Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (27) (Гибелта на „Титаник“)

41 градуса север, 50 градуса запад

Пластове от гъста мъгла се диплеха в млечнобялата светлина на прожекторите. Те се разделяха под влиянието на въздушната вълна пред носа на кораба, плъзгаха се встрани, а след това отново се съединяваха в лудешка въртележка над килватера. В тяхното бледо було се отразяваха хилядите светлини.

От време на време до мостика долитаха звуците на оркестър, гласове и смях.

Камбаната удари шест пъти. Лайтоулдър отиде при нока. Малко по-късно на мостика пристигна Боксхол.

— Къде е Лайтоулдър? — попита той.

— Излезе — отговори Мърдок.

— Как е положението?

— Нула на нула. Отново започваме състезанието.

— Отлично! А мъглата?

— Само отделни ивици. Призори и те ще изчезнат.

Боксхол извади от джоба си радиограма. Той хвърли бегъл поглед към мъжа, който стоеше на кърмата, и след това каза тихо на Мърдок:

— Прочетете това! Филипс току-що го прие.

Мърдок учудено взе листа.

— До хидрографския институт във Вашингтон ли?

— Да, от немския кораб „Америка“.

— Минахме край две големи ледени планини — прочете полугласно Мърдок. — Четиридесет и един градуса и двадесет и седем минути север, петдесет градуса и осем минути запад… Та това отговаря… почти на нашите координати, да, да.

— Какво ще предприемете?

— Ще продължим. А вие какво помислихте? Видяхте ли някъде следи от лед?

— Не, но… Смятате ли, че по време на последните няколкостотин мили ще ни се удаде да си осигурим достатъчна преднина?

Мърдок с пламнали очи се взираше в светлинната диря на прожекторите и след това отговори:

— Три-четири часа с максимална скорост, докато издържат машините, и мисля, че ще успеем.

— Опасявам се, че Бел ще направи скандал. Нали го знаете какъв е!

— В полунощ вие постъпвате на смяна, а смяната на Бел свършва.

— Значи аз трябва… без знанието на капитана?

— Оставете тази работа на мен! В най-лошия случай Исми ще бъде на наша страна.

— Деликатна работа!

— След като си осигурим победата, никой не ще пита по какъв начин е била постигната. Но човек все нещо трябва да рискува!

Боксхол беше изненадан. До този момент беше считал първия офицер за педантичен човек на дълга. А сега се оказа, че е юначага, на който може да се разчита.

— Сега си идете — каза Мърдок. — След смяната ще ви се обадя.

Когато остана сам, Мърдок още веднъж извади радиограмата на кораба „Турейн“. Той дълго разглежда енергичния почерк на капитана: при най-малки признаци на лед преминете на половин скорост! Ясна писмена заповед. Но той си спомни и за срещата с Исми, в ушите му прозвучаха неговите думи: трябва да осигурим рекорда… Може да бъде решаващият скок във вашата кариера… Капитан на втори кораб като „Титаник“…

Мърдок стисна челюсти и сложи радиограмата обратно в маншета. На вратата се появи Лайтоулдър. Той разтърка очите си.

— Тази вечер като че ли няма край.

— След малко ще стане единадесет и половина.

— Отвратителна нощ! Предпочитам най-силната буря. Тогава човек поне знае с кого има работа. А при такова време непрекъснато си вадим очите и все пак не можем да разберем какво става.

— Скоро всичко ще мине — Мърдок се подпря на машинния телеграф. След кратка пауза той попита: — Какво става на бала, Лайтоулдър? Не е толкова забавно както тук, на мостика, нали? Тези афектирани гарги ми действуват на нервите. Цяла вечер човек си измъчва мозъка, за да ги забавлява. Мадам, желаете ли това, предпочитате ли онова! А в края на краищата всички искат едно и също. Без изключение — той извърна глава. — Защо не казвате нищо? О, разбирам, отдали сте се на сладки спомени! Тогава ще е по-добре да не ви преча.

Лайтоулдър наблюдаваше играта на светлините и сенките, вълнообразния бяг на отлитащите пластове мъгла. Той мислеше за вечерта, прекарана с Бети.

Студени тръпки го изтръгнаха от мечтанията му. Той зъзнеше, вдигна яката на шинела си. Откъде се взе изведнъж този сковаващ студ? Той се обърна към Мърдок:

— Сякаш наблизо има лед.

