Питър Мейл
Винена афера (19)

Деветнайсет

Софи и Сам поеха към хотела. Фигурата на Виал стоеше в рамката на вратата към избата. Той им махаше, докато проследяваше как минават по алеята и през железните порти.

— Как беше обядът? — поинтересува се Сам.

— Мисля, че му хареса — отвърна Софи, като спря да прерови чантата си за слънчевите очила. — Всъщност сигурна съм, че му хареса. Не мисля, че някога са ми благодарили толкова пъти. Но от цялата тази работа се почувствах неловко. Нали разбираш? Той е симпатичен човек. А обядът в общи линии беше капан.

Сам наблюдаваше как две чайки се препираха във въздуха за парче риба.

— Щеше ли да се чувстваш различно, ако Виал и Рьобул бяха мръсници?

— Разбира се. — Тя се извърна към Сам и сви рамене. — Знам. Не е логично. Престъплението си е престъпление без значение кой го е извършил.

Те продължиха в замислено мълчание. Когато стигнаха до хотела, Сам отиде на рецепцията. Върна се при Софи с пакет на „ФедЕкс“.

— Отговорът на всичките ни въпроси — заяви той с унила усмивка. — Или може би не.

Отвори плика и извади съдържанието му. На официалния лист за отпечатъци на лосанджелиската полиция бе прикрепена бележка, написана набързо на ръка от Букман:

Сам,

Пращам ти отпечатъците. Хората, които ги взеха, бяха разочаровани, че не трябва да използват сила. Рот не е любимият им гражданин.

„Фалкон“ на „Дасо“, регистриран на името на „Груп Рьобул“, е отпътувал на 27 декември от летището в Санта Барбара до международно летище „Джон Ф. Кенеди“. Крайна цел — Марсилия. Подробностите около полета са налице, ако ти трябват.

Успех.

П.п. Погледнах винената листа на „Френч Лондри“. Започвай да спестяваш.

Сам кимна и подаде бележката на Софи.

— Поздравления — току-що се издигна до детектив. Изглежда, си права за самолета. Уликата е само косвена, но времето съвпада идеално. — Той сложи листа с отпечатъците в плика и извади телефона си. — Трябва да дадем това на Филип.

 

 

Гросо остави лупата си и вдигна поглед от листа с отпечатъците на Рот, който разучаваше.

— Чиста работа — каза на Филип. — Не би трябвало да има никакви проблеми. Ще ви уведомя дали съвпадат.

Изправи се и отиде до вратата на кабинета си.

Филип с мъка прикриваше нетърпението си и едва успяваше да контролира краката си, които сякаш водеха свой отделен живот, докато потропваха ритмично по пода.

— Кога смятате, че…

Гросо го прекъсна, размахвайки пръст.

— Това не е нещо, което може да се направи за две минути. Трябва ви стопроцентово съвпадение, нали?

Филип кимна.

— Стопроцентово — повтори Гросо. — Това означава, че трябва да е съвършено. Не може да има никакво съмнение, защото няма да издържи като улика. Трябва да знам, че съвпадат, а не просто да мисля, че е така. Разбирате ли? Процесът отнема време. — Той оповести края на срещата им, като отвори вратата. — Ще ви се обадя, когато съм сигурен в резултата.

Филип промуши скутера си през хаоса на трафика около Старото пристанище и се отправи нагоре по хълма към „Софител“, а мислите му препускаха. Това беше последното парче от мозайката. Ако отпечатъците съвпаднеха, историята щеше да се напише почти от само себе си. Разбира се, щеше да се наложи да я редактира благоразумно и тук-там да позамъгли фактите. Софи и Сам вероятно нямаше да искат да се споменават имената им, а и стоеше въпросът с инспектор Андре и неговото участие. Но по стар журналистически маниер подобни малки пропуски можеха да бъдат оправдани, като се позове на първата заповед на репортера — не бива да разкриваш имената на източниците си (което дори бие по точки другата стара любима фраза: обществото има право да знае). Филип почувства прилив на оптимизъм. Спря пред хотела в приповдигнато настроение, извади със замах банкнота от пет евро и каза на стреснатия портиер да паркира скутера му.

