Метаданни
Данни
- Серия
- Сам Левит (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Vintage Caper, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петя Петкова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan(2021)
Издание:
Автор: Питър Мейл
Заглавие: Винена афера
Преводач: Петя Петкова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: GOURMET („Гурме Пи Си Ти И“ ООД)
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Алианс принт ЕООД
Редактор: Хриска Берова
Художник: Мария Радославова
ISBN: 978-954-291744-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12996
История
- —Добавяне
Осемнайсет
„При Филип“, просторен, добре поддържан бар на безлична уличка, се намира на две минути пеша от централата на марсилската полиция на „Рю дьо л’Евеше“. Благодарение на удобното му разположение, а също и на факта, че собственикът е пенсиониран полицай, „При Филип“ отдавна е любимо място на ченгетата, които търсят течна утеха след усилен ден на размяна на удари с подземния свят. Особено обичана е задната част на бара, разделена на три малки сепарета. Тук в уединение могат да се обсъждат деликатни въпроси. Именно едно от тези сепарета Филип бе запазил за срещата си с Андре.
Инспекторът, слаб, с прошарена коса и с бдителните очи на човек, изживял повече от полагащия му се дял тревоги, пристигна точно когато Филип поемаше две чаши пастис, тумбеста, широка каничка след и вода и малка чиния със зелени маслини.
— Поръчах и за теб — каза Филип, след като двамата мъже се ръкуваха. — Още пиеш „Рикар“, нали?
Андре кимна утвърдително и проследи Филип, докато добавяше вода в чашите им и бледожълтата течност помътня.
— Достатъчно — прекъсна го той. — Не го удавяй във вода.
Филип вдигна чаша.
— Да пием за пенсионирането. Още колко ти остава?
— Още осем месеца, две седмици и четири дни — погледна си часовника Андре. — Плюс извънредните часове. И тогава, дай боже, заминавам за Корсика.
Извади от джоба си смачкана снимка и я сложи на масата. На нея се виждаше скромна каменна къща насред сребристозелено море от маслинови дървета, засадени в стройни линии, които тръгваха от постройката като спици на колело.
— Триста шейсет и четири дървета. В добра година това означава близо петстотин литра зехтин. — Андре погледна нежно бъдещия си дом. — Ще си отглеждам маслини и ще глезя внучката си. Ще ям наденички фигатели и сирене брокиу и ще пия червено вино от Патримонио. Ще си взема куче. Винаги съм искал да имам куче. — Той се облегна на стола, сключи ръце зад главата си, протегна се и с усмивка се замисли над остатъка от живота си. — Но надали искаш да ме видиш, за да чуеш как ще прекарам старините си.
Вдигна глава, а Филип заговори.
Когато приключи с разказа си, чашите им бяха празни. Сервитьорът донесе още пастис и каничка с вода. Андре захапа маслина и изчака в мълчание, докато мъжът се отдалечи.
Когато се обади, гласът му беше тих и предпазлив.
— Не е нужно да ти казвам колко влиятелен е Рьобул в този град. Никой не иска да оплеска нещата с него. А и не е лош човек, вярно, че обича да се перчи, но през годините съм чувал хубави неща по негов адрес. — Андре сложи пръст в малкия кръг кондензация, образувал се в основата на чашата му. — А и, съдейки по твоите думи, не знаем със сигурност дали е направил нещо нередно. — Той вдигна ръка, когато Филип се наведе напред да заговори. — Знам, знам. Проверяването на отпечатъците ще помогне да разберем. Ако се окаже, че съвпадат…
— Това ще предполага, че е извършено престъпление. Нали?
— Вероятно. Да, прав си.
Андре кимна и въздъхна. Не му се искаше да се замесва в тази история. Да си пъхаш носа в делата на силните и влиятелни хора винаги свършваше зле. От друга страна, не виждаше как може да го пренебрегне. Очевидно щеше да излезе голям случай. А мъжът срещу него беше журналист, той нямаше да се откаже току-така. Андре въздъхна отново — виртуозна въздишка на човек, изправен пред решение, което не иска да вземе.
