Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (17) (Гибелта на „Титаник“)

В междинната палуба

Вятърът беше съвсем утихнал. Приятен, мек въздух обгръщаше кораба, който сякаш едва се движеше при слабото вълнение. Въпреки това машините работеха с пълна пара. Ударите на техния равномерен ритъм нахлуваха през отворените капаци на трюмовете и се чуваха чак до най-предната част на кораба.

Тук, където по време на буря грамадните вълни заливаха всичко, се бяха събрали пътници от междинната палуба, за да се насладят на прекрасната нощ. Те седяха на групички и бъбреха оживено.

Барка, Марина и Оресте се бяха свили върху покрити с брезент стоманени въжета. Чехът съблече сакото си, сгъна го като възглавница и го подаде на Марина.

— Сложи го под себе си. Тези въжета са ужасно корави.

Тя се колебаеше.

— Ще настинеш, Вит.

— Глупости, вземи де!

Оресте погледна ревниво двамата.

— Още малко ще се разтопите от взаимна загриженост — изръмжа той. — Когато първият офицер поеме поста и без това ще нареди да ни прогонят. Тук е забранено да се седи.

— Първият ли? Да го вземат мътните… — Барка хвърли поглед назад. Там като планина се извисяваха корабните постройки. Открояваше се и командният мостик, полуосветен от затъмнените лампи. Отзад комините се издигаха като огромни кули. Облаците дим, които те бълваха, се разнасяха от лекия ветрец към левия борд. — Другите офицери не са по-добри — измърмори Барка. — Слуги на господата там горе. За тях ние сме просто празно пространство.

— Лайтоулдър е мил човек — каза Марина. — Когато има разправия и някой иска да се оплаче, той винаги пристига и помага.

Доктор Еберлайн и неговата съпруга също бяха потърсили спокойствие в тази част на кораба, бягайки от задухата на претъпканите помещения. Докато той с удоволствие пушеше пурата си, тя се взираше боязливо в заобикалящата ги тъмнина. Матилда притисна ръце към гърдите си, като че ли искаше да успокои силно туптящото си сърце.

— Колко е тъмно и страшно морето! — прошепна тя.

Той я обгърна с ръката си.

— Но, Матилде! Морето е толкова спокойно.

— То е като спящо чудовище.

Сноп ярка светлина, идваща откъм палубите, освети лицата им. Лайтоулдър беше застанал на една от вратите и оглеждаше носа на кораба. Посрещнаха го с поздрави и въпроси.

— Хелоу, мистър Лайтоулдър! Колко мило от ваша страна, че не сте ни забравили съвсем. Какво ще бъде времето утре?

Младият офицер прекрачи прага.

— Така се живее, нали? Какво ще бъде времето ли? Е, или ще се задържи така, или не.

— Вие, моряците, винаги отговаряте така!

— Ние сме в състояние да кажем само онова, което знаем. През тази пролет е твърде трудно да се даде достоверна прогноза. Мистър Филипс, нашият главен радист, току-що ми показа последните съобщения за времето. Снежни бури в Швейцария! Във Виена през миналата нощ са регистрирани дори температури до минус десет градуса. А сега сме средата на април! С други думи, имаме достатъчно основания да сме доволни от времето.

— Влиянието на Голфщрома тук е особено силно и ние го чувствуваме — каза Еберлайн.

— Естествено, ненапразно го наричат парното отопление на Европа — потвърди Лайтоулдър. — Без него Британските острови биха били покрити от вечни ледове и снегове — неговият поглед се плъзна по лицата на хората, които се приближаваха от полутъмния кръг около него. Бети не беше между тях. Дали беше забравила поканата му?

— Мистър, вие искате да ни залъгвате с някоя от вашите моряшки историйки — извика Вит Барка. — Вашето централно отопление би могло да функционира само ако Голфщромът беше река с истински брегове, но в океана…

Лайтоулдър потупа Барка по рамото.

— Познахте! Голфщромът наистина тече през по-студените водни маси като между плътни стени.

— Хайде де, няма такова нещо! Аз, разбира се, не съм морски плъх, но все пак съм имал работа с вода.

Хората, които стояха наоколо, започнаха да се смеят.

