Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (3) (Гибелта на „Титаник“)

Разговор в Уестминстър

Правителствените здания стояха заглъхнали и празни край потока на вечерното движение между южния бряг и Трафалгар-скуер.

Недалеч от кралския парк Сейнт Джеймс от редицата високи прозорци падаше светлина върху оголените клони. Пред портата спря кола. От нея слезе един господин. Той беше приет и придружен до първия етаж.

Прислужникът опъна ръкавиците си, преди да влезе в кабинета на шефа. Помещението се осветяваше от полилей. В стъклените му призми се пречупваха танцуващите пламъчета от огъня в камината. Рафтове с книги покриваха високите стени. От тавана втренчено гледаха дебелобузестите ангелчета на щукатурата.

Над камината в пищна рамка висеше портретът на негово величество британския крал. Това беше Георг от династията на Кобург-Гота-Саксонски, петият, който със същото име седеше на трона на островната империя. На прилично разстояние следваше портретът на адмирал Нелсън, чиито морски победи в миналото бяха създали господството на Англия над океаните.

Зад писалището, върху което цареше педантичен ред, седеше господарят на къщата. С монокъл на окото, той проучваше страниците на обемиста папка. Появата на прислужника не му направи никакво впечатление. Той беше подпрял глава върху пръстите на лявата си ръка, докато с дясната почесваше добре поддържаната си тънка брадичка.

— Сър Брус Исми! — извести прислужникът.

— Добре — последва отривист жест.

Прислужникът се оттегли в преддверието, където чакаше късният гост.

— Негово превъзходителство ви моли да влезете!

Елегантно облеченият строен мъж бързо прекрачи прага. Неговото бледо голобрадо лице беше непроницаемо, а посивялата му глава високомерно отметната назад.

Домакинът стана и тръгна да посрещне посетителя. Масивната горна част от тялото си той държеше малко наведена напред. Монокълът се полюляваше на копринена черна връв.

— Драги Исми, съжалявам, че се наложи да ви повикам в такъв необикновен час — каза той, — но въпросът не търпи отлагане…

Исми загатна с жест своята готовност.

— Винаги съм на ваше разположение, ваше превъзходителство.

— Да седнем!

Те се отправиха към камината в ъгъла и седнаха в дълбоките кресла, обърнати към пламтящия огън.

Прислужникът поднесе портвайн и пури, разбърка жарта и изчезна безшумно.

Негово превъзходителство наблюдаваше пламъците, изпънал крака срещу решетката на камината. Ръцете му лежаха отпуснато върху облегалката на креслото. Внезапно те се свиха в юмруци.

— Прочетохте ли уводната статия във вчерашния брой на вестник „Берлинер Локал-Анцайгер“?

Исми кимна.

— Отново наливат масло в огъня. Навярно с благословията на самия кайзер. Речта на министъра на финансите пред Долната камара в сряда сигурно го е вбесила. Най-вече обосновката за нашия военен бюджет през тази година.

— При това германското адмиралтейство отдавна разполага с напълно готова, нова програма за изграждане на флотата. И то в такива размери, че мнозина ще ококорят очи.

— Ваше превъзходителство, вие разполагате със сведения?

— Разбира се, и сме нащрек. Но не трябва да си правим никакви илюзии! Борбата ни с немците за надмощие е сурова, много сурова!

В отговор Исми само повдигна рамене. Песимизмът не беше в природата му. Играта за власт винаги му доставяше удоволствие и той никога не се беше поколебавал да залага само на една карта.

Негово превъзходителство имаше съвсем друго мнение. Като морски офицер и губернатор в служба на кралица Виктория той беше видял звездата на Британия в нейния апогей, беше станал свидетел, как старата кралица — бог да се смили над душата й — безскрупулно и невъзпрепятствано черпеше от чужди богатства.

Но ето че дойде този страдащ от манията за величие Хохенцолер със своята свита от войнолюбци и богаташи, за да подражава на британската предприемчивост. Освен това отвъд океана дебнеше доларовият крал Джон Пирпънт Морган, изпълнен с надеждата, че двамата големи конкуренти на Стария свят взаимно ще се разкъсат и ще оставят на него наследството.

