Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (9) (Гибелта на „Титаник“)

С пълна пара напред!

Марина седеше до перилата на борда върху една от малките колонки, наподобяващи столчета, около които се навиват стоманените въжета, когато корабите пристават. Обгърнала едното си коляно с ръце, тя беше изложила лице на обедното слънце.

Вит Барка лежеше до краката й на палубата. Юмруците му бяха достатъчни за възглавница. Той примигваше към високото бледосиньо небе, докато очите му се затваряха. Стресна се от силното хъркане, което се раздаде от собствената му уста.

— Престанете да хъркате — каза Марина, без да помръдне от стоманения си трон, — не мога да понасям мъже, които хъркат.

— Жалко! Аз пък харесвам момичета, които седят на палубата и не се боят от ветровете. Интересно, нали?

— Имате щастие, че Оресте не е тук!

— Спокойно, русалко. Не съм споменавал никакво име.

— Престанете с това!

— Всички рибарски щерки са русалки, опасни същества. А вие също сте… искам да кажа, дъщеря на рибар. — Той се протегна и дълго се прозина. — Такова пътешествие с кораб е наистина хубаво нещо. Пътуваш си ден след ден. И нищо не виждаш около себе си освен вода и небе, небе и вода. Преди малко закачиха долу един лист. На него са записани най-различни неща: толкова градуса дължина, толкова градуса ширина и освен това, че ни остават още две хиляди и седемстотин морски мили. Знаете ли какво означава думата „етмал“? Нали сте русалка, би трябвало да знаете!

— И все пак не зная.

В защитено от вятъра кътче, до една от палубните постройки, се беше настанил д-р Еберлайн със съпругата си. Той каза:

— „Етмал“ се нарича разстоянието, което един кораб изминава от пладне до пладне.

— А защо именно от пладне до пладне? — осведоми се Барка.

— Защото на обяд се определя местонахождението на кораба. От Саутхемптън до тук „Титаник“ е изминал петстотин тридесет и четири морски мили. Ако се има предвид само времето, през което сме били на път, то корабът се движи средно с повече от двадесет и пет мили или почти четиридесет и шест километра в час.

— Това световен рекорд ли е? — попита Марина. Тя се беше надвесила над перилата и наблюдаваше водните маси, които профучаваха край бордовата стена.

Еберлайн поклати глава.

— Това не може тъй лесно да се каже. Досегашният носител на рекорда по бързина, корабът „Мавритания“, достигна двадесет и шест морски мили в час.

Очите на Марина светнаха.

— По-бързо, по-бързо! — шепнеше тя, като че ли искаше да подтикне кораба. — Нашите рибари също се състезаваха, когато откриваха рибни пасажи.

Еберлайн отново поклати глава.

— Не е ли безразлично дали ще пристигнем няколко часа по-рано или по-късно в Ню Йорк? Странно нетърпение е завладяло хората. На всяка цена трябва да имат най-бързите железници, кораби, автомобили. А сега и тези въздушни кораби, самолетите! Кому е нужно това състезание за всеки час, дори за всяка минута? С това животът ни нито се удължава, нито се обогатява. Той става като че ли по-беден, ако не го разбием окончателно в тази надпревара.

Барка се беше изправил и внимателно слушаше Еберлайн, като същевременно засукваше мустака си.

— Добре го казахте. Виждате ли Марина, такъв професор разбира нещата.

— Господине, аз не съм професор — Еберлайн смутено намести очилата си.

Барка отново се отпусна върху палубата.

— Че какво от това — измърмори той и затвори очи, като се вслушваше в грохота на океана.

Когато носът на кораба се удряше в някоя вълна и глухият тътен преминаваше през снагата му, Еберлайн поглеждаше загрижено към жена си. Той знаеше колко много се страхува тя от океана, от неговата дива, необуздана сила. През първата нощ на борда тя не се беше отделила нито за миг от съпруга си, лежеше с втренчен поглед и треперещи устни в тясното легло. Обвита до главата в одеяла, тя едва сега беше задрямала за няколко минути.

Еберлайн въздъхна. Нямаше връщане назад. Миналото остана далеч зад океана. През тихите обедни часове неговите мисли все още се връщаха към бранденбургското градче, в което години наред беше работил като гимназиален учител. Това биха били години на скромно щастие, ако… „С главата си искаш да пробиваш стените“, често се беше оплаквала Матилде, кършейки ръце от безпокойство. Наистина ли той искаше това? Застъпваше се за истински хуманен свят и възпитаваше младежта в този дух. Дали желанието му беше прекалено дръзко? Това очевидно беше така. Шовинистичните кресльовци и зализани глупаци подушваха опасност. Как, нима един императорски пруски гимназиален учител проповядва пацифистични идеи? Това намирисваше на нестабилност, на опозиция. Той получи предупреждение и оттогава замълча. Понеже не беше борческа натура.

Но когато през миналото лято британският ковчежник Лойд Джордж произнесе прочутата си реч против Вилхелмова Германия, той отново се отпусна, увлече се и си позволи критични забележки по адрес на кайзера. Заплашиха го с обвинение за обида на негово величество. Приятели и познати започнаха да го избягват. Наистина не се стигна до съдебно преследване, но беше принуден да се откаже от учителската си професия.

Огорчен, останал без почва под краката си, той се пресели във федералната столица. Благодарение на случайното стечение на обстоятелствата му предложиха поста домашен учител в заможно семейство от Бостон. Той използва този шанс и сега се намираше на път за Америка.

— По-бурно ли стана? — попита госпожа Матилда с неспокоен поглед.

— Не, Матилде, не. Поспи още малко. — Той пооправи одеялата и стисна малката бяла ръка, вкопчена в облегалото на стола.

Появи се Оресте. Следваше го задъхано италианецът с кръглото като месечина лице.

— Ето къде сте били! — каза Оресте. Очите му недоверчиво шареха между Марина и Барка. — Защо сте се скрили тук?

Барка силно се изсмя и тупна италианеца по крака.

— Чу ли, сладкарино? Той едва не се препъна в атлетическата ми снага, а твърди, че съм се скрил.

— Навсякъде ме влачеше със себе си, амико. — Месечината задъхано се олюляваше над Барка. — Питаше всички: къде е моята Марина? А очите си въртеше като подивял бик. Бррр! Не бих искал да съм съпруга на Оресте. Та стани най-сетне, Вит!

— Я ме остави. Върху плещите на моя кораб се нося към едно дружелюбно бъдеще.

— Ами, ти си гроги от кианти!

— Никс гроги. Само ме мързи. Но това е позволено на пътниците. Влиза в цената. Какво ще кажете вие, Марина?

Фиорели попита:

— Защо говориш винаги на „вие“ с нея?

— Тя „мис“ ли е или не? — Барка весело й намигна.