Оресте каза на Барка:

— Вит, той е прав. Подобни течения има и в Егейско море.

— Вие подценявате силата на Голфщрома — продължи Лайтоулдър, — на това място, където се намираме сега, неговото главно течение има все още ширина около сто и петдесет мили и дълбочина най-малко двеста и седемдесет сажена.

— И всичко това е измерено?

— Разбира се — Лайтоулдър беше развеселен от недоверието на този скептик. — Човекът твърде рано е разбрал предимствата на това морско течение и започнал да го използува.

— Знаете ли и с каква скорост се движи Голфщромът?

— Неговата скорост е различна. Ако сте добър пешеходец, бихте могли да вървите в крак с него.

— Ние сега се движим срещу течението му — каза Марина. — Това не ни ли бави?

— Разбира се, но ние се справяме с него. В края на краищата нашият „Титаник“ не е кораб от времето на Колумб. Но и на откривателя на Америка атлантическите течения са били вече достатъчно добре познати. Аламинос, главният кормчия на Фернандес Кортес, използувал течението на Голфщрома, когато получил заповед, колкото се може по-бързо да занесе в Испания вестта за победата над ацтеките. Става дума, разбира се, само за личния опит на отделни мореплаватели, а той дълго време остава в тайна, тъй като испанското правителство сурово наказвало разгласяването на удобните морски пътища за и от златната страна Мексико.

— Е да, това проклето злато! А и днес нищо не се е променило в сравнение с онези времена. — Барка сръга Оресте в ребрата. — Тук трябва да се гмуркаш! Но не за да търсиш онези мизерни сюнгери, а за злато и сребро. Бих искал да зная, колко от тези, пълни до горе със злато и сребро, кораби лежат под Голфщрома.

Вратата, от която влезе Лайтоулдър, се отвори. Появи се Бети.

Лайтоулдър забърза към нея.

— Много се радвам, че дойдохте, мис Флин!

Тя му подаде ръката си.

— Не ви ли обещах, че ще дойда!

— Всъщност не ми дадохте обещание, а само известна надежда. Боях се вече, че сте променили намеренията си.

Тя отправи към него весел, но изпитателен поглед и каза:

— Бояхте се, значи, така ли?

— Е да, до известна степен — измърмори той и я заведе при носа на кораба.

Там доктор Еберлайн тъкмо казваше:

— Ето че си спомних една интересна история, която има предимството да отговаря на истината.

— Разказвайте, професоре — помоли Барка учителя. За него Еберлайн беше професор и затова всички от междинната палуба се обръщаха към скромния човечец вече само с тази титла.

Еберлайн замислено въртеше между пръстите си угарката на угасналата пура.

— Когато великият Франклин бил още началник на пощите в Британските колонии на Северна Америка, той често си блъскал главата с разрешаването на проблемата, защо английските кораби пътуват четиринадесет дни повече, за да стигнат до Ню Йорк, отколкото американските пощенски кораби, които пътуват за Европа. Той започнал да изследва стари корабни дневници и по такъв начин отново открил Голфщрома. Това, разбира се, не станало толкова бързо; но в края на краищата успял и то по най-простия начин: по време на едно пътуване до Европа той наредил непрекъснато да измерват температурата на водата и в зависимост от нея да определят курса.

След като Франклин изработил точна карта на теченията, препоръчал в Лондон да се направят определени маршрути за бърза презокеанска връзка. Но в Лондон му се изсмели, защото смятали, че надценявал значението на морските течения.

Малко по-късно, по време на войната за независимостта на Америка, той с огромен успех приложил своите познания в морските битки срещу английската флота. Тогава в Лондон престанали да се смеят.

Госпожа Еберлайн въздъхна дълбоко и каза:

— Дано времето се задържи така до Ню Йорк!

— Ние от наша страна ще направим всичко, което е по силите ни, за да остане хубаво — пошегува се Лайтоулдър. — Но не мога, разбира се, да ви обещая нищо определено. На ширината на Нюфаундленд ще минем край границата на плаващите ледове. Не е изключено там времето да не е толкова привлекателно.

— Ледове ли? Но това не е ли опасно?

