Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (36) (Гибелта на „Титаник“)

Мъртвешки танц

Капитан Смит влезе в апаратната. Когато отвори вратата, откъм палубата с лодките нахлу оглушителен шум. Той не носеше шапка, беше я загубил в бъркотията. На слепоочията косата му беше слепена.

— Има ли нещо ново? — попита той уморено.

Филипс не беше обърнал внимание на появата на капитана, той предаваше.

На негово място отговори Браид:

— Няколко кораба обещаха помощ — „Франкфурт“, „Вирджиния“, „Балтик“, „Принц Фридрих Вилхелм“ и дори „Олимпик“. Но всички са много далече. Извънредно далече! — Той въпросително погледна капитана, като че ли очакваше да чуе от него някоя успокоителна дума. Но капитанът не проговори. Той само изстена.

— Току-що се обади „Карпатия“ и още веднъж ни увери, че ще дойде, колкото се може по-бързо — каза Браид.

С измъчена усмивка Смит поклати глава.

— Добрата стара „Карпатия“! В най-добрия случай могат да вдигнат дванадесет възела. На тях не можем да разчитаме. Няма ли друг кораб наблизо?

Вторият радист само повдигна рамене.

Смит промърмори:

— Мисля, че те въобще не могат да си представят какво става тук. Предавайте: спускаме последните лодки. На борда още повече от хиляда души. Настъпи паника. Потъваме бързо. Динамомашините в опасност.

Браид хвърли поглед върху хартията. Той откъсна листа от бележника и го подаде на Филипс.

Смит се върна при пъкъла край лодките.

Разбунена тълпа се трупаше пред лодките в ярката светлина на прожекторите, крещеше, удряше около себе си, тъпчеше всичко, което се изпречваше на пътя й. Някои от тях напускаха ръкопашния бой с окървавени глави и съдрани дрехи. Те се отказваха от борбата.

Навсякъде по палубата се бяха свили ранени. Огнярят Евънс издаваше ужасяващи викове и се гърчеше на пода. Изнесен от другарите си горе, той сега лежеше сам, безпомощен, забравен от всички, докато мина един от лекарите и му постави инжекция с морфин. Нищо повече не можеше да направи за него.

По нареждане на капитана бордовият оркестър се настани близо до лодките. Той свиреше без прекъсване, но нито веселите мелодии, нито високите тонове бяха в състояние да заглушат виковете на ужас, предсмъртните стонове, пискливите гласове на децата, които почти обезумели от страх търсеха родителите си.

Мистър Гарднър тичаше от лодка към лодка.

— Виждали ли сте жена ми? Тя замина ли вече?

— Извинете, нямам представа. Щом и вие не знаете!

— Идиот! Ако знаех, нямаше да питам. — Гарднър изтича към следващата лодка.

Пред лодка №11 той забеляза Модли, който размахваше револвер.

— Модли, не сте ли видели…

— Назад! Нито един мъж няма да се качи в лодките! Първо жените! — викаше Модли със зачервено лице.

Той погрешно беше разбрал Гарднър или въобще не беше го познал в суматохата.

На няколко крачки чакаше група младежи във фракове. С ръце в джобовете, те наблюдаваха всяко движение на ковчежника. Един от тях даде знак. Те се втурнаха напред, за да превземат една лодка, която висеше почти празна на въжетата. Двама от младежите бяха въоръжени с пистолети. Тяхната задача беше да прикриват бягството на останалите.

Удар от юмрук повали изненадания Модли. Чуха се изстрели. Трима моряци паднаха ранени на земята. Тълпата с писък се разпръсна.

Барка и Оресте, които пробиваха път на няколко жени към лодките, се хвърлиха върху нападателите. Борбата не продължи дълго. Още преди да пристигне бордовата охрана четирима от младите бандити лежаха на палубата. Останалите избягаха.

Отнякъде се появи посивялата грива на Саливън.

— Какво се е случило?

— Седем ранени, мистър!

— Занесете ги на тенискорта — каза Саливън на охраната. След това обясни на Барка: — Организираха там нещо като превързочен пункт.

— Разбирате ли нещо от тази работа?

— При по-леки случаи, да. — Саливън изгледа Оресте. — И вие можете да отидете там. Сигурно някой ви е треснал с пищов по главата, така ли е?

