Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (8) (Гибелта на „Титаник“)

Първият час

Високо над стоманения град, в предната част на най-горната палуба се издигаше командният мостик. Там стоеше капитан Смит. Поставил ръце на гърба си, той гледаше неспокойните води на океана, които носът на кораба пореше с грохот.

За какво ли можеше да мисли в този момент този шестдесетгодишен човек? За своето семейство или за малката си къща в Хемпшир? Или за бъдещето?

Цели тридесет и три години той беше кръстосвал моретата на служба в компанията „Уайт стар“. Ето че беше станал капитан на най-големия и най-хубавия от всички кораби, които някога са прекосявали океана. Сър Брус Исми, който участвуваше в пътешествието, беше го потупал по рамото. „Капитане, става дума за рекорд! Чест и слава за Англия! Чест и слава също и за вас! Корабът е поверен във вашите опитни ръце. Поведете го към победата!“

Да, той ще направи необходимото. Това пътуване ще увенчае със слава дългия му жизнен път на моряк.

На десния нок полугласно разговаряха трима корабни офицери.

— Шумът около заминаването е слава богу зад нас — каза първият офицер Мърдок. Той небрежно се беше облегнал на перилата. — Би трябвало хората да запазят въодушевлението си за завръщането ни.

Лайтоулдър, „вторият“, се пошегува:

— Лаврови клончета в аванс не вредят, това стимулира. По време на пътешествието ще имаме достатъчно време да се съвземем от непосилното напрежение при сбогуването.

— При това мръсно време, което ни очаква? — подметна малкият Боксхол. — Не ми се вярва!

— Доколкото разбрах, това рекордно корито е устойчиво на всякакво време?

— Малко ситен дъжд… та какво представлява това! — Мърдок се завъртя на токовете си и отиде при контролните уреди. Той беше на вахта.

— Аз ще сляза долу. Искам да видя как вървят работите — каза капитан Смит.

— Тъй вярно, сър.

Тъкмо когато Смит щеше да напусне мостика, светна червената сигнална лампа. В това време иззвъня телефонът. Мърдок взе слушалката. Възбуден глас проехтя в ушите му.

Смит се спря и попита:

— Какво има?

— Пожар в бункера за въглища №6, капитане.

С един скок Смит се озова до първия офицер.

— Та това е… — той погледна към сигналната лампа. — Кой е на телефона?

— Инженер Бел.

— Дайте слушалката! — той я изтръгна от ръката на Мърдок.

— Ало, Бел! Работи ли вече пожарогасителната група?… Включете всички свободни от смяна огняри в потушаването на пожара!… Как?… Добре, и запазете пълна тайна! — Той закачи слушалката и замислено поглади късата си брадичка.

— Не би ли било по-добре за всеки случай да спрем машините? — попита Мърдок.

— Преминете на половин скорост!

Машинният телеграф иззвъня.

Вълните при носа на кораба постепенно намаляха.

— Боксхол!

— Да, капитане?

— Вижте какво става долу. Направете всичко необходимо, за да се потуши пожарът в самото огнище. Но внимателно! Не бива да се безпокоят пътниците.

Офицерът напусна мостика и полетя с асансьора надолу покрай палубите, пълни със смеещи се хора, към царството на блестящите машини, на бушуващия огън, на хората с полуголи, окъпани в пот тела.

Капитан Смит неспокойно се разхождаше напред-назад. Мърдок въпросително погледна Лайтоулдър. Той отговори само с повдигане на рамене. Минутите течаха.

Телефонът отново иззвъня.

— Мостикът, Мърдок!

— Е? — попита Смит.

— Боксхол съобщава, че пожарът в бункера се разраства!

Това представляваше сериозна опасност за целия кораб. Лицето на капитана се сви. Тръпки го побиха при мисълта какво би могло да стане, ако тези две хиляди и триста човека на борда внезапно чуят тревожния вик „пожар на кораба“. Той заповяда:

— Пожарогасителните групи да бъдат оттеглени, бункерът да се затвори!

Мърдок повтори заповедта и я предаде по телефона.

Скоро след това отдолу докладваха за изпълнението — бункерът е затворен!

Можеше да се счита, че с това инцидентът е приключен. Наистина бункерът отпадна, но опасността беше отстранена. Вследствие на прекъснатия приток на въздух пожарът трябваше да угасне. Мърдок записа случката в бордовия дневник.