В търсене на занимание да убият времето Софи и Сам решиха за остатъка от следобеда да се превърнат в туристи и взеха такси до „Нотр Дам дьо ла Гард“, базиликата, която се издига над Марсилия. Известна сред местните като „Ла Бон Мер“, тя е окичена с деветметрова статуя на мадоната и младенеца, обвита в златен лист, и в нея се съхранява удивителна колекция от посветителни дарове. Връчвани са на църквата през вековете от моряци и рибари и се срещат под най-различна форма — мраморни паметни плочи, мозайки, макети, картини, спасителни пояси, знамена, фигурки. Вътрешните стени на сградата са отрупани с тях. Общата им тема е благодарността, често изказвана съвсем просто. „Благодаря, Богородице“ е посланието, което човек вижда отново и отново.

На Софи тези възпоминания от избегнати произшествия й се сториха силно впечатляващи и доста затрогващи — напомняне за смъртта и празнуване на живота. За Сам, чийто опит по море беше кратък и злощастен, много ясно извикаха спомена за дълбоката му неприязън към лодките. Не само че бяха тесни, влажни и неудобни, но и се клатушкаха своенравно и имаха навика да потъват. След като съзерцава особено емоционално наситена картина на тримачтов кораб в открито море, който щеше да се преобърне, той отиде при Софи.

— Твърдата земя не е ли чудесна? — прошепна й.

— Ще те изчакам отвън. Притеснявам се, че ако по-дълго се задържа тук, ще получа пристъп на морска болест.

Сам беше прекарал час в полумрака на църквата и трябваха няколко секунди очите му да привикнат към ослепителния блясък на вечерното слънце и още няколко да свикне с гледката. Въпреки че престоят му в Марсилия беше щедро украсен с изгледи като от картички — от различни точки в хотела или от дневната на Рьобул в „Пале дю Фаро“, — онова, което видя от алеята пред „Ла Бон Мер“ секваше дъха. На север се разкриваха Старото пристанище и Льо „Пание“, на запад се издигаха елегантните вили от XIX век на Льо Рука Блан и се разгръщаха плажовете на Прадо, а на юг вълна от покриви с керемиди водеше към проблясващата морска шир. Когато телефонът му звънна, тъкмо се чудеше дали Рьобул понякога идва тук да сравнява гледката с гледката, която има вкъщи.

— Сам? Къде сте? — Гласът на Филип беше тих и настойчив, почти шепнеше.

— На върха на света. Голямата църква с изглед.

— Връщайте се в хотела. Трябва да поговорим.

— Какво се е случило?

— Току-що се обади Гросо. Отпечатъците на три от магнум бутилките съвпадат с отпечатъците на Рот. Казва, че няма никакво съмнение — стопроцентово съвпадение.

Сам не беше сигурен дали е доволен или разочарован, по време на пътуването с такси стана ясно, че Софи също е със смесени чувства. Но когато се прибраха в хотела, завариха човек, който не се тревожеше от съмнения и опасения. Филип се беше настанил на ъглова маса с три чаши и ледарка. Проблясването на златното фолио на гърлото на бутилката в нея беше сигурен знак за шампанско.

Филип се изправи на крака с усмивка, широка почти колкото разтворените му ръце.

— И така, mes chers^[1], разрешихме случая, нали? Имаме доказателство. — Той се наведе и се зае с шампанското. Много внимателно напълни чашите, преди да им ги подаде. Вдигна своята и, наклонил глава към Софи и Сам, каза: — Поздравления за всички ни. Това ще е голяма изненада за Рьобул, а? О, забравих да ви кажа — имам връзки на летището. Може би моят човек ще успее да открие какво е докарал самолетът на Рьобул от Калифорния през декември. Забавна работа. Едно нещо води до друго и всички тайни излизат наяве.

Сам отпи замислено от шампанското.

— Нещо ме тревожи в цялата тази история — призна той, — и това е мотивът. Ако има човек, който притежава всичко, това е Рьобул. Успех, пари, всички атрибути. Възхитителни приятелки, частен дворец, частен самолет и яхта, както и, бог е свидетел, толкова вино, че да му стигне за остатъка от живота. — Замълча и погледна Филип. — Защо го е направил? Защо е поел риска?

