Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (26) (Гибелта на „Титаник“)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Schiff der Verlorenen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn(2022 г.)

Издание:

Автор: Гюнтер Крупкат

Заглавие: Корабът на обречените

Преводач: Вилхелм Филипов

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: немска (не е указано)

Печатница: ДПК „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 15.V.1970 г.

Редактор: Гергана Калчева

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Паунка Камбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12587

История

  1. —Добавяне

Глава осма

Гласът на етера

Радиовълните се носеха по етера между американската брегова станция на нос Код и устремно приближаващия се кораб.

Нос Код до „Титаник“, нос Код до „Титаник“… Моля приемайте… Предаваме нови телеграми…

В радиокабината на кораба-гигант седеше главният радист Джек Филипс. Той равнодушно приемаше всичко, което със свистене нахлуваше от слушалките в ушите му. Имаше вид на човек, който не си е доспал и на който всеки момент ще се затворят очите. Но той упорито изпълняваше дълга си. Скоро трябваше да пристигне смяната му. След един час!

Нос Код до „Титаник“, нос Код до „Титаник“… Мистър и мисис Мъклийн стоп С радост очакваме вашето пристигане стоп Сърдечни поздрави татко стоп… Мистър Нат Шумейкър до „Титаник“ стоп По ваше желание конференцията по-рано, елате веднага Бостън стоп Ню стийл къмпъни стоп… Мис Мод Пауел, до „Титаник“ стоп Хиляди целувки за последната нощ в открито море стоп Джони стоп…

Нос Код замълча, Филипс изтри челото си и отпи глътка кафе. Нов пукот в слушалките му подсказа, че предаването продължава. Той остави чашата, но радиограмата, която сега прие, не идваше от нос Код.

Корабът Турейн вика Титаник, корабът Турейн вика Титаник… Току-що забелязахме няколко айсберга…

Филипс още преди това беше установил радиовръзка с кораба „Турейн“ и знаеше, че се намира на сто и петдесет мили разстояние от „Титаник“ с курс към Европа. Той включи предавателя.

„Титаник до Турейн… Благодарим за предупреждението стоп Моля освободете вълната… Нос Код, обади се, нос Код, обади се…“

Приемателят не издаваше нито звук. Не се чуваше дори обичайното пращене. Филипс дърпаше контактите, въртеше копчетата.

— Проклета мръсотия! — той скочи на крака, сне слушалките и започна да търси повредата в апаратурата си.

Вратичката към апаратната се отвори тихо. Изцяло погълнат от трескавите си занимания, Филипс нямаше да забележи това, ако не беше почувствувал притока студен въздух. Зад него стоеше Харалд Браид, неговият помощник.

— Пак ли има повреда, Филипс?

— Не, търся великденски яйца! — отговори другият раздразнено, без да вдигне глава. — Защо витаете наоколо като дух? Смяната ви започва едва в полунощ.

— И без това не мога да спя повече. Затова си помислих: хайде да сменя по-рано горкия Филипс, ще му бъде добре дошло.

— Във ваше лице човечеството наистина е загубило една добра майка. Поне да знаех какво става с тези проклети кутии! — Филипс запрати отвертката в ъгъла и се изправи.

— Ето че построиха това луксозно чудовище, без да държат сметка за няколко милиона по-малко или повече. Единствената им грижа е била господата с тлъстите портмонета да се чувствуват колкото се може по-удобно! Но за една свястна радиостанция очевидно не са предвидили кой знае какви средства. Глупавите радисти нека сърбат попарата, нека сглобяват тези проклети боклуци, когато се разпаднат на съставните си части. Всичко на това смешно корито е рекордно: скоростта, луксът, глупащината и лошото качество на оборудванията за сигурността на кораба. Всичко е само реклама, драги мой!

— Филипс, не се ядосвайте! — Браид се опита да успокои другия. — Вие сте просто преуморен. Идете в каютата си! Аз ще оправя апаратурата.

