Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (23) (Гибелта на „Титаник“)

Бална нощ

Корабът беше осветен като приказен замък. От носа до кърмата цареше празнично оживление. Музика, шумно веселие, звън от чаши във всички салони, барове и сладкарници. Големият празничен салон с високия си стъклен купол беше потънал в светлина и цветя. Но цялото му блестящо великолепие бледнееше пред картината, която представляваше танцовата площадка.

Тя приличаше на опияняваща симфония от всевъзможни багри — от снежнобелия и най-нежния зелен цвят до огненочервения и тъмновиолетовия. Всичко наоколо беше озарено от раздвижения, пъстър и ослепителен блясък на диамантите, украсяващи токите на златните и сребърни дамски обувки; на рубините, смарагдите, сапфирите и топазите върху нежната кожа; на диадемите, клипсовете и други украшения в изящните фризури от накъдрени и лакирани коси; на инкрустираните с брилянти седефени ветрила, завършващи с щраусови пера в пастелни тонове.

Главният стюард Уйлтън беше застанал на поста си като скала в прибоя и управляваше с привичното си спокойствие армията от стюарди, чиито постижения през тази нощ навярно се равняваха на спортните успехи на добре тренирани маратонци.

Дори и роякът от пажове беше в непрекъснато движение. Ту някоя лейди не беше в състояние да намери чантичката си — особени белези: два сапфирени желъда на закопчалката и десет брилянта на дръжката, вероятно забравена в някое от съседните помещения; ту трябваше да се поръча букет от рози или дискретно да се връчи галантно писъмце.

— Паж да отиде на маса №35! Паж, веднага в кабина №78! Паж, веднага при господина там вляво! — прошепваха бързо отминаващите стюарди на мистър Уйлтън и при един едва забележим знак някое от униформените момчета стремително се отправяше към посочената цел.

Саливън и неговата съпруга наблюдаваха от ложата си двойките върху танцовата площадка. От време на време там проблясваше и осеяната с перли корона на Марджъри. Тя беше облечена в бяла копринена рокля, богато украсена с безброй брилянти. Изисканият виконт Деларош танцуваше с нея.

— Е, мамче, какво ще кажеш за нашата дъщеря? — Саливън нежно погали жена си по бузата.

— Моля те, Майк! — тя отстрани ръката му с ветрилото.

— Добре де, мамче, добре де. Знаеш ли, този Деларош не ми се нрави особено.

— Той не може да се сравнява с лорд Хаксли — констатира мисис Саливън. Тя погледна към срещуположните ложи, където до Домергу и Модли седеше Хаксли. — Жалко! Но все пак — благородникът си е благородник.

— Смяташ, че ще захапе въдицата? — Саливън се обърна към Исми, който беше седнал на тяхната маса. — Вие сте голям организатор, сър. Наистина прекрасна вечер. Фърст класа.

Усмихвайки се доволно, Исми вдигна чашата с шампанско.

Старият Домергу се наслаждаваше с полузатворени очи на многобагрената гледка.

— Не видяхте ли семейство Гарднър? Нали и те имаха намерение да участвуват в тържеството.

— Обзалагам се, че мистър Гарднър седи в пушалнята и играе с мистър Конър бридж или нещо подобно — каза Модли.

Домергу се забавляваше, като въртеше чашата между пръстите си.

Хаксли хвърли поглед към Домергу.

— Вероятно пак е заел жена си на някой.

Дебелият Модли се закиска:

— Изразът „заел“ ми харесва!

— Нима засягам някого? Та ние сме си свои — отвърна иронично художникът и отново насочи вниманието си към танцовата площадка.

Хаксли погледна към ложата, в която мисис Хотклиф весело бъбреше с капитан Смит. Някога Барбара Хотклиф трябва да е била красива жена. Тя всъщност и сега беше още хубава, въпреки няколкото предателски бръчки около очите и устата, срещу които бяха безсилни и най-скъпите козметични средства.

Черната й коса беше украсена с античен златен обръч, над който се полюляваха светлосини перца от рибар, а от дълбокото деколте проблясваше огърлицата с прочутите брилянти на пирата.

Без всякакво съмнение тя беше една от забележителните дами на тържествената вечер. Нейната ложа беше оживена като някакъв гълъбарник. Непрекъснато я канеха да танцува. Правеше впечатление, че предимно млади мъже се стараеха да спечелят благоразположението й. Дали усилията им бяха насочени към жената мисис Хотклиф или само към нейните милиони?

Хаксли непрекъснато наблюдаваше американката. Как само блестеше огърлицата й. Тя разпръскваше зелено-сините и жълто-червените си искри из цялата зала.

