Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (20) (Гибелта на „Титаник“)

Сивият призрак

Следобед вятърът смени посоката си. Той вече не духаше от юг, а от северозапад. Прозрачни като паяжина облаци забулиха слънцето. Времето се готвеше да се промени.

Пътниците не обърнаха особено внимание на тези признаци. Времето беше все още топло и океанът спокоен. Следобед по всички палуби отново зашумя пъстрата, весела тълпа.

Корабната камбана удари седем пъти. Петнадесет часът и тридесет минути.

Лайтоулдър стоеше облегнат на перилата на мостика. Той оглеждаше с бинокъла си хоризонта. Откъм десния борд, някъде в далечината се открояваше едно-единствено облаче дим. Навярно някой холандец с курс към Халифакс или Квебек. Утре по същото време, на меридиана на Нюфаундленд, ще настъпи оживление; тогава „Титаник“ ще навлезе в зоната на същинските морски пътища за Америка.

Някой се изкачваше по стълбите. Лайтоулдър не се обърна. Той познаваше тази спокойна, твърда крачка. Така стъпваше капитан Смит. По време на последната вахта той няколко пъти се яви на мостика, за да проследи промяната на времето.

Капитанът се спря до втория офицер и погледна с присвити очи в западна посока към хоризонта.

Лайтоулдър му подаде бинокъла си. Капитанът благодари с жест и изръмжа по адрес на времето.

— Радиограмите се потвърждават, сър — каза Лайтоулдър. — Гъсти мъгли пред Нюфаундленд. Ако до утре някой остър бриз не ги разпръсне, може да се простим с рекорда си. Ще бъдем принудени да се откажем.

— Да се откажем ли? — капитанът погледна изкосо Лайтоулдър и отново се загледа в тясната ивица на запад. — Засега още няма причини, които биха ни принудили да предприемем специални мерки.

— Така е, сър — Лайтоулдър без всякакъв повод настройваше бинокъла си. — Имам пред вид само възможностите, които ни се предоставят в най-лошия случай. Според мен те са само две: или ще трябва да намалим темпото, или да променим курса и да заобиколим зоната на мъглите.

Смит замислено гладеше късата си брадичка.

— Вие бихте взели южния курс?

— Точно така, сър.

— Тогава времето, което с мъка спечелихме, би било безвъзвратно загубено. Това ясно ли ви е?

— Напълно. Но ние не можем с максимална скорост да влезем в тази пералня.

— Може би няма да бъде толкова страшно.

— Извинете, сър, но се опасявам, че няма да ни е леко. Пред нас е зоната на проклетите нюфаундлендски мъгли.

— Нека изчакаме. Преди малко удари камбаната. Кой ще ви смени?

— Мърдок, сър.

Капитанът не каза нищо повече и напусна мостика. Пред апаратната срещна първия офицер.

— Пада мъгла, Мърдок.

— Зная, капитане. Какви са намеренията ви?

Смит отвори вратата на кърмовата кабина и покани Мърдок да го последва. След това се отправи към една от големите карти на морските пътища. С кръстосани отзад ръце той дълго разглежда нанесения маршрут. След това каза:

— Съобщават, че мъглите се простират до четиридесетия меридиан.

— Това ще рече, че се насочваме право към тях — отбеляза Мърдок. — А по главния маршрут няма мъгла.

— Изглежда, че и вие споделяте мнението на Лайтоулдър: промяна на курса!

— Това наистина би било най-разумното.

— При обикновени обстоятелства, да. Но доста неща са заложени на карта, Мърдок. Ако сега се отклоним на югозапад, ще загубим много време.

Мърдок провери разстоянията.

— От сегашното ни местонахождение… около четири часа.

— Изключено! Никога не ще можем да наваксаме тези часове.

— Тогава не остава нищо друго, освен на слука да си пробием път. Не навсякъде мъглите са еднакво гъсти. Може да ни се усмихне щастието.

Капитанът свали фуражката и изтри челото си.

— Ужасна ситуация! — погледът му се спря на Мърдок, който стоеше безразлично облегнат на масата с картите. — Какво е вашето мнение за този състезателен рейс и нашия рекорд?