— Докато си държим очите отворени, не може нищо да ни се случи, мадам. А между другото ние нямаме никакво намерение да кръстосваме водите на Ледовития океан.

Хладен бриз премина през палубата. Барка и неговите приятели напуснаха носа на кораба.

— Да слезем долу — каза Лайтоулдър на Бети.

Той я заведе в помещенията на пътниците от междинната палуба.

Бети се спря при входа. От помещенията лъхна душна вълна. През отворените люкове не нахлуваше достатъчно пресен въздух.

Тя изненадано наблюдаваше картината, която се разстилаше пред очите й.

Продълговатото помещение, разделено на редици двуетажни легла, беше претъпкано с хора. Те бърбореха, смееха се, шумяха в тесните коридори между леглата. Непрекъснато се движеха във всички посоки.

— Господи, каква теснотия! — каза Бети. — Колко души са настанени в това помещение?

— Около двеста — отговори Лайтоулдър. Но бъдете справедлива; помещението се поддържа чисто и подредено. Доколкото това е възможно в подобна обща квартира!

— Това е така. Сравнявах само с пространствените възможности на първа и втора класа.

Един стар човек се мъчеше да вдигне на леглото си пътническа чанта от тюленова кожа.

Лайтоулдър с готовност се притече на помощ.

— Дядо Аткин, защо се измъчвате с тази тежка чанта? Защо не я оставите долу?

Старецът вдигна в отбранителна поза изкривените си от ревматизъм ръце.

— Знаете ли, в нея се намира цялото ми имущество. — Тези думи той произнесе шепнешком, озъртайки се предпазливо на всички страни. — Предпочитам да спя с нея. Миналата нощ някой се опита да я отвори. — Той намигна на Лайтоулдър с многозначителна усмивка. — Но аз го усетих. Бог ми е свидетел, че стария Аткин няма да го окрадат тъй лесно.

— Сам ли пътувате? — попита Бети.

— Да, мис. Дъщеря ми е омъжена оттатък. Живее добре. Ще прекарам последните си години при нея. Тя е добра дъщеря.

— Още малко, дядо Аткин, и всичко ще бъде наред. — Лайтоулдър любезно му кимна с глава и продължи разходката си с Бети.

Старецът погледна изкосо към чантата си, като мърмореше непрестанно:

— Крадци, разбойници… цялото ми имущество…

В трапезарията на долната палуба, която по всяко време на деня, а особено вечер изселниците използуваха за забавления, бяха пристигнали Саливън, Конър, Алис Гарднър и Хаксли. Те стояха на входа и търсеха свободна маса.

— Тук ми харесва! — заяви Саливън. Той пъхна ръце в джобовете на панталона си. С добродушна усмивка започна да разглежда присъстващите.

Мисис Гарднър направи гримаса.

— Колко шум и какви груби обноски! Липса на чувство за отговорност от ваша страна, лорд Хаксли, че ме доведохте в този бордей.

— Напразно ме укорявате. Без съмнение всички тук са добри хорица. — Хаксли се наклони към нея и притисна ръката й. — Само четвърт час, Алис. На целия кораб няма местенце, където бихме били така необезпокоявани, както тук. Можем да се оттеглим в някое тихо кътче. Конър и Саливън няма да ни досаждат.

Това предположение се оказа заблуда. Мистър Конър каза:

— Там има свободни места. Заповядайте, мадам.

Хаксли нямаше повод да откаже. В лошо настроение той последва останалите.

— Искам да поразгледам тези хорица по-отблизо — извика Саливън след тях. Той се насочи към една маса, на която седяха Барка и италианецът Фиорели, всеки с чаша бира пред себе си.

Италианецът пиеше английската бира с израз на безгранично презрение. Отдавна беше изчерпал своя запас от вино.

— Ужасно нещо е този бира! — отвратен, той целият се разтърси. — Дивашко питие.

— Сладкарино, нищо не разбираш от това — отвърна Барка. — Би трябвало да дойдеш в Бохемия. Там си имаме една бирица, ти казвам, просто мечта… — с широко отворени очи той заразглежда мисис Гарднър, която тъкмо минаваше край тях, прошумявайки с разкошната си рокля. — Брей, я виж каква кукла се е заблудила в нашата територия!