Да бъдеш или да не бъдеш! Това беше според негово превъзходителство проблемата, пред решението на която се намираше Британия в този ден преди Възкресение господне на 1912 година. Той хвърли недружелюбен поглед към мъжа в другото кресло, който тъкмо палеше цигара и се държеше така, като че ли облаците на политическия хоризонт не го засягаха.

Все пак този Брус Исми бе също истински англичанин. Неговите заслуги пред короната не подлежаха на никакво съмнение. Затова му дадоха и благородническа титла. Неотклонно, но същевременно с учудваща ловкост той си беше пробил път нагоре. Сега притежаваше най-голямата част от акциите на компанията „Уайт стар“ — най-значителното параходство в Англия и заемаше поста неин президент.

И все пак, начинът, по който този джентълмен преодоляваше всички препятствия, предизвикваше у негово превъзходителство неприятно чувство. С една дума казано, този човек не му допадаше. Но в момента това не беше от значение.

— Но да започнем — каза той, отиде към бюрото си и извади една от подредените папки.

Като се върна отново при камината, той се облегна на мраморния перваз, постави монокъла си и отвори корицата на папката, върху която старателен чиновник със замах беше написал шифъра.

Там стоеше името на онзи кораб, който вече седмици наред вълнуваше хората, предизвикваше горещи спорове за и против и даваше повод за невиждани спекулации и обзалагания.

Погледът на Исми не се отдели от тази дума, неговите устни повтаряха сричките й, без да отронят звук: Титаник!

Не беше лесно да достигне тъй силно желаната цел. Само преди няколко години компанията „Уайт стар“ като че ли нямаше друг избор освен да свие знамена пред корабите от Бремен, които бяха несравнимо по-бързи и по-комфортни. Северногерманският Лойд разполагаше с двойно по-голям тонаж в сравнение с компаниите „Уайт стар“ и „Кунард“, взети заедно — а с „Хапаг“, най-голямата корабостроителница в света, „Уайт стар“ въобще не можеше да се мери.

Тогава, за да предизвика обрат в развитието на събитията, първа напрегна сили компанията „Кунард“. Тя построи параходите „Лузитания“ и „Мавритания“, два морски великана.

Тази победа не даваше покой на Брус Исми. Честолюбието го подтикваше като фурия. Той трябваше да построи още по-добри кораби, още по-големи и по-бързи! Преди всичко по-бързи! Светът тръпнеше в страстно очакване на нови рекорди. Исми мобилизира всички резерви, изчерпи последните възможности. Правителството отстъпи под неговия натиск и помогна, нали ставаше дума за влиянието на империята по море.

По такъв начин най-смелата мечта на Исми стана действителност, върхът на неговата кариера. Наистина, изпитанието все още предстоеше, но успехът беше осезаемо близък. Слава за Англия, почести и милиони за него, инициатора на това чудо на техниката!

Страниците на папката прошумяха. Негово превъзходителство се изкашля.

— Сър Брус, резултатът от пробното пътуване може да се нарече задоволителен. Правителството отпусна значителна финансова помощ за строежа на този кораб, тъй като според плановете трябваше да се очаква рекордно постижение.

— Така е, да — Исми издуха една прашинка от ревера си.

— Признаваме, че „Титаник“ засега ще бъде най-големият, най-хубавият и най-модерният кораб в Атлантическия океан, но не и най-бързият! А именно за това държахме особено много.

— Извинете, ваше превъзходителство…

Енергичен жест прекъсна думите на Исми.

— Приемателната комисия констатира допустима максимална скорост от двадесет и пет и шест десети морски мили. Това ще рече над една морска миля по-малко от предвиденото!

— Машините бяха приети при известна уговорка. Те още веднъж трябва да бъдат проверени, в краен случай заменени. До първото пътешествие това, разбира се, е невъзможно.

Негово превъзходителство се изправи с мъка.

— Сър Брус, повече не съм в състояние да ви разбера. Съревнованието за първото място в презокеанското мореплаване не е регата, а борба на живот и смърт. Англия или Германия — една от двете сили е излишна!