— Оставете! — промърмори Оресте. Той безучастно се взираше пред себе си. След това отстъпи пред настояванията на Саливън и се запъти към тенискорта.

Саливън го проследи с поглед.

— Изглежда, че малкият е съвсем гроги.

— Не е само до побоя. — Барка изтри кръвта от лицето си. — Годеницата му е мъртва. Нали я помните? Марина се казваше, девойката, заради която искаше да ме намушка с ножа си. Съвсем е объркан. Не го изпускайте от очите си, мистър.

— Окей, ще се погрижа за него.

Барка отиде при лодката, пред която жените се дърпаха една друга. Първо подаваха децата.

— Татенце, ела с мен! Искам да остана с татко! — хленчеха те и се съпротивляваха на ръцете, които им помагаха.

Гарднър се примъкна към един от моряците и му подаде пачка с банкноти.

— Вземете и мен! Ето… това е за вас.

Домергу изби парите от ръката му.

— Жалък мошеник!

Пребледнял от ярост, Гарднър размаха юмруци срещу Домергу.

— Вие сте пощурял! Отвратителен цапач сте вие… Оглупял пророк! С удоволствие бих ви разбил черепа.

Художникът мълчаливо го наблюдаваше. Петдесетфунтовите банкноти се пръскаха над главите на хората. Никой не им обърна внимание.

— Оставете ме да мина! Детето ми е в лодката! — се молеше с плачевен глас една жена и напираше напред.

Някой удари Барка в ребрата.

— Момент, мадам — извика Барка. — Боксът е забранен, макар че дяволски добре се справяте! — Той хвана жената за дългата руса коса, смъкна перуката и роклята й. От раздърпания сутиен със звън се изсипаха накитите на мадам Пасера. Между тях се намираха и златните пръстени, които кавалерите бяха хвърлили в краката й, опиянени от шампанското.

Ричи фучеше като пантера, но преди да помръдне пръст в помощ на певицата, получи от Барка ритник и отхвръкна на безопасно разстояние.

— Назад! Лодката е препълнена! — заповяда дежурният офицер. Той се опита с помощта на моряците да спре отново напиращата тълпа.

Две дами пробиха кордона. Те бързо смъкнаха вечерните си тоалети и се изкачиха на перилата. Двете имаха намерение да скочат в лодката. Преди няколко часа те навярно с любезна усмивка си бяха пожелали приятно прекарване, а сега се нахвърлиха една срещу друга.

— Аз съм по-млада! — стенеше едната. — Аз ще живея… аз! — Ръцете й се свиха като железни обръчи около врата на другата.

Преди стоящите наоколо да разберат какво става, двете полетяха надолу.

Водачът на лодката вдигна ръка. Ролките заскърцаха и лодката се устреми към водната повърхност. Но пускането стана прекалено бързо. Обслужващият персонал работеше нервно, невнимателно.

Спасителната лодка се удари в един леден блок и се обърна. Виковете на давещите се потънаха всред шума, който ехтеше над океана.

 

 

Нанизите от ярки светлини все още украсяваха най-горните части на палубата и кърмата на кораба. Те осветяваха сцените на ужас и се отразяваха в отминаващите ледени планини.

Много от каютите и салоните, в които още не беше нахлула водата, също бяха потънали в ярка светлина. Потъването засега ставаше тъй незабелязано, че мнозина пътници се увличаха от измамната представа, че би било по-разумно да отидат в каютите си и там да дочакат помощта на пристигащите кораби, отколкото сами да правят опит за спасение.

Лайтоулдър претърсваше с двама моряци помещенията на първа класа. Навсякъде все още се криеха жени и деца, които бяха ранени или почти загубили разума си от уплаха и отчаяние.

В билярдната зала те намериха мъже, които се забавляваха с топките от слонова кост. За да компенсират наклона на кораба, играчите бяха поставили книги под краката на масата.

Един от тях весело махна с ръка на Лайтоулдър. Той беше напълно пиян.

— Хей, адмирале! Кога най-сетне ще ни разрешите да се прехвърлим на друг кораб! На вашето смешно корито… няма вече нищо интересно.

Откъм коридора се чуха викове за помощ. Мадам Пасера се виеше в ръцете на двама мъже.

— Изчезвайте, свини проклети! — извика Лайтоулдър и насочи револвера си към тях.

Двамата мъже зяпнаха Лайтоулдър с кървясали очи.