Изразът на безразличие, изписано по лицето на Мърдок, остана непроменено. Той само леко сви устни и каза:

— Всеки изпълнява дълга си.

— Хм, дълга си… е да, разбира се — промърмори раздразнено Смит. Той не беше в състояние да предизвика Мърдок за откровен разговор, а тъкмо мнението на неговия първи офицер по този въпрос го интересуваше естествено най-много.

— Откровено казано, аз не се чувствувам особено добре в тази история. Прекалено много шум се вдигна около нея. Денят не бива да се хвали от сутринта.

— Изглежда, че сър Исми е на друго мнение.

— Исми е отличен корабостроител, но не и моряк. И тъй: засега продължаваме по същия маршрут. Привечер ще видим как ще се развият събитията!

 

 

Когато мракът започна да се спуща над оловносивите талази, първите пластове мъгла обгърнаха кораба. На бледи парцали те преминаваха над откритите палуби, замъгляваха светналите люкове и притискаха дима на четирите комина към водата.

Само отделни пътници се виждаха навън. Дори пасажерите от междинната палуба се бяха отказали от навика си да побъбрят един час на чист въздух. Само Барка не отстъпи и направи разходката си в задната част на палубата.

Там той забеляза един човек, който беше седнал на перилата и пушеше лула. Беше огнярят Евънс.

Барка седна при него.

— Малко на чист въздух?

— Да, не съм на смяна.

— Аха — Барка разгледа облеклото на другия. — Машинист ли си?

— Огняр.

— И това не е удоволствие.

— Без съмнение — Евънс хвърли поглед към чеха и попита: — Изселник ли си?

— Позна. Ще се опитам оттатък като миньор. Нали казват, че Америка е страната на неограничените възможности.

Евънс замислено пълнеше лулата си.

— Да, неограничени възможности, или да забогатееш, или да пукнеш като куче.

— Снощи дойде при нас един милионер от Тексас. Успял човекът.

— Случва се и това.

Барка вдигна нос.

— Идва мръсно време.

— Лошо е вече — клатейки глава, Евънс наблюдаваше клокочещата водна следа. — Все още се движим с пълна пара. Тия наистина съвсем са си загубили ума.

— Ако питаш мен, няма защо да се претрепвате от работа. Аз имам време.

— Но онзи, твоят милионер, плаща повече от теб и за сметка на това иска сензация. Зад цялата тази дандания с рекорда се крие някой огромен гешефт, който е измислен от мистър Исми, нашия генерален директор.

— Какво ли знаят такива като теб за тази работа? — се подигра Барка.

— Профсъюзен член съм, драги. Ето защо до ушите ми стигат много неща, които вълнуват екипажа. Най-много научавам от стюардите. Повярвай ми, този Исми е безскрупулен тип. Ако трябва, ще мине през трупове. Нареди да ни съобщят, че за всеки час преднина ще има премия. По-голямата част от хората се хванаха на тази въдица. Да живее „Титаник“, гордостта на Англия и Брус Исми! Такива са хората.

— Капитанът съгласен ли е с всичко това?

— И той яде хляба на Исми. Любопитен съм само докога ще търпи да му се бъркат в работата. Ако се случи нещо, ще изправят него пред съда, а не Исми. Но сега трябва да си вървя, смяната ми започва — Евънс изчука лулата си и подаде ръка на Барка. — Довиждане, приятелю. Утре по обяд ще дойда пак тук.

Барка остана до перилата. Той наблюдаваше злокобния кипеж на водата зад кърмата на кораба. Широката пенеста бразда се губеше нейде в мъглата, която ставаше все по-гъста.

Внезапно глухият ритъм на валовете намаля, следата на кораба в нощта стана по-бледа.

 

 

Боксхол влезе в помещението за офицерите. Лайтоулдър и Модли седяха на една маса.

— Какво се е случило, Боксхол? — извика Лайтоулдър. — Имате такава физиономия, като че ли сте глътнали морски таралеж.

С мрачно изражение на лицето Боксхол пристъпи към масата.

— Край на мечтите ни, джентълмени! — той извади часовника си и продължи въздържано: — Точно от четири минути се движим с половин пара.