— Преуморен, нали! А от какво? Погледнете тези глупости! — Филипс посочи листовете, които покриваха масата. Той взе наслуки няколко от тях и ги подаде на Браид. — Все същото: пътуването прекрасно, радваме се на предстоящата ни среща. Сърдечни поздрави от веселото празненство на най-големия кораб в света… В този дух продължават с часове. Има цял куп радиограми, които трябва да се предадат. Приятно прекарване, колега! Но ако имате желание още сега да помогнете, занесете това на мостика. Отново ни предупреждават за айсберги. Последното предупреждение идва от кораба „Турейн“. Изглежда, че пред Нюфаундленд цялото блато гъмжи от тези проклети ледени планини.

Браид пое съобщенията от ръката на Филипс. Той се засмя и подхвърли:

— Значи скоро парченца лед ще свистят около ушите ни.

— Никак не е смешна тази история, драги мой!

— Е де, Филипс! Та ние ще разбием тези блокчета на пух и прах.

— Виждали ли сте през живота си ледена планина?

— Не.

— Тогава не говорете глупости с тон на мъдрец. Ако такова „блокче“ се подава десет метра над водата, подводната му част е най-малко седемдесет метра. Само около една осма от леда се подава над водната повърхност. Моля ви, запомнете това във връзка с разбиването на „пух и прах“!

— В такъв случай ще е по-добре да не пресичаме пътя на тези проклетници — промърмори Браид.

— Безспорно, но ако ги забележим навреме. В противен случай красивите порцеланови сервизи на господа милионерите ще идат на боклука, а главният стюард Уйлтън ще загуби най-сетне поне веднъж олимпийското си спокойствие. А сега бъдете тъй любезен да изчезнете! Само ми пречите да работя.

Мърдок прочете радиограмите, които му донесе Браид. Той замислено отмести фуражката си назад. Мускулите на челюстите му нервно потръпваха под кожата. Той със свити очи проследи лъчите на два силни прожектора, които си пробиваха път през надигащата се стена от изпарения. Мъглата отново беше станала по-гъста. Имаше видимост само до няколкостотин метра. А при тази скорост на движение това беше малко, твърде малко.

Лайтоулдър се приближи:

— Отново ли предупреждения?

Без да отговори, Мърдок му подаде радиограмите.

— Аз отдавна бих иззвънял — Лайтоулдър кимна с главна към машинния телеграф. — Но ако не ви се иска да взимате решение, изпратете съобщението на капитана.

— Полезен съвет — отвърна иронично Мърдок. Той постави зад радиограмата на кораба „Турейн“ въпросителен знак и я изпрати на Смит.

Капитанът се оттегли в една от нишите на големия салон и прочете радиограмата. На няколко крачки от него свръзката чакаше заповеди.

— Има ли нещо особено? — попита Исми. Той надничаше през рамото на Смит.

— Непрекъснато получаваме предупреждения за айсберги!

— Трябва ли да ги приемаме като нещо сериозно? Мисълта ми е…

Смит смаяно погледна генералния директор.

— Вие, сър Брус, да не би да смятате, че с подобни неща се правят шеги?

Исми гневно смачка пурата си. Той искаше да отвърне с остър тон, но с мъка се сдържа. Имаше ли смисъл да спори пред очите на пътниците с този дебелоглав човек? В края на краищата той имаше още един коз: Мърдок! А сега той беше на мостика.

Исми повдигна рамене и остави Смит. След това отиде при гостите си.

Междувременно капитанът написа няколко думи върху листа с радиограмата на „Турейн“. След това заповяда на свръзката си:

— Веднага занесете това на мостика!

Две минути по-късно Мърдок прочете записката:

„При най-малки признаци на лед преминете на половин скорост. Смит.“

— Хм… — изръмжа Мърдок и пъхна бележката в маншета на шинела си.

— Какво пише капитанът? — попита Лайтоулдър.

— Нищо.

— Значи продължаваме с пълна скорост?

От устата на Мърдок се отрони само едно късо, категорично:

— Да!