— Но, Сам — поклати глава Филип, — ти не разбираш французите.

Това беше пропуск в познанията на Сам, който му бе посочен няколко пъти през последните дни.

— Добре. Софи вече ми го каза. Е, и?

Филип продължи:

— Не забравяй, че Шовен е бил французин. Ние сме измислили шовинизма. Някои дори може да го объркат с арогантност. — При тези думи Филип замълча и вдигна вежди, сякаш е учуден, че някой може да мисли подобно нещо за неговите сънародници. — Ние страстно обичаме страната си, културата си, кухнята си, наследството си. И никой не е по-страстно отдаден на тази идея от нашия приятел Рьобул. Нали прочете статиите в досието му. Той непрестанно тръби за ужасите на глобализацията, за разяждането на френските ценности, за трагедията, при която френски блага попадат в чужди ръце — бизнес предприятия, имоти и, bien sûr^[2], най-хубавите ни вина. Да прочетеш за премие крю бордо, което седи в изба в Холивуд — точно Холивуд! — е оскърбление, обида, трън в очите. Освен това естествено не бива да забравяме друг фактор, може би най-важния — спортното предизвикателство. Mais oui. — Филип кимна на себе си, отпивайки още шампанско.

Софи и Сам изглеждаха озадачени.

— Добре — обади се Сам, — не съм сигурен, че напълно приемам идеята за обир от чисто патриотични подбуди, но да кажем, че си прав. Къде обаче е спортът във всичко това? Да не би да е поредно нещо за французите, което не разбирам?

Филип се облегна на стола си и доби вид на професор, който просвещава обещаващ студент.

— Не, не и този път. Има повече общо с богатството, отколкото с френския произход. Това е чувството, което човек придобива след много години на охолство и власт — че може да притежава каквото поиска и да прави каквото си желае. Folie des grandeurs^[3]. Може да задоволява дребните си капризи. Може да поема рискове. В края на краищата, ако нещо се обърка, може да е сигурен, че парите му ще го защитят. — Погледът на Филип се местеше от Софи на Сам в опит да прецени реакцията им. — Това, мисля, ще се съгласите, е вярно като цяло. Сега стигаме до частния случай. До самия Рьобул.

Група млади бизнесмени — облечени в тъмни костюми, с късо подстригани коси и огромни часовници, се настаниха на съседната маса. Филип понижи глас и Сам и Софи се наведоха, за да го чуват.

— Рьобул е устроил империята си извънредно ефективно. Отделните му бизнес начинания се управляват от хора, с които работи от много време. Има им доверие, плаща им добре. В замяна му носят печалби година след година. „Груп Рьобул“ действа като часовников механизъм, известна е с това. А що се отнася до самия Рьобул, той какво прави с времето си? Присъства на срещи на бордовете, за да държи делата си под око, създава си контакти, дава интервюта, организира вечери на високо ниво. Има си футболен отбор и яхта, с които да си играе. Но къде е предизвикателството? Постигнал е всичко. Спечелил е. И е отегчен. Убеден съм в това.

Сам кимаше. Беше срещал доста милиардери в Калифорния със същия проблем. Някои бяха щастливци и можеха да се разсейват със сложни проекти като регатата Купата на Америка, други бележеха едно корпоративно завоевание след друго, прехвърляха се от една жена на следваща, бяха силно конкурентни, често изненадващо неуверени и понякога извънредно чудати. Рьобул не изглеждаше да страда от неувереност и чудатост. Но скука? Сам лесно можеше да си представи човек като него отегчен.

Гласът на Филип стана дори по-тих.

— И така, имаме човек с неограничени количества пари, човек, който разполага с време и е отдаден, както непрестанно обяснява, на Франция и всичко френско. Какво може да е по-забавно от това да изиграе тази малка игра, да планира и да изпълни съвършен обир, при който националното съкровище ще се върне в страната, от която произхожда? И после може би ще покани своя приятел, началника на полицията, на вечеря, обилно полята с крадено вино. Това е спортът. Това е предизвикателството. Voilà. — Филип потри ръце и се пресегна за шампанско.