— Разбирам разочарованието ви, драги Боксхол — каза Лайтоулдър, — но смятам, че е напълно естествено при подобно време да намалим скоростта.

— Вие отново сте по-голям католик от папата, Лайтоулдър! По нашия маршрут едва ли ще срещнем кораб. Освен това съществува и нещо като радиовръзка, нали?

Лайтоулдър удари с ръка по масата.

— Вие бихте рискували дори и сблъскване?

— Моля, запазете спокойствие! — пълният Модли умолително вдигна ръце. — Много неприятно е наистина да капитулираме непосредствено пред целта. Но може би не всичко е загубено.

— Можеше да се очаква, че в този сезон ще се натъкнем на мъгли по северния маршрут — упорствуваше Лайтоулдър.

Боксхол възбудено погледна Модли.

— Смятате, че не всичко е загубено? Да видим! — той раздразнено извади бележник от джоба си и започна да драска цифри върху хартията. — Ето ви го черно на бяло! До сутринта ще се тътрим със същото темпо. Това ще рече, че в седем часа ще сме изгубили не само преднината си, а ще имаме дори един час закъснение.

— А аз вече бях намерил място на премията си! — въздъхна Модли. — Хубава бъркотия ще настане, когато сър Брус разбере… Ами пътниците?

— Категоричната заповед на капитана гласи: нито дума на пътниците, дори и на Исми.

— Нищо не разбирам. Рано или късно всички ще научат.

— Смит дори не разбира какво е направил — Боксхол отчаяно наведе глава. — С такъв кораб да защитаваш славата на Великобритания и да капитулираш пред първото препятствие!

В същото време Исми разговаряше, в каютата си с Мърдок.

— Е, какво ще кажете за мъглата, драги Мърдок? Току-що зададох същия въпрос и на капитана. Но той беше много кратък и очевидно не в добро настроение. Понякога става хаплив и недостъпен… нашият мил Смит. Все пак от думите му не разбрах нищо. Затова бих желал да чуя от заместника на капитана какво е сегашното ни положение, без всякакви заобикалки.

Мърдок се облегна в креслото и кръстоса крака. Той подчертано играеше ролята на безпристрастен, за да не предизвика никакви съмнения в Исми. Освен това нямаше намерение да сърба попарата на капитана.

Исми окуражаващо му кимна с глава. Важничи, си мислеше той, но въпреки това изглежда по-сговорчив, отколкото Смит.

— Какво да ви кажа, сър Брус — започна Мърдок с вид на лекар, който трябва да постави диагноза на тежко болен пациент, — всичко зависи от по-нататъшната видимост. Преди всичко сигурност, това е девиз и на Уайт Стар.

— Разбира се, разбира се! — Исми смръщи чело. — Нещо подобно каза и капитанът. Но да не заобикаляме въпроса. Рекордът трябва да бъде осигурен. Трябва да насочим вниманието си към осъществяването на тази задача. До днес пътуването мина задоволително, твърде задоволително.

Мърдок направи нещо като лек поклон.

— Компанията ни ще зачете усилията на екипажа, както подобава — подчерта Исми. — Но не само с премии, а също и с повишения! За това е необходимо да издържим, непременно да издържим! Надявам се, че не ще бъда разочарован от вас, като приемам, че се отнасяте към този въпрос с пълно разбиране.

— Ще сторя всичко, което е по силите ми — заяви Мърдок.

— Добре! Бих желал само да не се залавяте с изпълнението на дребнави предписания, когато става дума за големи неща — погледът на генералния директор не се отмести от Мърдок. — На колко години сте?

— На тридесет и четири, сър.

— И вече първи офицер на „Титаник“! Отдавна ли пътувате под флага на Уайт Стар Лайн?

— Още от времето, когато бях юнга, сър.

— В такъв случай скоро бихте могли да направите решаващия скок във вашата кариера, това е моето мнение. Може би като капитан на дъщерен кораб на нашия „Титаник“. Какво ще кажете?

В сините очи на Мърдок проблесна искра.

— Можете да разчитате на мен, сър Брус!