Преди четири години ние изтръгнахме от германците Синята лента. Оттогава тя се развява на мачтата на „Мавритания“. Но докога ли още? Германците ни преследват по петите. Параходството, което обслужва линията Хамбург — Америка, е поръчало три нови експресни кораба с по петдесет хиляди тона. „Императорът“ — първият от тези кораби — ще бъде предаден в най-близко бъдеще. Хамбург и Бремен са единни помежду си, когато става въпрос да ни надминат. А за това ще се погрижи изключително ловкият генерален директор на „Хапаг“, този мистър Алберт Балин, който между другото е приятел и на кайзера.

Всичко това ви е така добре известно, както и на мен. Наистина, не мога да си обясня държането ви! При наличието на факта, че капацитетът на машините, с които е снабден „Титаник“, не отговаря на очакванията и едва може да конкурира корабите на „Норд — Лойд“, вие парадирате непонятно спокойствие. И то, въпреки че ви е известно, колко много държим в настоящия момент на една внушителна демонстрация на британското надмощие!

От друга страна, вие не опровергавате слуховете, според които „Титаник“ ще бъде най-бързият кораб в света. Как ще обясните това? Имайте добрината да ми докладвате по този въпрос!

— О, разбира се, че има обяснение. — По лицето на Исми се появи самонадеяна усмивка.

Негово превъзходителство с мъка се сдържаше.

Президентът на компанията „Уайт стар“ хвърли угарката си в пепелника.

— Корабът „Титаник“ ще прогони от полесражението не само немските конкуренти, но и английските.

— Позволете ми да ви напомня, че корабът „Мавритания“ изминава почти двадесет и седем морски мили в час. За разстоянието от Саутхемптън до Ню Йорк му бяха необходими точно пет дни и петнадесет часа. Това е абсолютен световен рекорд. На вашия „Титаник“ ще му трябва половин ден повече, и то при пълна пара.

— Напротив, ваше превъзходителство! Той ще достигне Ню Йорк дори осем часа по-рано от немските кораби и ще бие рекорда на „Мавритания“ с цели четири часа.

Негово превъзходителство седна смаян. Монокълът се плъзна от окото му.

— Хм! — Не знаеше какво да каже повече. Самонадеяността на Исми го обезоръжаваше.

— Никога компанията „Уайт стар“ не е давала повод да се мисли, че корабът „Титаник“ би могъл да спечели Синята лента — продължи спокойно Исми. — Сегашният капацитет на неговите машини за съжаление не достига за това. Това ще рече, че той няма да постигне рекордна скорост. И все пак той ще осъществи най-бързата връзка между Европа и САЩ. Смятам, че в този смисъл ще задоволя очакванията на правителството на негово величество.

— Извинете, Исми, но това е просто блъф.

— Нищо подобно. Ваше превъзходителство, вие сам окачествихте „Титаник“ не само като най-големия и най-хубавия, но и най-модерния кораб. И той наистина е такъв. Неговата конструкция му позволява да издържа на всякакви неблагоприятни условия. Затова се взе решение командният състав на кораба да се отклони от обичайния маршрут и по време на първото пътешествие да избере по-северен курс. Това означава, че морският път ще се съкрати с повече от двеста морски мили и ще се спечели време.

— По-северен курс? През този сезон? — негово превъзходителство беше обхванат от неприятно чувство. — Максимална скорост и сигурност при подобни условия — такъв риск не ще поеме нито един опитен капитан.

Исми самоуверено се усмихна.

— Капитан Смит ще плава по този курс! Всеки в Лондон знае, че корабът „Титаник“ предлага такава сигурност, каквато светът досега не познава. Шестнадесет водонепроницаеми прегради, най-добра стомана от Шефилд. Двойно корабно дъно и електрически контролни устройства. Не е забравено нищо, което най-съвременната техника може да ни предложи.

Това беше убедително казано, дори за специалист като негово превъзходителство. Но той в никакъв случай не желаеше да се обвързва и се измъкна от тази афера, без да постъпи нелюбезно. Отговорът му беше кратък и ясен.

— Вземам си бележка от вашата информация. Новият маршрут си е ваша работа.

— Без съмнение! — Исми хвърли поглед към часовника на камината. Очакваха го на един прием. Той се изкашля.

Неговият събеседник отново посегна към папката.