— Добре. Ще ти кажа какво мога да направя. Мога да ви предоставя специалист по отпечатъците за няколко часа, но само ако гарантираш, че Рьобул и неговите хора няма да разберат, поне докато не проверим отпечатъците. Можеш ли да ми го обещаеш?
— Струва ми се, че да.
— Последното, което ми трябва, е Рьобул да се оплаче на своя стар приятел началника на полицията от неправомерна употреба на официални ресурси. Така че не се издънвай. — Андре извади химикалка от джоба си, надраска име и телефонен номер на подложка за чаша и я бутна към Филип. — Работя с този човек от двайсет години. Може да се разчита на него, бърз и дискретен е. Ще се чуя с него довечера. Можеш да му се обадиш утре сутринта.
— Би могло да се получи — призна Сам, — ако ставаше дума за Рьобул. Сигурен съм, че щеше да се получи. Но с Виал? Не знам. Шарят ли му очите?
Софи взе още едно парче хляб от кошничката и го използва да отопи последните изкусителни капки bourride, пикантната марсилска супа, от чинията си. Вечеряха в рибен ресторант на пристанището, а темата на вечерта беше Флориан Виал — как да го изкарат от избата, докато служителят от съдебна медицина проверява бутилките за отпечатъци.
Предложението на Софи беше самата простота: тя щеше да го изведе на обяд, специален обяд, за да му благодари за помощта. Сам щеше да остане в избата — официално, за да разгледа белите вина, които бе пропуснал при предишното посещение, а неофициално, за да посочи предполагаемите крадени бутилки на човека, който ще снеме отпечатъци.
Идеята зависеше от това доколко Виал е податлив на чара на красиви жени, но в това отношение Софи беше оптимистично настроена. В крайна сметка Виал беше французин. А, както обясни тя на Сам, французите с потеклото и възрастта на Виал са възпитани да ценят срещуположния пол, да се наслаждават на компанията на жени и да се отнасят галантно с тях. Тя познаваше няколко мъже от този тип в Бордо — очарователни, внимателни, приятно склонни към флиртуване. Бяха господа, които харесват жените. Може би никога нямаше да стигнат толкова далеч, че да ощипят някоя дама по задника, но със сигурност биха си го помислили. И за нищо на света не биха пропуснали възможността за хубав обяд с привлекателна сътрапезница.
На лицето на Софи бе изписано развеселено изражение, когато погледна към Сам. Той се бореше с calmars à l’encre — калмари, приготвени в мастилото им, и ако се съдеше по тъмните петна върху салфетката, подпъхната в яката на ризата му, те не се бяха предали без бой.
— Проблемът, Сам, е, че не разбираш френските мъже. Ще видиш. Всичко ще бъде наред. Нека се обадя на Филип да го питам за хубав ресторант недалеч от двореца на Рьобул. — Тя взе салфетката си, навлажни я с вода от ледарката и я подаде на събеседника си. — Вземи я. Изглеждаш все едно си сложил черно червило.
Тя остави Сам да се изчисти и поръча кафе, след което отиде да се обади на братовчед си.
На следващата сутрин пристигнаха в избата малко след 10:30 часа и завариха Виал в превъзходно пролетно настроение. Току-що му беше звъннал колега от Бон и му беше съобщил, че е избран за почетен гост на вечеря, давана от Рицарите на дегустационните сребърни чаши. Това беше огромна чест, особено като се има предвид, че щяха да се спазят всички изискани стари традиции. Вечерята — задушевно събитие с покани само за двеста изтъкнати бургундци, щеше да се състои в Кло дьо Вужо, седалището на сдружението. По случай специалния повод рицарите щяха да носят своите церемониални дълги червени тоги. За музиката щяха да се погрижат „Веселите бургундци“, майстори на гуляйджийската песен. А вината, излишно е да се казва, щяха да са в изобилие и от високо качество.
Приповдигнатото настроение на Виал беше леко помрачено от перспективата да изнася реч, но Софи го увери, че всичко ще е наред.
— Като говорите за вино — каза му тя, — все едно говорите за поезия. Мога да ви слушам цял ден.