— Ами! — троснато отвърна Мърдок.

Лайтоулдър посочи термометъра:

— Температурата отново е спаднала.

— В повечето случаи априлските нощи са хладни. Да не би това досега да е избягнало от вашето внимание? — Но независимо от тази хаплива забележка Мърдок пристъпи крачка напред. Той не изпускаше прожекторите от очите си. Неговите юмруци здраво стиснаха перилата. По лицето му не личеше какво става в него.

— Мърдок, вие се държите така, като че ли никога не е ставало дума за ледени планини! — отговори възбудено Лайтоулдър.

— Не ставайте истеричен!

Лайтоулдър грабна Мърдок за ръката.

— Корабът е във ваши ръце, този голям кораб с повече от хиляда пътници. Никой не би могъл да ви упрекне в нещо, ако заповядате да намалим скоростта. Никой! Напротив, това е ваш дълг, защото ни грози опасност. Още ли не я усещате? Мърдок! Този проклет рекорд заслужава ли подобен риск?

— Вие сте побъркан.

— Друго няма ли какво да кажете?

— Не!

Лайтоулдър мълчеше смаян.

В сивите присвити очи на Мърдок се отразяваха очите на прожекторите, които с мъка пробиваха мъглата и плахо опипваха пътя на кораба. Внезапно тези очи още повече се свиха, втренчиха се в една далечна точка. Чертите на лицето му се изпънаха, изразявайки пределно съсредоточаване.

Същевременно откъм наблюдателницата беше подаден сигнал. След това прозвуча тревожният вик:

— Светлина пред кораба!

Лайтоулдър със замах смъкна ветрозащитното стъкло. Някъде зад пластовете мъгла видя странен блясък.

Светлото петно беше голямо едва колкото една човешка длан. Дали това бяха светлини на кораб, изпречил се на пътя на „Титаник“?

Петното растеше чудовищно бързо. Беше стигнало вече размерите на цяла къща! А след това от изпаренията израснаха ледените зъбери на грейнал в зеленикав и снежнобял блясък айсберг. По неговите изящни кули и бойници се развяваха знаменца от мъгла. Леденият замък се издигаше на повече от тридесет метра над тъмните води, контурите на неговите кули се губеха в мрака.

Гласът на Мърдок закънтя по мостика:

— Краен десен!

Същевременно под натиска на неговите ръце заигра лостът на машинния телеграф. Стоп машини! Машини с пълна сила назад!

Вълните при носа на кораба затихнаха. Водата при кърмата закипя. Корабът потрепери от кила до върховете на мачтите.

Мъжете на мостика стояха като вцепенени. Между „Титаник“ и ледената грамада оставаха четиристотин метра. Не повече!

Корабът все още се движеше с голяма скорост напред. Кога проклетите витла най-сетне ще го спрат? Всяка загубена секунда може да бъде гибелна.

Оставаха още двеста метра.

— Колко бавно се подчиняваше корабът на кърмата! Как ужасно бавно!

Най-сетне „Титаник“ започна да завива. Но не достатъчно бързо!

Сто метра… петдесет… тридесет…

Късно! Извисяващата се до небето ледена стена се изправи пред носа на „Титаник“.

Мърдок и Лайтоулдър инстинктивно вдигнаха ръце пред очите си и се наведоха. Силен тласък едва не ги събори. Откъм главната палуба се чу пронизително скърцане. Отпред нещо се сгромолясваше, отвсякъде звън на счупено.

Във въздуха летяха ледени късове, между тях части от кораба, парчета дърво, стъкла, скъсани стоманени въжета.

За миг като че ли ръката на някой великан повдигна кораба. Скърцане и пукот премина по цялата му снага. След това настъпи тишина.

Като фантом ледената планина, грейнала с цялото си великолепие, мина край левия борд на кораба и потъна в мрака.

Лайтоулдър вдигна глава. Той видя как Мърдок отново даде команда по машинния телеграф: Стоп машини!

Пулсът на кораба спря. Парата със свистене излизаше от предпазните клапани на комините.

Двамата офицери се спогледаха, ослушаха се, затаили дъх. Изглежда, че в долните палуби не бяха забелязали нищо. Оркестърът свиреше виенски валс. През една открехната врата нахлуваше бурен смях и гръм от ръкопляскания.

— Като че ли и този път всичко мина добре — каза Мърдок.