Хаксли вече няколко пъти беше танцувал с мисис Хотклиф. След последния валс тя го покани да седне на нейната маса. Той измънка някакво извинение и след това потърси убежище в ложата на Домергу. Да, той наистина беше избягал!

По време на танца той внезапно и с ужас беше почувствувал, че губи самообладанието си. Той не беше в състояние да отвърне на жадните й погледи. Очите му като хипнотизирани бяха приковани върху шията на стареещата жена. Същевременно му се стори, че чува гласа на Кежбърн, съвсем тих, но категоричен като заповед: Тази нощ ще ми донесете огърлицата на мисис Хотклиф. След това сме квит!

Споменът за думите на Кежбърн така го беше объркал, че той, опитният танцьор се спъна. Мисис Хотклиф само се засмя, използувайки малката злополука като повод още по-страстно да притисне тялото си към неговото и още по-силно да стисне ръката му.

Отвращение изпълни Хаксли, когато си помисли, че, за да изпълни желанието на Кежбърн, ще бъде принуден да доведе докрай позорната игра с тази жена. Тя естествено не подозираше какво се крие зад преднамерените му усмивки. Но другите, тези кавалери, които въртяха опашка около нея? Дали това не бяха детективи, които изчакваха удобния момент, за да оковат ръцете му в белезници, когато се опита да пъхне баснословно скъпата огърлица в джоба си? Страхът го заля като огромна, тъмна вълна. И отново чу мазния глас на Кежбърн да шепне в ухото му: Вие сте глупак, Хаксли, да, глупак!

Край ложата мина Боксхол.

— Хелоу, почакайте, неуморими танцьоре! — викна Модли след него. — Елате при нас! Честно сте заслужили малка почивка. Пийнете една глътка с нас. — Той напълни чашите с шампанско и подаде една от тях на Боксхол, който се отпусна на един от столовете, като размахваше кърпичка пред лицето си, за да се разхлажда.

— Службата ви е твърде уморителна — подхвърли Домергу. Неумолимото му желание да се подиграва с някого винаги намираше подходящ обект.

— Службата не е тежка, стига партньорките да не са прекалено тежки.

Модли започна да протестира.

— Нито дума против дебеличките, Боксхол! Те танцуват като перца.

— Да пием наздравица за дебелите — извика художникът. Той се обърна към Хаксли. — Много сте сериозен тази вечер. От вчера никак не ми харесвате.

Хаксли вдигна чашата си и я изпи на един дъх.

— Нищо ми няма. — Той погледна часовника си, навярно за десети път тази вечер.

Край ложата на мисис Хотклиф бавно мина Кежбърн. Той се спря за момент и погледът му сякаш съвсем случайно за миг потърси очите на лорда. Веднага след това Хаксли стана от масата.

С мощни звуци оркестърът предизвести началото на следващия танц.

 

 

Големият салон в междинната палуба беше украсен с гирлянди от хартия и разноцветни лампи. Над входа висеше лозунг на няколко езика, поставен в рамка от зеленина: „Поздрав на нашата нова родина!“

В залата беше препълнено. Мнозина не бяха в състояние да си намерят места и трябваше да се задоволят да останат до вратата. Но те, както и хората в салона, не се разколебаваха и не си тръгваха: Някои ругаеха организаторите. Те в никакъв случай не искаха да се примирят с мисълта, че напразно са се готвили за празненството и напразно са се радвали.

— Опразнете спалните! Ние ще танцуваме там — извика един от закъснелите.

Предложението беше прието. Неколцина младежи хвърлиха саката си, за да се заловят с реконструкцията.

С помощта на лактите Барка си проби път през тълпата на входа. Бяха го избрали за уредник с пълно болшинство и той със старание изпълняваше обязаностите си.

— Господа, не правете глупости! — извика той. — В спалните не бива да се танцува. Празненството продължава и утре. Тогава ще дойде вашият ред. Аз ще се погрижа за това. Честно слово!

— Утре вечер трябва да си стягаме багажа. Казват, че корабът ще пристигне през нощта в Ню Йорк.

— Едва ли ще напуснем борда преди вторник сутринта. Дотогава нямам нищо против да празнувате. С куфарите си ще се справите бързо. Няма да ви е толкова трудно, колкото на тези там, горе.

Недоволните се разпръснаха. Някои от тях мърмореха сърдито, други се смееха.

Барка бързо се върна в салона. Там тъкмо гръмнаха бурни ръкопляскания. Фиорели и неговата съпруга демонстрираха неаполитански народен танц.