— Сигурно не разбирате от шега? — започна да заеква единият от тях и отстъпи, олюлявайки се. — Аз я купих от Ричи за хиляда фунта, за една жена това са много пари, но няма значение. Този джентълмен — той посочи с ръка съучастника си — ми е свидетел. А и съкупувач! Имате ли нещо против?

— Джентълмен ли? — извика Лайтоулдър отвратен. — Аз виждам тук само бандити.

Другият, който не забелязваше стоящите до вратата моряци, пипна с изкривено от ярост лице една бронзова статуетка. С два изстрела Лайтоулдър осуети намеренията му.

— Заведете мисис Пасера при лодките! — нареди той на един от моряците.

След това Лайтоулдър продължи обиколката си. Той хвърляше поглед във всяка каюта. В пепелниците догаряха угарки. От всеки будоар лъхаше ароматът на скъпи парфюми.

Той влезе в каютата на мисис Хотклиф. Тук цареше идеален ред. Само един куфар беше паднал от поставката си.

Копринената покривка на леглото лежеше на пода и закриваше жената, която при наклоняването на кораба се беше свлякла долу, без да се събуди от дълбокия си сън, причинен от успокоителната инжекция на лекаря.

— Няма никой — измърмори Лайтоулдър и се насочи към каютите от другата страна на коридора.

 

 

Още един човек бродеше из потъващия кораб. Скиташе се безцелно, неуморно, с празен поглед. Едуард Хаксли. Той непрестанно чуваше гласа на Бети. Виждаше и очите й, изпълнени с укор и отвращение. Безкрайно отвращение!

Той застана пред една от стълбите и се взря в прозрачната, искряща вода, която бавно, ужасяващо бавно, поглъщаше стъпало след стъпало. От време на време от дълбините се издигаха въздушни мехури, които се пукаха с лек шум.

От водата го погледнаха нечии очи. Очите на мъртво лице. То приличаше на кукла, чиято боя се е размила. А в косата на куклата сякаш блестяха хиляди звезди. Диадемата!

Хаксли побягна; затича към съседното помещение с все сила, доколкото това позволяваше наклоненият под.

Попадна в бар „Атлантик“. Столовете бяха съборени, бутилките и чашите бяха нападали от масите. Навсякъде строшено стъкло и локви вино, украсени с брилянти чантички, имаше дори една дамска обувка.

Хаксли намери запазена бутилка с коняк.

— Напий се… това е единственият изход, господин камерад! — прозвуча зад него глас.

Хаксли се обърна като ужилен. Зад него се надигна човек и се затътри през парчетата стъкло. Това беше господин фон Ромбах. Бялата му риза беше изцапана с вино. В лявата си ръка държеше бутилка. Застана пред Хаксли, като едва се държеше на крака, и потърси монокъла си. От него беше останало само малко парченце, което висеше на черната връв.

— Навярно се уплашихте, господине? Но защо? Тук човек не трябва да се плаши вече. Позволете да ни се представя: Ромбах, доктор фон Ромбах, Германия. — Той вдигна бутилката и започна да пие на големи глътки. След това намигна на Хаксли с подпухналите си очи. — Не е съвсем коректно, но какво от това. Все едно. Вие нищо не казвате, господине. Навярно от уплаха. Малко ви е страх от смъртта! Все някога всички трябва да умрат. Но трябва да запазим спокойствие, драги мой. Да се държим като мъже… и с достойнство да посрещнем смъртта. Пруски офицер съм, господине! С достойнство ще… — Той се опита да чукне токове, вдигна дясната ръка към главата си като за поздрав, бутилката трепереше в лявата и ревна:

— За негово величество, нашия милостив кайзер и крал… ура, ура, ура!

Ужасен, Хаксли се промъкна край този човек. Зад себе си чу изстрел и звън от счупено стъкло.

На Хаксли беше съдено да изпие и последната горчива чаша. Неговата разходка из кораба го заведе в музикалния салон. А там, на бялата стена зад рояла, той съзря восъчното лице на Кежбърн. Как втренчено го гледаха очите му! Като че ли искаха да му кажат: виждате ли, драги съучастнико, така е в живота. Идва ден, когато настъпва краят. Е, моята свърши. Сега е ваш ред, ваш, глупако!

