Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (7) (Гибелта на „Титаник“)

Сряда. 10 април

Небето беше надвиснало като олово над южното крайбрежие на Англия. Но неприветливото време не можеше да спре многохилядната тълпа, струпала се на кея на Саутхемптън. Всички размахваха знаменца и кърпи след тъмния великан, който се плъзгаше край високия бряг в посока към открито море.

Четирите огромни комина бълваха черен дим в накитения с водни капчици въздух. Около високата мачта кръжаха сребристосиви чайки, а над белите палуби се развяваха ярки, пъстроцветни знаменца. Корабите, които срещаха този великан и го поздравяваха с флаговете или рева на сирените си, в сравнение с него изглеждаха като чупливи играчки.

Постепенно величествената картина избледня зад воала на подгонените от вихрушката дъждовни капки. Зазвъняха телеграфите на най-големия кораб в света — гордостта на британското мореплаване. Въжетата бяха откачени и паднаха във водата. Роякът от влекачи се отстрани от пътя. Корабът „Титаник“ започна знаменателното си пътешествие.

По това време на плаващия град цареше страшна бъркотия. На палубите се трупаха хора, размахваха кърпи, плачеха и се смееха, тичаха по коридорите и стълбите, викаха и се блъскаха безобразно. Асансьорите летяха десет етажа нагоре и надолу. Вратите на каютите се затваряха с трясък. Деца крещяха уплашено. Познати шумно се поздравяваха. Пронизително звъняха звънци, корабната прислуга сновеше нагоре-надолу, тежки куфари трополяха по пода.

Домакинът Модли се беше хванал за главата. Въпроси и желания се сипеха като градушка от всички страни, хиляди големи, малки, дребнави желания.

— Господин домакин, веднага трябва да ми дадете друга каюта! Не мога да понасям шума от машините!

— Сър, няма ли тук корабна прислуга! Звъня вече половин час и никой не идва.

— Искам да се оплача! Къде е капитанът! Какво? Аз да… Слушайте какво ще ви кажа! Ще вдигам врява, колкото си искам. Платил съм в края на краищата грешни пари!

— Лекар, веднага да дойде лекар!

— Какво, вие не знаете къде се е дянал багажът ми? Това е нечувано!

— Главният прислужник ли? Че как изглежда този човек? Не по-зле от лорд!

Закръгленият Модли избяга в каютата си, залости вратата и затисна ушите си.

Без да се смущава от шума и бъркотията, бордовата капела гърмеше бойки маршове, а появяващият се бриз довяваше откъм задната „Б“ — палуба прощалната песен на изселниците. Това бяха последните от осемстотинте пътници от междинните палуби, които все още чакаха да бъдат настанени.

Те търпеливо седяха върху сандъци и куфари. Говореха тихо помежду си, сключваха нови запознанства или изваждаха хранителни припаси, за да се занимават с нещо. Лицата на всички изразяваха тържествена сериозност, безмълвен въпрос към едно неизвестно бъдеще.

По-младите от тях се тълпяха при перилата. Те гледаха към изчезващата брегова ивица с грозните пристанищни постройки и размахваха кърпи към корабите и лодките, които отминаваха ниско под тях.

Голям, силен мъж се облягаше на перилото с кръстосани на гърдите ръце. Живите му очи, които непрестанно шареха наоколо, придаваха на лицето му дяволито изражение. Те постоянно се спираха върху едно момиче, което стоеше до него.

Тя беше наметнала върху семплата си рокля голям шал и с малката си, силна ръка здраво го придържаше над гърдите си. От време на време тя приглаждаше назад черната си къдрава коса. Соленият вятър я разпръскваше по лицето й — бледо, с цвета на неузряла маслина лице, което изпъкваше със суровата си, почти мрачна красота.

Мъжът се изкашля многозначително.

— Ужасно време, нали? — се обърна той към момичето на развален английски език. — Бих искал да зная дали още дълго ще ни оставят да стоим тук.

Момичето се обърна към него, изгледа го хладно и отговори на още по-лош английски:

— Казват, че долу вече всичко е заето.

