Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (21) (Гибелта на „Титаник“)

Още хиляда мили

През целия следващ ден слънцето едва проникваше през изпаренията, забулили небето. Хладен полъх минаваше над кораба. Някои от пътниците се разхождаха облечени в палта и с шапки на главите, а други бяха помолили да им занесат сгъваеми столове в защитени от вятъра места.

Празната палуба беше добре дошла за децата, които лудуваха на воля. Във всички ъгълчета на кораба се чуваше весел смях и викове. От време на време долитаха и предупреждаващите думи на гувернантките, които с мъка предпазваха поверените им малчугани от безразсъдни постъпки.

Още в ранните утринни часове скоростта на „Титаник“ отново беше повишена. Сега корабът се движеше с двадесет и две мили в час. Но поради леко намалената видимост капитан Смит не се осмели да премине към максимална скорост.

Боксхол се мъкнеше унил наоколо. Той едва смогваше да прикрие разочарованието си от позорната капитулация в голямото състезание и се стараеше да отбягва всички.

Когато на пътя му се изпречи Модли, той направи опит бързо да се измъкне.

Ковчежникът го хвана за ръкава.

— Хей, Боксхол! Когато човек види вас и още няколко други такива, изпитва желание да се обеси.

— Човек може да ви завиди, Модли. Щом ви хареса яденето и пиенето, вие се превръщате в най-щастливия човек.

— Не се докосвайте до най-свещените ми чувства! А вие какво искате всъщност? Нашето корабче отново препуска с всички сили; а Мърдок току-що ми каза, че може да разчитаме на по-нататъшно изясняване на времето.

— Прекрасно! — извика подигравателно Боксхол. — Забравяте само едно: както ви предрекохме снощи, през нощта ние загубихме преднината си и имаме един час закъснение! За какво ни е притрябвало сега изясняването? Радвам се вече на заглавията в американската преса. „“Титаник" — най-големият виц на нашия век!" Ако тогава Смит получи удар, това ще е най-доброто, което може да се случи.

— Ех, каква вечер ни очаква днес — започна да се оплаква Модли. — Голям бал, а офицерите ще бъдат в парадна униформа и с погребални физиономии! Като при първокласно погребение!

 

 

Пътниците не подозираха нищо от онова, което вълнуваше екипажа. За тях и този ден би бил еднакъв с всички останали, прекарани на борда, ако не съществуваше тема за разговор, която занимаваше всички — предстоящият бал.

Когато настъпи времето за чая, помещенията се напълниха. По масите седяха предимно мъже. Дамите изцяло бяха заети с приготовленията за бала.

Докато в салона се чуваше приятният звън на чашите, стюардесите, фризьорките и цветарките бързаха от каюта в каюта и изпълняваха със завидно търпение и най-абсурдните желания.

Дори в коридорите се чувствуваше миризмата на нагорещените маши за коса и уханието на най-различни парфюми. Непрестанно се чуваха звънци, а през припряно отваряните или нервно блъсканите врати нахлуваха възбудени женски гласове. Дамите се ровеха в гардеробите и куфарите, през будоарите летяха части от бельото им. Връзките на корсетите се късаха с шум, като не издържаха сетните усилия на камериерките. Навсякъде лежаха най-прекрасните вечерни рокли. А също и бижута, много бижута, скъпи бижута!

Нервите не издържаха вече, но въпреки това всяка от дамите се чувствуваше щастлива от изпълващото я напрежение и всред всички тези неща, които съществуват само за да разкрасят една жена по случай предстояща тържествена вечер.

В градината с палмите седяха господата Гарднър, Конър и Исми. Техният разговор се въртеше около създаденото положение след току-що прекратената стачка в английските каменовъглени мини.

Към тях се присъедини и мистър Саливън.

— Къде са дамите ви? — го попита Исми.

— Приготовляват се за празненството! Затворили са се. Човек се чувствува като куче без господар.

Гарднър се усмихна подигравателно.