Преди смутеният Виал да се съвземе от комплимента, Софи продължи:
— Но, Флориан — ако мога да ви наричам така, — това е много щастливо съвпадение. Щях да ви поканя днес на обяд, за да ви благодаря за помощта. А сега имаме и повод за празнуване. Времето е прекрасно, мислех си, че можем да хапнем на терасата на „Перон“. Съгласен сте, нали?
Този път, убеден бе Сам, тя наистина изпърха с мигли.
Виал счете за необходимо да провери графика си, но очевидно беше поласкан. Възрази само символично и изрази подобие на съжаление, когато Софи му каза, че Сам ще трябва да остане в избата, за да довърши работата си по белите вина.
Следващите два часа минаха бавно. Виал отведе Софи да я запознае с блясъка на червените вина на Рьобул, като особено силно наблегна на бургундските, за да почерпи вдъхновение за предстоящата си реч. Междувременно Сам се оттегли в отдалечен ъгъл при шампанското да се обади по телефона.
— Филип? Софи ми каза, че си намерил човек да снеме отпечатъците. Цивилен полицай, надявам се.
Филип се изкиска.
— Разбира се. Нали знаеш какво казват, приятелю — ако искаш нещо да бъде свършено, накарай журналист. Говорих с човека тази сутрин. Каза, че ще е готов, когато ние имаме готовност.
— Добре, днес е денят. По обед, около 12:45 часа, не по-рано. Става ли?
— Как ще влезем?
— Портите са отворени през деня и не е нужно да се приближавате до къщата. Елате при мястото за доставки пред избата. Отбелязано е, пада се вляво от алеята. Аз ще ви вкарам вътре. И, Филип?
— Какво?
— Гледай да не се появите с полицейска кола.
Човек трудно може да си представи по-приятно място за обяд в чудесен слънчев ден от терасата на „Перон“. Разположен високо на „Корниш Кенеди“, ресторантът предлага неустоима комбинация от прясна риба, свеж въздух и великолепен изглед към Фриулските острови и замъка „Иф“. Обстановка, която изостря апетита и носи празнично настроение. Тя моментално повлия и на чувството за кавалерство на Флориан Виал. Като отпрати с ръка сервитьора, той настоя да издърпа стола на Софи и преди сам да заеме мястото си, се увери, че е настанена удобно.
Потърка ръце и пое дълбоко глътка морски въздух.
— Прекрасно, прекрасно. Какъв отличен избор, скъпа мадам. И истинско удоволствие.
Софи наклони глава.
— Моля ви, наричайте ме Софи. Мислех си, че може да започнем с по чаша шампанско? Но след това вие ще изберете виното. Убедена съм, че имате някои малки местни любимци.
Това подтикна Виал, както правилно бе предположила Софи, да се впусне в устна обиколка на провансалските лозя.
— Тук има лозя — започна той — още от 600 г. преди Христа, когато фокийците основали Марсилия.
След кратко прекъсване заради пристигането на шампанското и менютата той поведе Софи от Касис до Бандол, спусна се на изток към Палет и на запад до Белет, като направи продължително отклонение да отдаде дължимото на недооценените вина на Лангедок. Човекът беше ходеща енциклопедия, помисли си Софи, и се отнасяше към темата с възторг, който й се стори заразителен и доста привлекателен.
Избраха си ястия от менюто. Виал се спря на сухо бяло вино от Касис, което да се съчетае с loup de mer[1]. Софи се възползва от паузата, за да го подтикне да разкаже за себе си и службата си при Рьобул.
Това беше, както призна Виал, щастлива история с трагично начало. Преди тридесет и пет години, когато Рьобул работел по първите си сделки, наел бащата на Виал за финансов директор на тогавашната му доста малка компания. Двамата се сприятелили. Компанията процъфтявала. Младият Виал, единствено дете, се справял обещаващо в университета. Бъдещето изглеждало розово, но изчезнало брутално в една зимна нощ в Марсилия. Случило се в една от онези редки години, когато в града пада сняг. Пътищата лъщели от поледица — условия, с които много малко провансалски шофьори умеят да се справят. Бащата и майката на Виал били на кино и се прибирали вкъщи, когато в колата им се ударил странично камион и я смачкал в бетонна стена. Пътниците загинали на място.