Ноздрите на Фиорели затрептяха.

— Мирише… magnifico.

— Мислех, че предпочиташ чесън.

— Си, си! Но не е хубаво за bella синьора.

Саливън се приближи до тях.

— Разрешавате ли? — сигурен, че ще получи положителен отговор, той с трясък се отпусна на един от столовете. — Добре ви е на вас тук, честна дума.

— Така ли? — Барка изпитателно втренчи поглед в масивния мъж, който с две ръце оправяше посивялата си грива. — Според мен и горе е доста уютно.

— Защо не дойдете веднъж?

— Забранено е.

— Хм. Дявол да ги вземе, тук няма ли стюард?

— Ние сами си донасяме това, което ни трябва.

Саливън изръмжа и тъкмо се канеше да отиде при бара, но Фиорели го изпревари.

— Останете си седите, синьор. Ще ви донеса един бира.

— Олрайт! — той погледна след Фиорели. — Чевръсто момче. Италианец, нали?

— От Неапол.

— А вие?

— Чех съм.

— Аха!… Пилзенско пиво, кнедли от Бохемия…

Очите на Барка светнаха. Този човек му ставаше симпатичен.

— Точно така мистър!

— Бях веднъж в Прага. Какво ще правите в Щатите?

— Искам да ида в Питсбург, в каменовъгления басейн.

— Миньор?

— Да.

— Не е лоша професия, но дяволски тежка.

— За такива като нас навсякъде е така.

— Това е вярно. Знам го, започнах също съвсем отдолу. В Тексас, в едно ранчо.

— А сега половиният Юг е ваш, нали?

— Не съвсем.

— Така си и мислех.

Фиорели донесе бирата.

— От ново буре, синьор!

— Да си жив и здрав! — Саливън постави една банкнота на масата.

Фиорели още не беше успял да посегне към нея, когато Барка отмести банкнотата към Саливън. — Казах ви вече, че тук няма стюард, а дребни пари за връщане нямаме.

— Вит, полудя ли? — разпали се италианецът. — Това е първият ми доларов гешефт!

— Все някак ще си ги изкараме нашите доларчета, сладкарино — каза Барка и ухилен доближи юмрука си до носа на Саливън. — С това, мистър!

Американецът спокойно отмести бохемския юмрук.

— Окей. Но спокойно може да забодеш тази своя гордост на шапката си, стари момко. В противен случай оттатък няма да ти падне и цент.

Доларовата банкнота изчезна безследно. Бързите пръсти на Фиорели бяха влезли в действие.

— Bene! Нека бъде началото на първата милион!

— Кажете му, че е глупак — помоли Барка краля на памука.

Саливън с удивление погледна Барка и учудено поклати глава.

— Защо да е глупак, щом иска да става милионер?

— Защото би трябвало да знае, че няма да го бъде. Вие как си докарахте милиончетата, а?

— Целия живот се превивах от работа.

— Интересно, ние също през целия си живот се превиваме от работа, но получаваме само ритник. Сметката значи не излиза.

— У нас всеки има шанс да стане богат.

— Немците казват, че всеки войник носи маршалския жезъл в раницата си — започна да се подиграва Барка.

— Все има нещо вярно в тази приказка — Саливън докосна челото си. — Трябва да имаш нещо тук, и да си предприемчив.

Барка посочи към доктор Еберлайн, който в момента минаваше край тях.

— Смятате ли, че този ще изплува?

— Този? Едва ли.

— Професорът има нещо там, горе — каза Фиорели. — Много има, но моите сладки са по-добри.

Смехът на Саливън прогърмя въпреки шума наоколо.

— Момчета, харесвате ми. Зная какво си мислите. Смятате ме за стар, изпечен бос, когото бихте изпратили по дяволите.

— Вие сам го казвате!

— Мислете каквото си щете. Света няма да оправите.

— Кой знае?

Виното, което Конър беше донесъл от бара, беше кисело и разредено. След първата глътка мисис Гарднър остави чашата настрана.

— Измамиха ви, мистър Конър — каза тя. — Това не е вино, а несполучлива имитация.

Конър наблюдаваше етикета на бутилката.

