Питър Мейл
Винена афера (13)

Тринайсет

Сам излезе на свежия сутрешен въздух и огледа закуската си. Върху бялата колосана покривка, покриваща масата му на балкона, бе подредено всичко, което един разумен човек би могъл да желае за началото на деня: чайник с ароматно кафе, голяма кана с горещо мляко, два топчести златисти кроасана и брой на „Хералд трибюн“. Той си сложи слънчевите очила, провери дали гледката е също толкова прекрасна, колкото предишния ден, и се облегна с приятно чувство на благоразположеност. Мобилният му телефон звънна.

Преди да се обади, погледна часовника си. Софи придобиваше американски навици.

— Добро утро — поздрави той. — Станала си рано.

— Старците не могат да спят, Сам. Ще го разбереш един ден. — Гласът беше мек и с лек акцент. Аксел Шрьодер.

Сам изчака за момент да се съвземе от изненадата, преди да отговори:

— Това е много приятна изненада, Аксел. Радвам се да те чуя. Какво става?

— О, това и онова, Сам. Това и онова. Чудех се дали не можем да се видим за по питие тази вечер. — Последва пауза. — Ако още си в Париж.

Опипва почвата, помисли си Сам. Вероятно вече се бе обадил в „Монталамбер“ и беше открил, че е напуснал хотела.

— Няма нищо, което да искам повече, Аксел. Но тази вечер не е възможно.

— Жалко — каза Аксел. — Не обичам да съобщавам лоши новини по телефона. — Сам го чу да въздъхва. — Поне ще гледам да е бързо. Няма да се впускам в подробности, но накратко чух слух, че Рот е нагласил цялата работа.

— Наистина ли?

— Да. Опасявам се, че си губиш времето във Франция. Трябва да се върнеш в Калифорния. Това е моят съвет.

— Благодаря ти, Аксел. Ще се погрижа да те уведомя как вървят нещата.

Сам поклати глава и си наля първата чаша кафе. Харесваше Аксел, имаше случаи, в които той можеше да те изненада — а сигурно и себе си — като каже истината. Но не и този път, убеден бе Сам. Това беше окуражителен знак. Той откъсна крайчеца на кроасана и го потопи в кафето си, още един френски навик, който беше усвоил — невъзпитано, но вкусно. Почувства топлината на слънцето върху рамената си и отвори спортната рубрика на вестника.

В единайсет часа Софи, Сам и Филип седяха около маса в тих кът на хотелското фоайе. Софи бе прекарала първата част от утрото, проправяйки си път през предпазните слоеве на антуража на Рьобул. Най-сетне бе успяла да се свърже с личната му секретарка, която й бе казала, че мосю Рьобул е с инструктора си по силова йога и не може да бъде обезпокояван. Беше обещала да се обади по-късно.

— Какво й каза? — поинтересува се Филип.

Софи му разказа историята за прикритие, а Филип кимаше одобрително, докато тя описваше новото си превъплъщение като съставител на книги.

— Това може и да проработи — отбеляза той, когато братовчедка му приключи, и извади дебела папка от изцапаната си найлонова раница. — Voilà. Досието на Рьобул. Разпечатах интересната информация, за да не ви се налага да ползвате компютър да я прочетете. Ще видите колко много обича вниманието и как обожава да се снима. Точно като политик. — Той спря и направи физиономия. — Е, може би не толкова зле. Ето, погледнете.

Видяха Рьобул строителя, с пластмасова шапка на една от строителните му площадки; Рьобул вестникарския магнат, с навити до лактите ръкави в помещение, което изглеждаше като репортерска стая; Рьобул с футболна тениска, който разговаря с футболисти от отбора „Олимпик Марсилия“; Рьобул със сламена шапка и градинарски ножици, който държи чепка грозде; Рьобул авиатора — на борда на частния му самолет; Рьобул морския вълк — на щурвала на яхтата му; и облечен в най-разнообразни тоалети, вариращи от делови костюм до тениска и къси панталони — Рьобул, гордия собственик на дворец, у дома в „Пале дю Фаро“. Една снимка, представляваща особен интерес, изобразяваше Рьобул, ценителя, поднесъл чаша вино на светлината пред редици бутилки, простиращи се в далечината — това вероятно бе кадър, направен в избата му.

Сам донякъде очакваше да попадне на снимки на Рьобул по пижама, но навярно великият мъж нямаше време за сън.

— Зает човек — отбеляза Сам. — Има ли си личен фотограф?

Филип се ухили.

— Най-малко един. Редакторите, които го познават добре, понякога дори не си правят труда да изпращат фотограф, когато правят материал за него.

— Ами съпруга? Има ли мадам Рьобул?