Онова, което последвало, променило живота на Виал. Рьобул взел сина на приятеля си под крилото си. Окуражил неговия интерес към виното и платил за шестмесечен курс по винарство във винения институт в Карпантра, последван от едногодишно чиракуване при négotiants[2] в Бургундия и Бордо. По време на тази година станало повече от ясно, че младежът има изключително небце. Това било потвърдено от финални шест месеца в Париж под наблюдението на легендарния Ерве Бушон, по това време най-изтъкнатият сомелиер във Франция. По препоръка на Бушон Рьобул решил да наеме младия Виал за свой корпоративен caviste със задачата да състави най-добрата частна изба в страната и му предоставил щедър бюджет.
— Това беше много отдавна — рече Виал, — преди близо тридесет години. Не знам къде щях да съм сега, ако не беше той.
Замисленото му лице грейна, когато сервитьорът дойде да вземе последните им поръчки.
— Ако позволите, с десерта може да опитаме провансалското вино, което най-много се доближава до сотерните, които в Бордо правите толкова добре. Мога ли да ви изкуша с чаша мускат Baumes-de-Venise?
Историята на Виал леко бе смутила Софи и тя откри, че започва да се надява Рьобул да не е виновен. Дори да беше, казваше й един тънък гласец, щеше да е жалко, ако не му се размине. Тя си погледна крадешком часовника и се зачуди как ли се справя Сам.
Филип и Гросо, слаб и спретнато облечен мъж с черна чанта, която представи на журналиста като своята кутия с номера, бяха пристигнали в обикновена кола десет минути преди един часа. Завариха Сам да ги чака на вратата. Това беше първото посещение на Филип в избата и гледката на редиците бутилки, простиращи се напред под арките на тавана от розови тухли, го остави почти без думи. Възклицанието „Merde!“ бе единственото, което се отрони от устата му. Гросо на свой ред само подсвирна леко.
Сам ги отведе при отделението с магнум бутилки Petrus. Гросо ги огледа, отвори чантата си и извади халогенно фенерче, комплект четки, плоска черна кутия и малка пластмасова кутийка. Пое въздух и разкърши пръсти.
— On fait toutes les bouteilles? — Погледна към Сам и повтори въпроса си на английски. — Всички бутилки ли?
Сам кимна утвърдително.
— А трябва ли ви ДНК?
Последва още едно кимване. Филип бе зает да си води бележки. Виждаше как неговата сензация придобива все по-конкретни очертания и колкото повече подробности успееше да набави на този ключов етап от историята, толкова по-добре. Приближи се до Гросо да види какво върши.
— Мосю Гросо — каза му, — не искам да ви разсейвам, но съм удивен. Можете ли да ми обясните как го правите?
Без да вдига поглед към Филип, Гросо го подкани да се приближи. Постави първата магнум бутилка на земята и я освети с фенерчето.
— Първо, правя оглед, за да проверя дали по повърхността има отпечатъци. — Той намести фенерчето си така, че да хвърля светлина под правилния ъгъл. — Някои могат да бъдат видени само на коса светлина. — Изсумтя, изключи фенерчето и отви капака на пластмасовата кутийка. Наклони я на една страна, за да може Филип да види съдържанието й. — Металически прах. Прашинките са от алуминий — те са най-чувствителни и се вдигат добре. — Взе една от четките си и започна да потупва праха с леко кръгово движение. — Тази четка се нарича зефир, направена е от въглеродни влакна, така че да не се нарушават наносите от отпечатъците. — След като приключи с четката, Гросо отвори черната кутия и извади ленти от прозрачно тиксо. — Сега с помощта на това ще снема отпечатъците. — С прецизни движения на пръстите прилепи тиксото към разпръснатите отпечатъци и го дръпна, след което го постави на лист от прозрачен ацетат. — Voilà. Виждате ли? С тази техника не е необходимо да се правят снимки.
Първата магнум бутилка бе върната на мястото й. Гросо се зае с втората.