Кръгът от зрители плътно обгръщаше танцуващата двойка. Те всички така усърдно тропаха с крака в такт с усилващия се ритъм на народния танц, че подът на цялата зала се тресеше.

— Бавно играеш, италианецо! По-бързо, по-бързо!

По масите отмерваха такта с юмруци. Шумът застрашаваше да заглуши оркестъра, който вече едва се чуваше.

Фиорели и неговата съпруга продължаваха да танцуват, като че ли се намираха в някое заведение в родината си. Дебелият сладкар беше притворил очи в захлас, по лицето му се стичаха струйки пот. Но той продължаваше да танцува и изглеждаше тъй неуморим, както и безспирно тропащите крака и юмруци около него. Първи капитулираха музикантите.

Останал без дъх, но въпреки това с подчертана грация, Фиорели придружи жена си до мястото й.

— Оресте, Марина! — извика Барка. — Как танцуват в родината ви? Хайде, покажете ни нещо!

Гъркът поведе девойката през коридор от тела, който се отваряше пред тях.

— След това ще дойде и твоят ред, Барка! — извика той.

Под вещото ръководство на Барка празненството продължаваше, а младежта беше решила да се весели до сутринта. По-възрастните обаче скоро изчезнаха един след друг.

— Време е и за нас, Матилде — каза доктор Еберлайн. Той се изкачи с жена си до междинната палуба, където за тях и за няколко други семейства на изселници бяха сковали от груби дъски самостоятелни отделения.

Двамата се съблякоха, без да продумат нито дума. Те вече не мислеха за тържеството, нито за кораба, нито за хората, които в продължение на няколко дни бяха техни спътници. Всичко това бледнееше и отминаваше като неясен сън. Техните мисли летяха към идващия ден. Утре зад хоризонта щеше да изплува страната, от която очакваха толкова много за бъдещето си.

Еберлайн внимателно изчисти очилата, нави часовника си и го закачи на един пирон до кревата.

— Фриц!

— Да, Матилде!

— Господи, толкова съм неспокойна. Още рано сутринта трябва да опаковаме нещата си. Нищо не бива да забравим.

— Поспи си, Матилде — той нежно я погали по косата. — Това е последната нощ.

В очите й напираше безмълвен въпрос, но тя само кимна с глава и се обърна.

Еберлайн се качи на горната койка и се изпъна под вълненото одеяло. Но нервите му, обтегнати до скъсване от грижи и нерадостни размисли, не му даваха покой. Те долавяха пределно ясно и болезнено всеки шум.

Някъде започна да хърка един от пътниците, след това шумно се обърна на другата страна. В пътеките между леглата трополяха пияни мъже, които в оскъдното осветление на нощните лампи търсеха леглата си. От този шум се събудиха децата на Фиорели. Малката Мини с плачевен глас попита за родителите си. Нейният брат Пиетро се опитваше да я успокои. Проплака кърмаче; майката бързо излезе с него навън. От умивалните се чуваше плясък на вода и пръхтене, а когато тези шумове стихнаха, наново прозвуча еднообразната музика на оркестъра.

Госпожа Матилде също не спеше. Със свито сърце тя се взираше в тъмнината. Доплакваше й се, без да знае за какво. Дали беше страхът от неизвестното, което й предстоеше и което ставаше все по-осезаемо? Или беше страхът от нещо чуждо, мрачно, което сякаш се надигаше от глъбините на океана, нещо, което нямаше образ?

Тя чувствуваше потръпването на кораба с всяка фибра на тялото си. Възприемаше го като неравномерен пулс на тежко болен човек. С дълбока въздишка тя притвори очи.

 

 

Корабът беше голям, много голям и човек трудно намираше някого, ако предварително не му беше определил среща, особено тази вечер, сред бъркотията на балната нощ.

Бети, придружена от брат си, беше минала през всички празнично украсени помещения на кораба, но надеждата й да срещне някъде Хаксли не се осъществи.

Дали това беше случайност или се дължеше на умелото ръководство на Кежбърн?

През целия ден Хаксли не се беше обадил. Но нощта беше дълга, а Кежбърн с блага усмивка уверяваше Бети:

— Ще видиш Хаксли съвсем сигурно. Имай само малко търпение.

— Ти говори ли с него, Франк?

— Да съм говорил с него?… Не, но въпреки това съм сигурен, че ще дойде.

В един от салоните, които специално за празненството бяха преустроени в барове, Кежбърн беше запазил голяма маса, на която седнаха инженер Бенгстрьом със съпругата си, доктор Ромбах — пълномощник на една немска финансова групировка, и една брачна двойка от по-старото поколение. Семейство Бенгстрьом заемаше каюта до тази на Кежбърн. Оттук и беглото им познанство.