 

 

Междувременно животът на кораба беше тръгнал в определените релси. Домакинът Модли отново можеше да се появи, без да се опасява, че на всеки ъгъл ще бъде нападнат от тълпа вечно недоволни пътници. Той се разхождаше из салоните на първа класа, любезно поздравяваше пътниците, пръснати във всички посоки, и същевременно подлагаше на строг контрол обширния си сектор.

Пасажерите пиеха чай и се наслаждаваха на уютните, луксозно обзаведени помещения. Човек се чувствуваше като в почивен дом, а не като на кораб, който си пробиваше път през суровия, леденостуден океан. Само едва забележимият трепет на цветовете по щедро пръснатите навсякъде саксии подсказваше на внимателния наблюдател, че някъде дълбоко в туловището на великана напира мощта на все още обуздаваните шестдесет и четири хиляди конски сили.

На масите с удобни кресла, в прикътаните ниши и под покрива от гъсто преплетена, сочна зеленина се водеха оживени разговори.

Мистър Саливън обсъждаше с един член на Горната камара закона за Ирландия, който министър-председателят Аскуит възнамеряваше да внесе в парламента. Той изпускаше гъсти кълба дим към тавана и се смееше гръмогласно.

— Вие, англичаните, сами усложнявате разрешението на проблема. Драги мой, дайте на ирландците собствено правителство. Побързайте да им го дадете, защото в противен случай с всички англичани в Ирландия ще се случи това, което едно време се случи с мистър Бойкот. Ние пишем думата демокрация с големи букви и не сме сбъркали, да, така е. Стюард, дайте още един хениси.

 

 

В зимната градина Хаксли развличаше няколко дами с анекдотчета за лондонското общество. Те бяха във възторг и от анекдотите, и от младия кавалер. Той прекрасно умееше да смесва истината с измислицата и по такъв начин да създаде ситуации, които винаги имаха блестящ завършък. Ето защо винаги го молеха да продължи.

— Уважаеми дами, знаете ли вече историята с Монна Лиза?

— Но, лорд Хаксли! Та цяла Европа говори за кражбата на картината от Лувъра.

— Нямах пред вид тази Монна Лиза, милейди. Мисълта ми е за Монна Лиза от Лондон.

— Моля ви, разкажете ни за това!

Той погледна часовника си.

— Безкрайно съжалявам, но ще трябва да ви разочаровам.

— О, лорд Едуард! Вече имате ангажимент?

— Нещо като задължения на гостоприемен домакин — каза той и изчезна.

Графиня Роутс, усмихвайки се, взе чашата с чай.

— На бедния Едуард наистина не му е леко. Преди малко ми призна, че понякога се занимава дори с работа.

— Колко прелестно!

 

 

Мистър Бел, „господарят на подземния свят“, както Мърдок наричаше главния инженер, се спусна към мостика. Напълно объркан, той се втурна при капитана.

— Трябва отново да го отворим! — Едрият, тежък човек се олюля, мъчеше се да поеме въздух, зачервените му очи заплашваха да изскочат от орбитите. Лайтоулдър скочи към него и го задържа.

Капитан Смит отстъпи крачка назад.

— Какво става, мистър Бел? Моля ви, съвземете се.

Инженерът блъсна Лайтоулдър настрана и извика:

— Трябва да отворим бункера! В него има още четирима човека! Чувате ли, капитане? Четирима човека!

Офицерите се вцепениха. Никой не беше в състояние да проговори.

— Едва сега ли забелязахте, че липсват четири души? — попита най-сетне Смит с треперещ глас.

Бел зарови пръсти в четинестата си коса.

— Боже мой! Това са огняри, които доброволно взеха участие в потушаването на пожара. Сега трябваше да постъпят на смяна. Но… никъде ги няма! Навярно са влезли много навътре в бункера и не са чули предупредителния сигнал. Ние мислехме, че отдавна са излезли. Беше страшна бъркотия… Освен това горещината, дима… та ние всички бяхме полуслепи.

— Вие мислехте… — Смит изстена, той беше пребледнял като платно. — Ето че вече е късно. Много късно!

Мърдок погледна хронометъра.

— Минал е почти цял час, откакто бункерът е бил затворен.

— Да, късно е вече — повтори капитанът. — Ако сега го отворим, огънят отново ще пламне от притока на въздух.

— Дайте заповед за отварянето на бункера! Трябва да опитаме всичко! — извика Бел.

— Нямам право да дам такава заповед. Тя е безсмислена!