Сам наблюдаваше ритуала. Струваше му се мъчително бавен. Той потупа Филип по рамото и прошепна:
— Има ли някакъв начин да го накараш да побърза?
Филип коленичи на пода до Гросо да го попита. Сам не чу отговора му, но прозвуча по-скоро като ръмжене, а Филип се изправи ухилен.
— Каза „не мога да танцувам по-бързо от музиката“. Според мен това означава, че трябва да го оставим да си свърши работата на спокойствие.
Сам си каза, че прилежният напредък на Гросо ще му изглежда още по-бавен, ако стои там да го наблюдава, и се отдалечи към другия край на избата. Погледът му бе привлечен от голяма купчина кашони, подредени в един ъгъл и наполовина скрити от количката за голф на Виал. Бяха надписани с натруфен шрифт, който той открай време възприемаше като винена калиграфия: „Domaine Reboul, Санта Хелена, Калифорния“. Спомни си, че Виал бе споменал без особен възторг имот в долината Напа, и отвори един от кашоните да види какъв етикет използва Рьобул за американското си вино. Но кашонът беше празен. Като и следващият, и по-следващият.
Обади се в хотела да провери дали е получил доставка от „ФедЕкс“. Все още нямаше нищо. Правейки всичко възможно да прояви търпение, се оттегли във впечатляващото обкръжение на „Рю дьо Кортон-Шарлеман“ и отново прехвърли въпросите, загнездени в ъгълче на съзнанието му през последните няколко дни. Ако отпечатъците съвпаднеха, какво щеше да направи? Да се изправи очи в очи с Виал? Да намеси полицията официално? Да прехвърли проблема на Елена и хората от „Нокс иншуърънс“? Всички тези неща? Никое от тях?
Минутите минаваха — мудно, но минаваха. Следващия път, когато си погледна часовника, все още нямаше два часът. Отиде да провери как се справя Гросо с магнум бутилките. Оставаха още четири.
Софи беше казала, че ще се вмъкне в женската тоалетна и ще се обади, когато се наканят да тръгват от ресторанта.
Гросо продължаваше — спокоен, хладнокръвен, методичен.
— Но това вино е много вкусно — отбеляза Софи, като отпи първата глътка Beaumes-de-Venise. — Между сладко и сухо. Прекрасно.
Тя вдигна доволно чаша към Виал, който кимаше и се усмихваше на реакцията й. Не беше никак учудващо, че той има какво да каже за произхода на виното.
— Името на сорта, поне така казват историците, идва от италианското moscato. Това ще рече мускус. Ползва се с голяма почит сред сърните. — Виал си позволи да вдигне закачливо вежди. — Това е миризмата, с която те — как да се изразя? — отправят покана на срещуположния пол. Мускусът се използва и като съставка в парфюми, за които се твърди, че имат подобен ефект. — Той взе чашата си, поднесе я към носа си и подуши продължително и замислено. — Деликатно, много женствено и, да, нотка на мускус. Много сладки вина се подсилват, но не и Beaumes-de-Venise. Това му придава по-нежен, по-фин вкус, отколкото например на муската от Фронтинян.
Виал отпи и се облегна на стола, очите му се отместиха от Софи към гледката и отново се насочиха към Софи. Сви рамене и неохотно си погледна часовника.
— Не мога да ви опиша колко ми беше приятно да обядваме заедно — каза. — Но нямах представа за времето. Направо е отлетяло. Опасявам се, че трябва да се връщаме.
— Да изпием по едно бързо кафе — предложи Софи. — Ще го поръчам на път към тоалетната.
Затвори вратата на кабинката зад себе си и докато чакаше Сам да вдигне телефона, погледна колко е часът. Беше два и петнайсет.
— Свърши ли?
— Сега си прибира нещата. Още пет минути и ще изчезнат оттук. Пийнете коняк или нещо такова.
— Пет минути, Сам. Не повече.
Всъщност привършването на остатъка от Beaumes-de-Venise, изпиването на кафето и плащането на сметката отнеха десет минути и когато се върнаха в избата, тя беше в същия вид, в който я бяха оставили — празна, с изключение на Сам. Докато влизаха, го чуха да си подсвирква „La Vie en Rose“.