— И още нещо. В предварителния списък на пасажерите от първа и втора класа виждам имената на изтъкнати личности от тази и от другата страна на океана: Й. Й. Астър от Ню Йорк със съпругата си, майор Арчибалд Бът — адютант на президента на САЩ Тафт, Т. В. Кавъндиш и съпругата му, прочутият френски художник Пол Домергу, лорд и лейди Даф-Годън, които пътуват под името Морган, Бениамин Гугенхайм — известният мултимилионер, кралят на железниците Ч. Хейз със семейството си, мисис Барбара Хотклиф — една от най-богатите вдовици в Америка, маркиз дьо Лотрен. — Той прелисти няколко страници. — След това графиня Роутс, мистър Ротшилд и съпругата му, сенаторът Страус от Ню Йорк, мистър Саливън от Тексас, контролиращ пазара на памук в Щатите, със семейството си, А. Г. Вандербилд, банкерът Видемер… и т.н. Бихме могли до говорим за среща на международната общественост на борда на „Титаник“.

— Без съмнение.

— Въз основа на вече сключените застраховки за ценности вестник „Таймс“ изчисли общата стойност само на онези предмети, които ще бъдат взети от знатните пътници на борда, на кръгло петдесет милиона долара.

— Тази оценка е вероятно по-ниска от действителната стойност.

— Питам се само как биха могли да се пазят на кораба тези баснословно скъпи бижута, парите в брой и другите ценности. Помислете само за скъпоценните камъни! В края на краищата никой не ги взема със себе си, за да ги замрази по време на пътуването зад бронираните врати на касите. Хората ще имат нужда от тях, винаги ще ги държат под ръка, ще искат да ги покажат. Това означава, че те ще бъдат пръснати в много каюти, куфари, гардероби и шкафове. И то на такъв кораб с едва обозрим персонал, със стотици други пътници, които не се знае от къде идват и къде отиват. Параходството и командуването на кораба поемат огромна отговорност. Не сте ли и вие на същото мнение, сър Брус?

Изглежда, че този въпрос малко засягаше Исми. Той отговори нехайно:

— За пасажерите от междинните палуби, естествено, е забранено да посещават помещенията от първа и втора класа, а персоналът беше подбран най-щателно. Независимо от това за живота и имота на представителните ни пътници ще бдят достатъчно детективи.

— Въпреки това не е изключено сензационните съобщения на вестниците за прочутите пътници да подтикнат известни елементи към използването на този единствен по рода си шанс. А това няма да са дребни джебчии! Би се стигнало до невъобразим скандал. Тръпки ме побиват само като си помисля. Срещу това трябва да се вземат сигурни мерки. При всички случаи!

Исми се изсмя.

— Акция на престъпниците от голям мащаб, тъй да се каже пред очите на световната общественост. Не, ваше превъзходителство, струва ми се, че това е все пак една прекалено смела мисъл.

— Ами ако някому все пак хрумне такава смела мисъл?

— В такъв случай моите детективи ще объркат плановете му.

— Вие значи смятате, че опасенията в това отношение са излишни?

— Абсолютно!

Негово превъзходителство се доближи до прозорците, зад които ивици мъгла се промъкваха между напъпилите храсти.

— Драги Исми, вие притежавате своеобразен начин да не се поддавате на опасения. В това, без съмнение, се крие и тайната на вашите успехи. Но в този случай не съм в състояние да споделя вашия оптимизъм. Не, такава голяма отговорност не може да поемете върху себе си. Затова наредих на Скотланд Ярд да обезпечи закрилата на пътниците по време на първия рейс, като използва всички средства, предоставени на полицията.

— Скотланд Ярд ли? — сър Брус подскочи. Честолюбието му беше силно засегнато. Нечувано вмешателство в неговите работи! Скотланд Ярд да окупира кораба му? Това беше прекалено!

Негово превъзходителство вдигна успокоително ръка.

— Не искам да подценя способността на вашите хора. Има ли някакво значение, ако няколко от най-добрите служители в нашата криминална полиция се присъединят към щаба на вашите детективи? Може би някога ще ми благодарите за това решение.

Исми мълчаливо преглътна яда си. Не би било разумно да се противоречи, той знаеше това. Който дава пари, има правото да се намесва.

Негово превъзходителство се доближи до Исми и го погледна твърдо в очите.

— Освен нас двамата и офицерския състав на кораба никой не бива да узнае за тази мярка! — той се усмихна дружелюбно и взе чашата си. — За кораба „Титаник“! Нека прослави флага на Англия!