— Имаше. Почина преди години и не се е женил повторно. Това не означава, че няма една-две petite amies^[1]. — Филип разрови статиите, докато намери снимка на Рьобул и поразителна млада жена, с няколко сантиметра по-висока от него. — Малките мъже с големи портфейли — отбеляза той. — Винаги са най-палави и си падат по високи жени. Нали така, Софи?

Братовчедка му направи физиономия, но преди да успее да отговори, телефонът й звънна. Двамата мъже я проследиха как става и се отдалечава да приеме обаждането. Беше кратко и успешно. Когато се върна на масата, на лицето й бе изписана широка усмивка.

— В шест и половина тази вечер — обяви тя. — Трябва да е тази вечер, защото утре заминава с лодката си за Корсика и ще отсъства няколко дни.

— Страхотно — поздрави я Сам. — Браво на теб. Чака те голямо бъдеще като съставител на книги. А сега да видим от какво имаме нужда за тази вечер. Трябва да купя фотоапарат.

— Аз трябва да си намеря тоалет — присъедини се Софи. — Нещо делово.

Филип си погледна часовника.

— Аз пък имам нужда от обяд. Направо ще изчезна без обяд — добави той. — Знам едно място, typiquement marseillais. Можем да говорим, докато се храним.

Таксито ги остави на ъгъла на „Рю дьо Вилаж“, пряка на „Рю дьо Ром“. Филип ги поведе към постройка, която изглеждаше като обикновен месарски магазин с витрина, украсена с панорама от говеждо, агнешко и телешко. Спря се на входа и се обърна към Сам.

— Надявам се, че не си вегетарианец? — Поклати глава и сам отговори на въпроса си. — Забравям. Ти си американец. Разбира се, че обичаш месо. А тук предлагат най-хубавото месо в цяла Марсилия.

Докато влизаха, до Сам долетя жуженето на разговорите от задната част на магазина. Посрещна ги млад мъж, който след като оцеля от енергичната прегръдка на Филип, ги отведе в малко, претъпкано помещение, нашарено с петна от светлината, процеждаща се през листата на гигантската бугенвилея, която се простираше по стъкления покрив. Филип се огледа, кимна и се усмихна на неколцина от останалите клиенти.

— Всички тук са от Марсилия — обясни със задоволство на Сам. — Вероятно ти си първият им американец.

Сам оглеждаше обстановката, която беше доста задължена на кравешката школа по интериорна декорация. Навсякъде се виждаха изображения на едра, внушителна черно-бяла крава на име Ла Бел — присъстваше върху картините и подложките за хранене, върху солниците, пиперниците и менютата.

— Предполагам, че знаем какво ще ядем — отбеляза Сам. — Някакви специални препоръки?

Филип рязко затвори менюто.

— За начало bresaola^[2] с артишок, сушени домати и пармезан. После говежди бут, който тук се приготвя с резен foie gras отгоре. И накрая шоколадов фондан. Ще ни държи влага до вечеря. Повярвайте ми.

Докато напредваха с обяда — една съвършена хапка, последвана от друга — Филип насочи вниманието си към Софи. Отдавна не се бяха виждали и трябваше да навакса, смяташе той. След един-два безобидни въпроса за работата й и за Бордо отпи от виното, избърса устните си в салфетката и премина на по-деликатни теми.

— Как е любовният ти живот?

— Филип! — Софи се изчерви красиво и, изглежда, намери нещо особено интересно в чинията си.

— Е, сигурен съм, че вече не си омъжена за онзи… какъв беше? Дизайнер на яхти? Винаги съм смятал, че в него има нещо louche. — Той замълча, вирна глава и огледа Софи. — Прав съм, нали?

Софи кимна утвърдително.

— Току-що получих развод.

— И? — подкани я Филип. — И?

— И се виждам с един мъж от близо година и половина. — Тя погледна Сам и поклати глава. — Това ти се случва, когато имаш журналист в семейството. — Обърна се отново към Филип и поясни: — Казва се Арно Ролан, има малко шато близо до Сисак, симпатична възрастна майка и два лабрадора, но няма деца. А сега ме остави да си довърша обяда.

Филип погледна Сам изпод вежди и му намигна.

— Просто питам — оправда се той.

По време на кафето разговорът отново се насочи към предстоящите събития.

— Докато не съм забравил — каза Филип и затършува в раницата си. — Вашето задание — нещо, което да прочетете преди срещата довечера. — Плъзна малка книжка по масата към Сам. — Това е историята на „Пале дю Фаро“, всъщност е доста интересна. Рьобул се гордее с дома си. Ще го впечатлите, ако му покажете, че знаете нещо за него.

