна компания. Нашите похвати са малко необичайни, това е всичко. Но по-важното е друго — какво ще обясни Рьобул? Някой е откраднал виното, което аз откраднах? Без значение колко са добри адвокатите му, той няма да иска Интерпол да му диша във врата. Не, напълно убеден съм, че ще си мълчи.

Филип спря да си хапе устната, докато си сипе малко кафе.

— Сам каза нещо за по-добра история. — Той погледна Софи и добави бързо: — Разбира се, ако решим да действаме по този план.

— Точно така. Започва със стария любим номер с анонимната информация — имал си десетки такива случаи. Понякога мотивът е отмъщение, друг път — вина, а в трети случаи — просто злонамереност. Както и да е, обажда ти се непознат. Съобщава ти за необикновено скривалище за вино на отдалечено място, ще стигнем до това по-късно, и ти казва, че виното е било откраднато. Може би той самият го е откраднал, но не може да се отърве от него. Не се впуска в подробности обаче. Всъщност няма други подробности. Само указания, които водят към скривалището. Не му вярваш, но отиваш да провериш. Каква изненада — намираш виното, точно както ти е казал анонимният източник. И това е първа глава от историята ти.

Филип кимна бавно.

— Не е лошо начало. И струва ми се, че мога да предположа накъде води.

— Сигурен съм, че можеш. Разследваш. Обаждаш се на своите хора. И малко по малко, може би статия след статия, намираш следи, които те отвеждат в Лос Анджелис. Там интервюираш Дани Рот и получаваш неговата история за кражбата на виното — Бъдни вечер, надзирателят измамник, линейката, всичко. Тази част е ясна. Другата част — кой е откраднал виното, остава неразгадана мистерия, Рьобул и Виал са вън от това. — Сам погледна Софи, после Филип. — Какво мислите?

— Харесва ми — призна Филип. — Може да се получи страхотна поредица, като телевизионен сериал.

Краката му изтанцуваха жига на одобрение.

И двамата се обърнаха към Софи.

Отне им известно време да я убедят, че кражбата е най-добрата им възможност. Тя каза, че могат просто да забравят за цялата работа и да се разотидат по домовете, но Сам й напомни, че вече е твърде късно — беше съобщил на Елена Моралес. От „Нокс интернешънъл“ знаеха, че виното е намерено, и щяха да продължат със или без Сам. И така, след продължителни колебания от страна на Софи най-после взеха решение. Щяха да откраднат виното.

Филип можеше да се погрижи за следващия проблем, който възникваше, а той бе къде да го скрият. Баба му притежавала ферма и няколко акра земя в Клапаред, изолирана област на Люберон. Докато Филип бил дете, прекарвал летата там, приятна семейна традиция, приключила със смъртта на баба му. За нещастие тя не оставила завещание, което предизвикало жестока разправия за наследството — нерядко срещан случай във Франция — между роднините, които смятали, че имотът се полага именно на тях. Това продължавало вече тринайсет години и нямало никакви признаци да приключи скоро. Междувременно фермата стоеше необитаема и печално занемарена. Никой от спорещите роднини не бе склонен да плати за поддръжката на собственост, която в крайна сметка може да отиде при някой друг — например някой недостоен братовчед или мразената от всички леля Хортенз. Освен отдалеченото местоположение, обясни Филип, къщата имаше и друго предимство — изба с прилични размери, където можеха да съхраняват виното без опасност да се развали.

— Звучи идеално — заяви Сам. — Можеш ли да влезеш вътре?

— Ключът е скрит под камък зад кладенеца. А и капакът на кухненския прозорец е счупен. Влизането няма да е проблем, по един или друг начин.

— Добре. Следващото нещо е превозното средство и не мисля, че скутерът ти ще ни свърши работа. Можеш ли да караш микробус?

Филип се изпъна, а на лицето му се изписа обидено изражение.

— Всички французи могат да карат всичко.

— Така си и мислех. Следобед ще наемем някакъв бус. — Сам се обърна към Софи. — Тук ще ми е нужна помощта ти. Трябва да се вмъкна в къщата, преди да бъде затворена за през нощта. Оправданието ми да се размотавам вътре е, че трябва да направим снимки, а най-подходящото време е вечерта, когато светлината е наистина добра. Веднага щом ми се удаде възможност, ще изчезна. Ако Виал или някой друг пита къде съм, можеш да кажеш, че се е наложило да отида на среща в града. Ти ще продължиш да снимаш, докато персоналът започне да се разотива, и ще се прибереш в хотела.

Софи се намръщи.

— А после какво ще се случи?

— Нека си вземем нещо за ядене. Ще ви разкажа по време на обяда.

При споменаването на обяда Филип се изправи и потърка ръце.

— Само още един въпрос — кога ще го направим?

Сам си погледна часовника.

— След около шест часа.