— Безобразие! И ние сме платили за нашите места. — Със смях, той кимна с глава към вратите за салона на първокласната палуба. Там стояха на пост моряци, които връщаха любопитните. — Може би тук ще намерим подслон, ако долу за нас вече няма място.

Строен, жилест младеж с тъмна коса и горящи очи се приобщи към тях.

— Но това е категория лукс — обясни той.

— Какво от това — каза другият. — Мен не би ме смущавало.

Погледът на младежа зашари по помещенията, издигащи се над палубата, и най-сетне се спря на кървавочервените комини.

— Какъв кораб! Марина, какво ще кажеш? Подобно нещо дори не си и сънувала, нали?

Тя проследи погледа му.

— Колко ли е струвал, Оресте?

— Според мен един милион фунта. — Оресте въпросително погледна широкоплещестия. — Най-малко, нали?

— Още няколкостотин хиляди лъскави английски лирички отгоре и сметката навярно ще излезе — отговори той.

— Солидно е построено това корито.

— Моряк ли си?

— Рибар съм — Оресте посочи към момичето. — От Гърция сме.

— Брат и сестра?

— Марина е моя жена!

— Аха… нещо като сватбено пътешествие. Казвам се Витеслав Барка. — Той докосна с пръсти шапката си и намигна на Марина. — Ако ме наричате простичко Вит, няма да се сърдя. Идвам от Кладно. Град в Бохемия. В такъв случай вие сте били почти два пъти повече път от мен. Защо не използвахте кораба на Левантийската компания?

— Чичо ми беше депозирал сумата за билетите в Лондон — каза Оресте.

— Сега вероятно сте на мнение, че в Америка рибите по-охотно ще влизат в мрежите ви, отколкото у вас?

Марина гневно стрелна с очи Вит Барка. Неговата безобидна шега я раздразни.

— Оресте разкажи му как стана всичко!

Оресте гледаше към мътните, клокочещи води. Той сви юмруци.

— Живеехме в Кавала, на източномакедонското крайбрежие. Баща ми и аз ловяхме сюнгери. Не вървеше зле. Бяхме открили богати находища при остров Тасос! Но това не се хареса на големите турски търговци, които експлоатираха нашите води с модерни водолазни уреди. Те насъскваха хората си срещу нас. Един ден заклаха баща ми. Скоро след това запалиха лодката ми. Никой не се осмеляваше вече да излезе с мен в открито море, макар че бях най-добрият гмуркач в цяла Кавала. Тогава моят чичо ми писа да отидем заедно с Марина при него. Той държи в Ню Йорк малка корабна агенция и ще ни помогне да стъпим на краката си.

— Ние сме млади и можем да работим — допълни Марина. Тя със самочувствие отметна главата си назад.

Барка си свиваше цигара. Той бавно намокри хартията с върха на езика си.

— В никакъв случай не позволявайте да ви тъпчат! И за нас ще дойдат други времена. Както при вас в Гърция, така и у нас в Бохемия, навсякъде тлее. — Той погледна с присвити очи Оресте. — Знаеш ли, аз се учих за ковач. Винаги пестях и с течение на времето успях да сложа нещичко настрана. Мечтата ми беше да имам ковачница до шосето за Прага. Бях си избрал вече един стар хамбар. Но проклет спекулант беше сложил ръка на него. Той измъкна парите от джоба ми. При това отдавна вече беше продал тайно имота на един фабрикант. Такива са тези бандити! Е, аз дадох този тип под съд и дори спечелих делото. Само че не видях вече кроните си.

Когато моят майстор си продаде ковачницата, аз отидох миньор в Кладно. Не останах дълго там. По време на следващата стачка ме изхвърлиха. Скитах се из цяла Европа, най-сетне попаднах в мините на Уелс. Повярвай ми, навсякъде е същото. Робски труд, без перспектива. Мислех си, всичко това мога да имам и в Америка. Може би там все още съществува нещо като шанс. В Карди чух за кораба „Титаник“. Защо и аз да не пътувам веднъж с такова луксозно корито? Събрах последните си сребърни монети и ето ме тук. Знаеш ли, в каменовъгления басейн на Питсбург… — Той прекъсна мисълта си, защото един старши моряк викаше изселниците.