— Филип? — обади се Софи, която разглеждаше картата на Марсилия. — Къде би отишъл, ако искаш да си купиш дрехи?

Братовчед й погледна надолу и изчетка въображаема прашинка от намачканите си работни панталони в маслинов цвят, които бяха напъхани в протрити войнишки ботуши.

— Има магазин за военни дрехи близо до „Канебиер“. Познавам собственика. Той разбира моя стил.

— Не, не за теб. За мен.

Филип се загледа замислено в тавана.

— Ами „Рю Паради“, „Рю Бретьой“, малките улички в този район. Ще ти ги отбележа.

Те застанаха пред ресторанта и Филип им посочи накъде да тръгнат — Софи по бутици, а Сам в търсене на фотоапарат. Самият Филип, поел безмилостния товар на журналистиката, трябваше да отрази първия „Еротичен салон“, провеждащ се в Марсилия — уникално и вероятно доста разголено събитие. Докато разсъждаваше на висок глас над това, което навярно щеше да види, Софи си запуши ушите и пое по улицата.

Сам се завърна на балкона, настани се и отвори книжката, която Филип му бе дал — малко издание на два езика, в което се разказваше историята на великолепния дом на Рьобул.

Идеята за „Пале дю Фаро“ се бе зародила през 1852 г., когато Луи-Наполеон, le prince-président^[3], който е бил на път да стане император, намекнал на местните големци, че може да му се понрави да има резиденция с изглед към морето.

Намекът на Наполеон бил почти със силата на императорска заповед и добрите марсилци бързо откликнали. Нека да ви построим къща, казали те. Наполеон сметнал, че тяхната щедрост е малко крайна (чувство за умереност, което не се среща често у императорите), и отклонил предложението. Но заявил, че с удоволствие ще приеме подходящ участък земя и ще построи на него къща.

Както понякога се случва в Прованс, строителният процес бил бавен и съпътстван от проблеми. Въпреки че официално работата по сградата започнала през 1856 г., първият камък бил положен едва на 15 август 1858 г. — по щастливо съвпадение това бил празникът на свети Наполеон. За съжаление това бил един от малкото щастливи моменти. Многобройните архитекти непрекъснато спорели, главният зидар бил некомпетентен, нямало достатъчно работна ръка, имало трудности с доставките на камък и честите бурни ветрове чупели прозорците. Работата се проточила десет години, но 1868 г. минала и отминала, а дворецът на Наполеон бил все така необитаем.

Предстояли още по-лоши времена. Две години по-късно след безразсъдни военни авантюри Наполеон бил детрониран. Заминал в изгнание в Англия, където починал през 1873 г. Неговата вдовица Йожени върнала на Марсилия имота, който бил подарен на нея и съпруга й, и така градът станал собственик на най-импозантния източник на главоболия по крайбрежието.

През следващите 120 години градските първенци открили, че огромните къщи, особено изложените на опустошителното въздействие на соления морски въздух, изискват внушителни парични суми за поддръжка. Били изпробвани и отхвърлени десетина плана за покриване на разходите. Най-накрая със силно чувство на облекчение градът приел предложението на Рьобул да наеме „Пале дю Фаро“ за лично ползване. Документите били подписани в Деня на свети Наполеон през 1993 г. и Рьобул се нанесъл.

Тъжна малка история, помисли си Сам, като затвори книжката. Ако един император не е успял да построи къща за десет години, каква надежда има за останалите?

Вечерният бриз откъм морето бе станал по-хладен и Сам влезе да облече костюм с вратовръзка за срещата. Провери новия си фотоапарат и сложи пет-шест визитни картички в джобчето на сакото си. На тях бяха изписани само името и адресът му. Нямаше подробности за занятието му, защото то се променяше от задача на задача. След като нагласи вратовръзката си — копие на харвардска клубна вратовръзка, слезе във фоайето да се срещне със Софи.

Когато излезе от асансьора, тя вече беше там и разговаряше с извънредно вежлив портиер, които явно одобряваше тоалета й — френска версия на делови костюм, сиреч умерено къса пола и загатнато деколте с дантела под плътно прилепнало сако.

Щом видя Сам, Софи се обърна към него с ръка на хълбока и вдигна вежди.

— Е? Това върши ли работа?

Сам кимна и се ухили.

— Ти си придобивка за издателския бранш. Всъщност направо ще си сензация в него.

— Току-що помолих портиера да ни повика такси — обясни тя. — С тези обувки мога да измина само двайсет метра.

Сам погледна обувките. Беше негов ред да повдигне вежди.

— Чудесно те разбирам — заяви той и й подаде ръка. — Да вървим. Това е щастливата вечер на Рьобул.