— Тогава ще действувам на собствена отговорност, сър! — Инженерът искаше да вземе телефона.

Мърдок и Лайтоулдър дръпнаха настрана буйствуващия Бел.

— Елате най-сетне на себе си! — каза, като едва се овладяваше Смит. — В тлеещия бункер не може да има вече жив човек. Вие знаете това така добре, както и аз.

Бел втренчено гледаше капитана.

— Не, не! Трябва да опитаме всичко, мистър Смит!

Капитанът поклати глава.

— Разбирам ви, Бел, но влезте и в моето положение. Или искате да изложа на опасност целия кораб, няколко хиляди души, за да спася четири… трупа?

След тези думи инженерът вече не продума. Всички мълчаха. Нещастието ги беше поразило като мълния. Мъжете на мостика като че ли едва сега схванаха неговите размери. Четирима мъртви! Дали това не беше страшна поличба?

Смит, който сам беше дълбоко потресен, погледна офицерите си в очите. Все още се намираха мореплаватели, които се поддаваха на суеверия. Само това липсваше! За тук бяха необходими ясни, трезво мислещи глави. Той попита инженера:

— Кой освен нас знае за случая?

— Само огнярите.

— Елате, мистър Бел!

В котелното отделение тежките изпарения от сгорещено машинно масло, въглищен прах и пот се виеха през нажежените отвори на пещите. Група почернели от саждите фигури тъпчеха огнедишащата паст на всеки един от осемдесетте котела. Сред грохота на машините, който проникваше във всеки ъгъл, прозвуча гласът на инженер Бел:

— Слушайте за момент! Капитанът иска да ви каже нещо.

Огнярите оставиха лопатите и се приближиха с намръщени лица.

Капитан Смит се изправи.

— Мъже! Пожар в бункера не е нещастие, а свинщина! Ние ще анкетираме случая и съвсем точно ще установим причината. Ужасен е фактът, че при усилията ви да угасите пожара, за да се предотвратят допълнителни щети, четирима от вашите другари загинаха поради една нещастна случайност. — Той свали шапката си. Стоящите около него мъже безмълвно наведоха глави.

След няколко секунди Смит продължи:

— В момента не можем да отворим бункера и да приберем мъртвите. Вие трябва да разберете това. В противен случай ще предизвикаме нова опасност. За сега най-важното за нас е да мълчим! Аз задължавам всеки от вас да запази случилото се в пълна тайна. Нито един от пътниците не трябва да разбере нищо. Хората, които са ни поверили живота и имуществото си, не бива да бъдат обезпокоявани.

С кораба „Титаник“ ни предстои да изпълним важна задача. И ние ще я изпълним така, както би трябвало да се очаква от британски мореплаватели. Ако се наложи, дори с цената на собствения си живот! Нека никога не забравяме това. А сега, приятели, отново на работа.

Той докосна с ръка козирката, върху която блестяха златисти дъбови листа. След това бързо се изкатери по стръмната стълбичка.

— И все пак трябваше още веднъж да отворим бункера! — извика един от огнярите след капитана.

Смит се спря. Инженерът гледаше надолу.

— Това беше Евънс.

— Оставете го! — изръмжа Смит и продължи пътя си нагоре.

Огнярят Евънс мрачно се взираше в огненото море.

— Само пътниците да не разберат нещо… това е то. Всички сте страхливци, без изключение! Пред капитана не смеете да си отворите устата.

— Има ли смисъл? — попита един от тях. — И без това няма никаква полза.

Евънс с трясък запрати лопатата си срещу стоманената стена.

През това време капитанът отиде при сър Брус Исми. Когато влезе в луксозната кабина, Исми стоеше пред огледалото и довършваше вечерния си тоалет.

— Извинете, сър Брус, ако ви преча…

— Не ми пречите, драги приятелю. Елате по-близо. Мога да ви отделя три минути. — Той разглеждаше в огледалото черната панделка, която току-що беше вързал около врата си. — Какво има всъщност? Работят ли безупречно машините?

Смит мъчително търсеше думи.

— Имахме инцидент, сър. Смятам, че е редно да ви уведомя за това.

— Добре, Смит, говорете. Събуждате любопитството ми. Инцидент ли казахте?

— В един от бункерите за въглища избухна пожар. Бяхме принудени да го затворим, за да не изложим кораба на опасност. При това загинаха четирима от огнярите.

За миг бледото лице на Исми се вкамени.

— Проклятие, неприятна история!