Хаксли се олюля. Салонът започна да се върти около него. По-бързо, все по-бързо, като някаква въртележка. Както животът му, все в кръг, безспирно, без смисъл и цел.

А очите на Кежбърн кръжаха заедно с него, те непрестанно бяха пред Хаксли, смееха се, подиграваха му се. Пътуването е към края си, милорд! Ние сме обречени… вие… аз… всички са обречени!

Хаксли се строполи на паркета.

 

 

Последната спасителна лодка беше вече пълна. Фаланга ревящи зверове настъпи към перилата, като пречеше на моряците да я спуснат във водата.

Една напълно разголена жена скочи на перилото с бръснач между зъбите и се опита да пререже едно от въжетата, на които висеше лодката.

— Дръжте я! Пребийте я! — крещяха от лодката.

Блесна изстрел. Побърканата протегна ръце в нощта и надавайки животински рев, изчезна зад борда.

Един мъж използва момента и се прехвърли в лодката. Това беше Брус Исми.

Когато най-сетне спуснаха лодката във водата, стотици хора я проследиха с поглед. Няколко жени се гърчеха върху палубата в пристъп на лудост. След като вече нямаше надежда да намерят място в спасителните лодки, мнозина се втурнаха към предната част на кораба, която едва се подаваше над водата. Оттам те започнаха да скачат през борда и все повече бяха тези, които следваха примера им. Телата като топки летяха към ледените води. А оркестърът свиреше.

Саливън, Домергу и Барка се оттеглиха в един ъгъл, от който можеха да наблюдават палубата. Оресте седеше до тях изтощен и безразличен.

— Какво става с превързочния ви пункт? — попита Домергу.

Саливън отегчено махна с ръка.

— Безсмислена история. Накрая почиствахме раните на хората с уиски. Но и то свърши.

— Помислете за себе си! — го подкани художникът.

— Лесно е да се каже! — промърмори Барка. — Това беше последната лодка.

— Има още салове — отговори американецът и запали цигара.

— Възхищавам се на спокойствието ви, господине. Жена ви и дъщеря ви се носят някъде по океана в препълнената лодка, а вие — нека не си затваряме очите пред истината — се намирате тук в твърде безнадеждно положение.

— Но и вие също. И кой знае колко още.

— За мен никой няма да жали. Малко възпоменателно тържество в академията. От време на време някоя изложба с мои картини. И животът си продължава.

Саливън припряно пушеше цигарата си. При всяко смукване лицето му светваше с червеникав оттенък.

— Вярно, животът продължава. За вас, за мен… за всички ни, само ако сега не загубим присъствие на духа. Това е моето непоколебимо убеждение, наистина. Всеки момент може да се появи кораб, който да ни освободи от това отвратително положение. Казват, че няколко кораба са поели курс към нас.

— Казват! — подчерта скептично Барка. — Офицерите отговарят твърде неопределено.

— Те не могат да предприемат нищо друго освен да чакат като нас.

Домергу се усмихна.

— Саливън, вашият оптимизъм наистина трябва да бъде възнаграден.

— Но и този на Гарднър. Ето, погледнете!

Непосредствено под мостика те видяха Гарднър.

Той съблече фрака си и след това скочи във водата. Беше само по риза и панталони.

— И ние трябва да предприемем нещо. — Барка вдигна яката си и зъзнейки разтри ръце. — Най-добре ще бъде да си осигурим сал.

Саливън го удари по рамото.

— Барка, вие сте с неизчерпаема енергия. Това ми се нрави. Трябва да ми дойдете на гости, вие и Оресте. Ако имате желание, може да останете в ранчото ми. Способен ковач винаги е необходим. А Оресте… Но къде е той?

Мястото на гърка беше празно.

Барка скочи и се втурна напред. Той високо викаше Оресте. На палубата с лодките не го намери. Спусна се надолу по стълбичките.

Няколко моряци препречиха пътя му.

— Къде сте тръгнали, човече?

— Виждали ли сте Оресте… искам да кажа един млад човек? Висок, строен, с фланелка на бели и сини райета.

— А, този ли! Преди малко профуча оттук.

— Къде е?

— Изтича към главния вход на първа класа, този идиот. Малко след това нахлу водата.

Барка втренчено загледа водата, която вече изпълваше вестибюла на първа класа.

Моряците се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Не бяхме в състояние да го задържим. На всяка цена искаше да слезе долу…