— Не го вземайте присърце.

— Ужасно време! — Саливън се разтърси. Неговият бас прокънтя: — Стюард, донесете двоен коняк.

— Изглежда, че с всеки час става по-студено — забеляза Конър. — Да не би да са запланували малка разходка до Северния полюс?

Сър Брус отвори табакерата си и с наслада избра една хаванска пура.

— Такава разходка не е предвидена. Нали знаете, че бързаме. Утре ще се удивлявате на небостъргачите в Манхатан, ако не сте ги виждали още.

— Какво е положението с вашия рекорд сега? — попита Гарднър и допълни със злорадна усмивка: — С нетърпение очаквам момента, в който ще прибера печалбата от облога с мистър Саливън.

— Заблуждавате се, мистър Гарднър. Аз ще прибера сумата! — отвърна Саливън. — За съжаление днес не обявиха разположението на кораба.

Исми извика един от офицерите.

— Защо днес не сте обявили разположението на кораба?

— Малък пропуск, сър. Капитанът моли да го извините — отговори офицерът и побърза да се отдалечи.

— Стори ми се, че през изминалата нощ корабът се движеше с намалена скорост — Конър въпросително погледна Исми.

— Това е било лош сън на добър англичанин — пошегува се генералният директор. — Откакто сме напуснали Европа, машините работят с пълна пара.

— И при мъгла ли?

— Нашият „Титаник“ е най-сигурният кораб в света — Исми бавно запали пурата си. — И той ще осъществи най-бързата връзка между Стария и Новия свят. Без всякаква конкуренция заемаме първо място.

— Е, какво ще кажете сега, мистър Саливън? — извика Гарднър. — Готов съм да удвоя заложената сума.

— Окей — отвърна безразлично Саливън. — Още преди да сте стъпили на брега, Америка ще ви струва много пари.

— Скоро ще узнаем резултата. Тази нощ би трябвало да стигнем меридиана на Нюфаундленд. Така ли е, сър Брус?

— Точно така, мистър Гарднър.

— Казват, че понякога в района на Нюфаундленд се появяват ледени планини — подхвърли Конър.

Саливън прихна.

— Нима искате да кажете, че подобно парченце лед би могло да застраши „Титаник“? Я си представете, че нашето огромно корито блъсне някоя ледена планина. Ледени бонбончета биха се изсипали от небето. Ей че атракция, нали, сър Брус! Капитанът би трябвало да организира подобно нещо.

Предложението на Саливън не намери очакваното одобрение. Другите не казаха нито дума. Исми следеше дима на пурата си. Отнякъде долиташе мелодия на валс. Две млади момичета изтичаха смеейки се през салона. Когато забелязаха потъналата в мълчание мъжка компания, те веднага занемяха.

Исми отново поде разговора.

— Нашите дами очевидно ще се постараят да превърнат бала в сензация. Какво ли ни очаква? Мисис Хотклиф дори имала намерение в чест на празненството да носи прочутата си огърлица.

— Накитите на жена ми и на дъщеря ми също не са от стъкло, уверявам ви! — изръмжа Саливън.

Конър замислено го погледна.

Гарднър попита:

— Каква е всъщност версията за това тайнствено украшение?

— Според думите на самата мисис Хотклиф — обясни Исми, — родоначалникът на нейната фамилия е бил пират, командир на цяла пиратска флота. Но всичко, което попадало в ръцете му, давал на бедните.

— С изключение на себестойността, разбира се — подхвърли иронично Гарднър.

— Към края на живота си той не притежавал нищо друго освен кесия с диаманти. Когато умирал, завещал това съкровище на любимата си, а от него била направена прочутата огърлица. Оценяват я на половин милион долара.

— Тази история е твърде романтична — лицето на Гарднър придоби скептичен вид. — Дали отговаря на истината?

— В нашия живот няма нищо толкова невероятно, че да не бъде истина — каза Конър. — Но каквото и да мислим, огърлицата съществува.