— Вземете багажа си и след мен!

Барка взе своя куфар и го метна на рамото си.

Заведоха групата в долната палуба по стълбите за корабния персонал. По-старите, натоварени с деца, куфари и сандъци, трудно слизаха по тесните железни стъпала.

— Внимавайте, хора! — извика Барка на онези, които напираха отзад. — За нашето посрещане не са сложили даже и пътеки.

Нито ругатните, нито подканванията можаха да помогнат на старшия моряк. Някои от изселниците, загубили сетни сили, се застояваха на площадките. А трябваше да слязат три етажа.

Най-сетне пристигнаха на местоназначението. В ниско, но много обширно и приветливо обзаведено общо помещение старшият моряк прочете на висок глас имената. Мъжете и жените бяха настанени по отделно в спалните помещения.

Само някои по-възрастни и семейства с малки деца получиха места в средната палуба, намираща се над помещението.

Дребен господин с прошарени коси, в тъмно, късо палто се грижеше за жена си, която боязливо се оглеждаше и с мъка си поемаше дъх. В залата беше горещо. Корабните машини боботеха застрашително близо, а стените и подът вибрираха. Малката жена тихо се вайкаше:

— Боже, господи, ами ако ни разделят, Фриц?

— Успокой се, Матилде. — Той галеше ръката й. — На такъв голям кораб не може иначе. Нали са само няколко дни.

— Доктор Еберлайн! — извика старшият моряк.

Дребният човек се изправи.

— Тук, кажете моля!

— Средната палуба!

— Ето, видяхте ли? Всичко се нареди много добре. Да ви помогна ли? — каза Барка.

Еберлайн смутено наместваше с двете ръце очилата си.

— Много ви благодаря, но не е необходимо! — той започна да прибира вещите си. — Ела Матилде. Горе ще имаме по-свеж въздух. — Двамата бързо се отправиха към изхода.

В общото помещение непрекъснато сновяха хора. Жени тътреха ревящи деца към умивалните, жадните се тълпяха пред бюфета и чакаха да го отворят. Между тях, надавайки силни викове, се лутаха и такива, които в бъркотията бяха загубили своите близки и вече не знаеха в кое от помещенията на обширната палуба беше мястото им.

Един дебел италианец се спусна към старшия моряк. Той изтри лицето си, наподобяващо месечина при пълнолуние, и завика:

— Signor Capitano! Къде е семейството ми? Famiglia perduto. Аз съм Фиорели, Николо Фиорели от Неапол. Capito?

Старшият моряк не разбра обърканата реч на италианеца. Той ядосано се взря в него с намерение да го изблъска настрана.

Барка се намеси.

— Какво се е случило с ваша famiglia? Случайно да говорите немски?

Месечината грейна от радост.

— Si, Si! Аз немски perfetto! Моля ви, попитайте синьор офицера къде моята Гита и дечицата. Mamma mia, аз него загубих в този голям параход!

— Сега ще разберем тази работа, приятелю. И запомнете този там е обикновен старши моряк. Nix офицер, макар че се прави на такъв.

Въпросът около изчезването на семейство Фиорели беше бързо разрешен.

— Grazie, mille grazie, синьоре! Ние нас видим по-късно. Вие с мен пиете чашка вино. Прекрасно вино!

— Ще пием! — Барка дружески стовари лапата си върху рамото на италианеца.

Извикаха и последните имена. Старшият моряк пъхна списъка в маншета си и изчезна.

Барка и Оресте бяха настанени в спалното помещение №3.

— Хей ти, цар на сюнгерите! Какво чакаме още? Да се погрижим за койките си!

Оресте с неудоволствие се разделяше с Марина. Той беше забелязал, че няколко млади мъже хвърляха погледи към момичето.

— Марина, върви и ти! Веднага, чуваш ли! — Той предизвикателно говореше на висок глас.