— Повече от неприятна — раздразнено процеди през зъби Смит. — Четири души изгоряха живи, сър!

— Е да… Казахте го вече. Как беше допуснато това?

— В момента не може да се установи.

— Но корабът е вън от опасност, нали? — Да.

— Надявам се, че не сме загубили време.

— Имаме един час закъснение.

Исми подскочи като ужилен.

— Смит! Този час трябва да се навакса! Най-късно до Бишъп Рок. Ясно ли е?

— Очакваме силен насрещен вятър.

— Това не ме интересува! В такъв случай ще имаме само два часа престой в Шербург.

— Това е твърде малко.

— Ваша работа е как ще се справите!

— Хм — Смит хапеше устните си.

— И погрижете се нито думичка за тази история с пожара, а най-вече за загубата на време да не стигне до нечии уши. В никакъв случай!

— Това е уредено вече.

— Добре! Още нещо? — Исми взе четката, за да дооправи прическата си.

— Друго няма, сър — капитанът грабна фуражката си и тръгна, без да каже дума.

— Наредете да дадат на огнярите допълнителна дажба уиски — извика след него Исми.

На прага Смит отривисто се обърна.

— Не бих препоръчал подобно нещо, сър Брус. Там долу настроението е лошо. По-добре е да оставим хората на мира.

След тези думи капитанът тресна вратата след себе си.

Корабът „Титаник“ беше минал край западния нос на остров Уайт. Първият офицер се взря от мостика в падащия здрач. Острите черти на лицето му не трепваха. След дълго мълчание той попита Лайтоулдър, който беше дежурен и стоеше до него:

— Добре ли се чувствувате на това корито?

— Разбира се. А нима вие не, Мърдок? Да не би заради четиримата мъртъвци?

— Възможно е.

— Суеверен ли сте?

— Глупости!

— Бедните момчета! Това беше последният им рейс.

— А нашият тепърва започва, Лайтоулдър.

— Какво искате да кажете?

— Нищо особено, освен това, че на всички някой ден ще ни дойде редът. На всички!

Боксхол се приближи.

— Само с двадесет и една морска мили ли се движим?

— Нареждане на капитана — отговори хладно Мърдок.

— Чудесно! А мога ли да попитам господата как преценяват шансовете ни?

Мърдок мълчеше. Той се престори, че изобщо не е чул въпроса.

Това ядоса Боксхол.

— Вие като че ли не сте заинтересован от постигането на рекордно време.

— Щом искате съвсем ясен отговор, Боксхол, ще ви кажа: да, не съм заинтересован, ни най-малко. — Лайтоулдър сне бинокъла. Откъм наветрената страна един товарен кораб браздеше океана. — За абсолютен рекорд по бързина и без това не може да става дума. С тези машини никога не бихме спечелили Синята лента. Работата, с която се захванахме, не е много чиста. Тя няма нищо общо нито със спорта, нито с мореплавателското умение.

Между корабен персонал, който се състои от деветстотин души, беше естествено да има различни схващания и мнения. По този въпрос обаче съществуваха две ясно разграничени становища.

Боксхол изразяваше мнението на по-младите офицери, които не само заради собствената си кариера, но и от истинско спортно въодушевление поддържаха намеренията на компанията и бяха готови при всички обстоятелства да спечелят с кораба „Титаник“ нов лавров венец за британското мореплаване.

Другата група беше представена от по-опитните, които трезво и с вещина преценяваха всяка възможност и както от техническа, така и от навигаторска гледна точка застъпваха едно твърде скептично гледище. Към тях спадаха Лайтоулдър и инженер Бел. По отношение на капитан Смит и двете партии още не бяха наясно. Той се радваше на всеобщо уважение и минаваше за опитен и разсъдлив капитан.

Мърдок, човек мълчалив и затворен, до този момент не участвуваше в спора.

— Нечиста работа ли? — Боксхол се ухили. — Само да не ви чуе президентът Исми!

— Безразлично ми е! — Лайтоулдър махна с ръка. — Аз съм мореплавател, а не състезател.

— В девет часа ще пристанем в Шербург — каза Мърдок.

— С един час по-рано?

— Нареждане на капитана.

— Аха, ето че Смит започва състезанието! — победоносно извика Боксхол.

— Да се обзаложим, че в четири часа заранта ще минем край Бишъп Рок. Бих пожертвувал бутилка „Кларет“.

Лайтоулдър се засмя.

— Съгласен!