Господин фон Ромбах се приобщи към групата като самотник. Той беше представен на Бети от нейния брат. Това стана напълно коректно, но навярно прекалено лаконично, поради което Ромбах счете за необходимо да прибави на своя пруско-английски няколко пояснения.

— Точно така, многоуважаема: фон Ромбах. Доктор фон Ромбах, Германия! Очарован съм и разбит.

— Как да разбирам това, господин фон Ромбах?

— Очарован, уважаема госпожице, защото се запознах с вас, а разбит от скръб, че едва сега имам това удоволствие — той се смееше и сучеше тънките си мустаци.

Тъй като малкият оркестър тъкмо засвири нова мелодия, Ромбах тракна с токове и рязко отхвърли главата си назад.

— Госпожицата случайно да има свободен танц за мен? Бих се чувствувал безкрайно щастлив.

Бети стана и умолително погледна към брат си, но той само кимна разсеяно с глава.

— Смешен танц! Не сте ли и вие на това мнение, уважаема госпожице? Подобно нещо никога не съм виждал в Берлин.

— Това е фокстрот, господин фон Ромбах. Танц, който току-що се е появил в Америка.

— Е, тогава да се тътрим като лисиците!^[1] Върви чудесно! О, извинете, ето че попаднах на една от тези мънички океански вълни. Може да се случи и на най-голямото корабче. Между впрочем: това корито е наистина колосално! Доста добро постижение на сънародниците ви, да, признавам го, въпреки че ме е малко яд. Но ние, германците, не сме дребнави, от време на време разрешаваме по някой успех и на Олд Англия.

Господин Бенгстрьом поглъщаше невъзмутимо значителни количества алкохол.

— Наздраве, мистър Кежбърн! Много малко пиете!

— За пристигането ни в Ню Йорк ми е необходима бистра глава. — Кежбърн отпиваше от чашата малки глътки вино. Той нервно поглеждаше часовника си.

— О, дотогава има още доста време — каза госпожа Бенгстрьом. — Разбира се, ако пътешествието ни мине тъй гладко, както досега.

— Че какво би могло да ни попречи? — попита съпругът й. — Докато мога да разчитам на способен капитан и добри инженери в машинното отделение, няма защо да си създавам грижи.

— Способният капитан е нещо съществено, но още по-важно е да се доверим на божата милост! — добави поучително Кежбърн. Пръстите му бързо се плъзнаха по златната верижка на часовника.

Бенгстрьом погледна с насмешка малкия мъж.

Когато Бети се върна с Ромбах, Кежбърн каза:

— Ще отида за малко в големия салон.

Ромбах веднага се намеси:

— Най-старателно ще се грижа за уважаемата госпожица.

В този момент към масата се приближи Лайтоулдър и помоли Бети за един танц.

Ромбах смаяно гледаше след отдалечаващата се двойка.

— Нахалство! — изграчи той. — Тези проклети англичани… Е, какво бихте казали вие, господин Бенгстрьом?

— Да, случват се такива неща — отговори лаконично дългият норвежец. Той извика стюарда и поръча нова бутилка.

Бети внезапно се засмя посред танца.

Лайтоулдър озадачено я попита:

— На мен ли се смеете, мис Флин?

— Не на вас! Просто си спомних за глупавата физиономия, която направи Ромбах, когато се появихте. Беше мило от ваша страна, че ме спасихте от компанията на този ужасен човек.

— Да не би да ви е досаждал? За съжаление не мога да го извикам на дуел, докато е пасажер.

— Не бъдете толкова строг, мистър Лайтоулдър — го помоли тя, развеселена от усърдието му. — Нищо не се е случило. А докато дойде време да се биете, стреляте, или бог знае какво още, с този Ромбах, ние отдавна ще сме го забравили. И все пак, наистина ли искате да се биете за мен?

— Да, безброй пъти, ако трябва!

— Пазете се, сър! Не прекалявайте с обещанията си към дами, с които, благодарение на получените инструкции, трябва да танцувате тази вечер.

— Само на вас съм казвал подобно нещо — той мъчително търсеше думи. — Да, още първата вечер бих ви казал тези неща.

От този момент нататък Ромбах получаваше отказ след отказ. Неговият монокъл гневно проблясваше всеки път, когато наближаваше Лайтоулдър, за да покани Бети на танц. Най-сетне той се досети каква е работата и разочаровано потърси друга партньорка.