Марина се намръщи.

— Я не почвай пак! — Тя взе вързопа си и гордо мина край младежа.

Наоколо започнаха да се смеят, подхвърляха закачки. Оресте кипеше, той искаше да извика нещо след Марина. Барка го дръпна след себе си.

— Остави! Момичето ти е добро.

 

 

Междувременно пасажерите от горната палуба се бяха укротили. От време на време някой от стюардите бързаше по дългите коридори, за да отвори някоя ключалка на куфар, да вземе и занесе дрехи в гладачницата или да изпълни други дребни поръчки.

Палубата беше оживена. Пасажерите се разхождаха на малки групи, дискретно се разглеждаха един друг, поздравяваха се учтиво, но въздържано. При случай намираха повод за начални разговори във връзка с времето, кораба и неговото оборудване.

Хаксли беше наметнал пелерина и се канеше да се изкачи на най-горната палуба. Той се шляеше из кораба без определена цел или намерение. Съвсем бегло беше съзрял Кежбърн и Бети тъкмо когато пристигаха на борда, но не знаеше къде се намират каютите им.

Той не държеше на компанията на бижутера, макар че се чувствуваше задължен към него. Споменът за неговите предупреждаващи погледи го изпълваше с неприятно чувство. А Бети? По-късно несъмнено щеше да се удаде случай да поговори с нея в отсъствието на брат й.

— Лорд Едуард!

Той се обърна. Пред него стоеше графиня Роутс от Шотландия. Тя беше представителна жена на средна възраст, която правеше опити в литературното поприще. Между другото те бяха твърде талантливи. Графиня Роутс поддържаше тесни връзки с Панкхърст, която се бореше за еманципацията на жената. Ако в лондонските салони що-годе приемаха нейните стихотворения, то симпатиите й към суфражистките срещаха леденостуден отказ. Еманципация на жените! Та това е радикализъм! Това противоречи на църковните повели.

— Ако нямате нищо по-интересно предвид — каза графиня Роутс, — бихме могли да направим малка разходка.

— С най-голямо удоволствие, графиньо. Когато човек остане сам на този голям кораб, той се чувствува просто изоставен.

— Доколкото ви познавам, едва ли ще страдате прекалено дълго от чувство за самота.

Те минаваха край салони и зимни градини, в които палмите, великолепието на пъстрите цветя и ромолящите фонтани канеха за приятна отмора.

— Едуард, какво ви накара да направите това пътешествие? Предстоящият рекорд, нали? Човек просто трябва да присъствува.

— Ни най-малко, графиньо. Дългът, работата ме зоват в Америка.

— Работата ли, нямате представа как звучи тази дума във вашите уста!

— Съвсем сериозно, трябва да се погрижа за владенията ни.

— Колко сте делови! — Тя го погледна косо със засмени очи. — Как се справяте с всичко това? Човек ви вижда по всички приеми и въпреки това намирате време за работа. Е да, на вашата възраст! Моят съпруг се задоволява вече само с работа.

В търговската улица, една от големите сензации на приказния кораб, блестяха витрините, в които опитни продавачи още веднъж подреждаха стоките с бързите си ръце: сувенири, изобразяващи кораба „Титаник“, изработени от седефени плочки в най-различни големини, както и златни гривни във вид на спасителни пояси, също с надпис „Титаник“, определени за дамите, обхванати от треската на предстоящия рекорд. По-нататък върху черно кадифе блестяха с рядка красота бижута, диаманти, перли и навсякъде цветя, много цветя, море от рози и лалета с всички цветове на дъгата, бял люляк, нежни нарциси и орхидеи с причудливи форми.

Тълпата, която весело се разхождаше, беше опиянена от аромата, тежък и омаен като дъха на тропическа нощ.

Тук Хаксли отдалеч забеляза Бети, която се беше спряла с брат си пред един бижутериен магазин и разглеждаше изумителните украшения. Кежбърн се усмихваше. Когато забеляза, че се приближават Хаксли и графиня Роутс, той предложи ръка на Бети и продължи с нея обиколката си. Тя беше бледна, но със светнали очи наблюдаваше всички тези великолепни неща. Кежбърн изглеждаше чудесно в ролята си на изискан джентълмен и тихо й говореше нещо.