Сам трябваше да признае, че се сеща за престъпления, извършени по също толкова ексцентрични причини. Той самият бе извършил едно-две — мисъл, която се загнезди в съзнанието му и към която щеше да се върне по-късно.

— Софи? — обади се той. — Какво мислиш?

Софи се мръщеше, наблюдавайки братовчед си.

— Мисля, че Филип вече е написал статията си. Но, да, това, което казва, е възможно. — Тя се вгледа в малките мехурчета, които се надигаха от дъното на чашата й, и сви рамене. — Е, детективи мои, какво ще правим?

— Да изчакаме — утрото е по-мъдро от вечерта — предложи Сам. — Но първо трябва да се обадя в Ел Ей и да докладвам за последните развития.

В гласа на Елена се долавяше стоманена, враждебна нотка, когато вдигна телефона на Сам. Той беше чувал този тон и преди, когато нещата между тях започнаха да се объркват, и всеки път му идеше да залегне. Беше страховита, когато се разгневи.

— Елена, не хапи — каза й. — Аз съм. Твоят човек в играта.

Чу я как си поема дълбоко въздух и го изпуска бавно.

— Сам, съжалявам. Току-що получих дневната порция от Дани Рот. Реших, че отново се обажда той. Винаги го прави. Сигурно знае, че ме влудява. — Последва кратка, но унищожителна тирада на испански, която завърши със залп от ругатни и още едно поемане на въздух. — Имах нужда от това. Добре, сега ми кажи какво става.

— Добрата новина е, че намерихме виното — сигурен съм. Отпечатъците на Рот са по някои от бутилките в избата на Рьобул, а човекът, който ги провери, работи за тукашната полиция. Така че уликата е солидна.

— Това е чудесно, Сам. Страхотна работа. Поздравления. — Но тя още не звучеше готова да празнува. — Поправи ме, ако греша, но имам чувството, че има и лоша новина.

— Възможно е. Рьобул може да го е направил, но той е хитър. Повече от вероятно е да е покрил следите си с фалшиви фактури и всякаква бумащина. Ако открием, че е така, можем да кажем „здравей“ на адвокатите, а не е нужно да ти обяснявам какво означава това — милиони долари за съдебни такси и дело, което ще се точи с месеци. Може би години.

— Да не говорим за делото, при което ще се определи кой да плаща съдебните разходи.

— Именно. Проблемът е, че няма да знаем как е покрил следите си, докато не заведем дело, а тогава няма връщане назад. Започват да ми се въртят мисли за план Б.

— Той включва ли убийство на известен лосанджелиски адвокат от развлекателния бизнес? Може ли да дойда?

— Познаваш ме, Елена. Не се занимавам с убийства. Слушай, има нещо, което трябва да зная. В такива случаи каква е крайната цел? С какво трябва да разполагате на всяка цена, за да избегнете изплащането на застраховката?

— Така, всичко се свежда до три неща — откриване, разпознаване и състояние. Трябва да знаем местонахождението на откраднатите предмети. Нужно ни е желязно потвърждение, че това са откраднатите предмети. И трябва да сме убедени, че все още са в добро състояние, в идеалния случай същото, в което са били, когато са били откраднати. Има една дузина допълнителни подробности, но в общи линии, ако тези три условия са изпълнени, се отърваваме от неприятностите.

— И кой извършва проверката? Ти или Рот?

— Шегуваш ли се? Би ли приел неговата дума за каквото и да било? Знаеш ли старата шега „лъже за добър ден“? Е, това е Дани Рот. Не, ние се занимаваме с потвърждаването — в този случай аз и двама специалисти — и после караме Рот да се подпише. След което го бутам от ръба на скала.

— Благодаря, госпожице Моралес. Това е всичко. Ще поддържаме връзка.

— Какъв е план Б?

— Довери ми се. Не ти трябва да знаеш за него. Лека нощ, Елена.

— Лека нощ, Сам.