Хаксли, който гледаше след двамата и следеше разказа на своята дама с половин ухо, се стресна, когато до него прогърмя дълбок глас:

— Хелоу, графиня Роутс!

До тях беше застанал огромен мъж с червеникаво, загоряло лице и прошарена, разчорлена грива. Той се смееше. Всичко в този човек се смееше: широката уста с лъскавите пломби, дебелият врат, масивните рамена и непринудено издаденият напред могъщ корем. Дори и ръцете му, пъхнати в джобовете на панталоните, също като че ли се смееха.

Хаксли се държеше резервирано. Чужденецът в своя едро кариран спортен костюм беше невъзможен. Той беше американец, без съмнение.

Мощният глас отново прозвуча.

— Чудесно, графиньо, наистина чудесно! Нямах представа, че и вие отивате в Америка.

Поздравиха се. Графинята представи американеца:

— Мистър Саливън от Тексас, колега на моя съпруг.

— Радвам се, лорде! — Лапата на Саливън обхвана пръстите на Хаксли и ги стисна. Лордът изтърпя болката с цялото достойнство на хилядолетния си род и се усмихна със стиснати зъби.

Мис Саливън с дъщеря си Марджъри се присъединиха към тях. Те просто не можеха да се отделят от витрината на един холандски бижутер. Съпругата на Саливън беше огромна жена с тицианово руси коси и добре закръглени форми, които благодарение на модното облекло изпъкваха великолепно и бяха несъмнено най-забележителното у нея.

Дъщерята, тъничко, стройно девойче, не беше наследила нищо от размерите на родителите си. Кукленското й лице беше покрито с естествения кадифен тен на нейните деветнайсет години.

— Не е лоша — помисли си Хаксли. — Жалко само, че очите й са като незабравки.

Тя ни най-малко не беше стеснителна и оживено започна да бърбори. Очевидно й правеше удоволствие да разговаря с Хаксли, един истински лорд, който освен това беше толкова симпатичен млад мъж.

Той се забавляваше, наблюдавайки въздействието на своята личност върху тази малка „полудивачка“ от прехваления Запад.

— Аз намирам кораба фантастичен — въодушевяваше се тя. — Отлично постижение, милорд. С американски размах!

— О, вие ни ласкаете, мис Саливън! Хиляди благодарности от името на Великобритания! — отговори той с поклон.

— А ще победите ли?

— Съмнявате ли се в това? „Титаник“ ще бие стария рекорд по северноатлантическия маршрут. Победата ни е, пардон, ми е абсолютно сигурна.

— Жалко, че пътуването трае толкова дълго. Аз всъщност не обичам особено много морските пътешествия. Накрая те винаги стават скучни.

— Може би скоро ще летим над океана с въздушен кораб или с някой от новите летателни апарати. Блерио и братята Райт прелетяха вече над канала. За сега, разбира се, ще трябва да се задоволим още с това корабче. Надявам се, че времето, което ще прекарате на борда, не ще ви се стори толкова дълго. Ако ми разрешите, ще ви помогна да го съкратите малко.

— Благодаря! Ще играем ли тенис?

— С удоволствие.

— Още днес?

— Както желаете, мис Саливън.

— Отлично!

— Не ликувайте толкова рано, аз съм неумолим противник!

— Но, милорд! Та това е само игра.

— Разбира се, само в играта.

Сбогуваха се. Марджъри подаде ръка на Хаксли.

— След един час на горната палуба. Съгласно?

Той се поклони с усмивка.

— Ако въпреки очакванията ни завали, тогава ще проведем играта в малката палмова зала.

Когато семейство Саливън се беше вече отдалечило, графиня Роутс му се закани шеговито с украсения си с брилянти лорнет.

— Струва ми се, драги Едуард, че направихте ново завоевание.

Той повдигна рамене и заяви тържествено:

— Всичко в името на Англия, графиньо!