— Със скъпоценния гроздов сок вършат понякога същото, каквото и със скъпоценните камъни. И в двата случая имаме чисти и фалшифицирани.

Алис Гарднър се засмя.

— Ако се касаеше за скъпоценни камъни, фалшификацията би ни се отразила по-болезнено.

— Имате право, а освен това тя по-трудно се открива. Напоследък твърдят, че някакъв френски химик дори открил способ за произвеждане на истински диаманти по изкуствен път. Ако по този начин наистина успеят да получат скъпоценни камъни, световният пазар на диаманти би банкрутирал.

— Говорите като експерт.

— Прекарах доста години като чиновник в Южна Африка, мадам, и там се запознах с прочутите диамантени находища.

Хаксли не вземаше участие в разговора. Думите на Конър тежаха на душата му; те насочиха мислите му към един въпрос, който го беше измъчвал още предишната вечер. Би ли било възможно един достоен за почит, материално осигурен човек като Кежбърн да се занимава с престъпни деяния, подтикнат от своята мания?

Пред очите му отново грейна екзалтираното лице на бижутера, когато искаше диадемата на мисис Гарднър. Но Хаксли не можеше да открие убедителен аргумент против него. Без минутка закъснение Марджъри беше получила гривната си. Дали с диадемата щеше да стане същото? Може би го измъчваше собственото му чувство за вина. Нали сам той беше предложил на Кежбърн да не връщат украшението на американката!

Поне да имаше възможност да се довери някому за впечатленията си от този чудак! Но по този въпрос не можеше да приказва дори и с Бети. Ако човек съдеше по думите на Кежбърн, тя нямаше понятие от нищо. Трябваше ли да й каже, че е фалшифицирал полици и че се е продал на брат й, за да си спаси кожата?

Погледът на Хаксли се спря на мисис Гарднър. В тази чужда среда тя му се стори още по-привлекателна и желана.

Тя го погледна.

— Защо сте тъй мълчалив, лорд Едуард? Не се ли интересувате от скъпоценни камъни?

— Що за въпрос? — попита той възбудено.

— Просто питам.

— Интересувам се естествено. Но не в такъв момент и в такава среда. — Той се обърна. — Къде всъщност остана мистър Саливън? Би трябвало да се погрижим за него.

— Не е нужно — отвърна Конър. — Той се забавлява добре. Неговият глас доминира. — Басът на Саливън се изгуби сред бурните аплодисменти, с които присъствуващите поздравиха пристигането на малък оркестър. Музикантите — до един изселници, се качиха на естрадата и незабавно засвириха весели мелодии. Започнаха с валс. Публиката бързо отмести масите и първите двойки веднага се завъртяха.

Хаксли покани Алис Гарднър. Тя го попита:

— Не се ли шегувате? И без това тези типове непрекъснато ме гледат със зяпнали уста.

— Ако не желаете…

Наскърбеният му вид я накара да се засмее.

— Е добре, няколко такта.

Те станаха от местата си. Зад гърба им се чу изненаданото „охо!“ на няколко млади момчета.

— Алис, това е единствената възможност да се отървем за момент от Конър. Другояче си представях тази вечер.

— Аз също. Преди всичко очаквах, че ще ми върнете диадемата, както ми обещахте.

— Пред всички тези хора тук? Невъзможно.

— Признайте, че сте я забравили — тя замечтано се облягаше на ръката му.

— Диадемата е в каютата ми.

— Добре, донесете я.

— Не.

— А защо не?

— Ще ви чакам.

— Къде?

— При мен.

— Вие наистина сте полудял — тя го погледна продължително с весели очи, което противоречеше на нейния протест.

Той беше сигурен в успеха си.

— В един часа, Алис!

— Никога.

— Добре.

Барка беше открил Оресте и Марина. Той им махна с ръка.

— Хей, кралю на сюнгерите, елате тук! Мистър Америка ни е дошъл на гости!

Оресте беше изпил вече няколко чашки. Очите му бяха зачервени, а гласът му дрезгав.

— Нека иде по дяволите тази проклета Америка… Чу ли? — езикът му се заплиташе. — Искам да си ида у дома… да си уредя сметките с тези проклети кучета. У дома искам да си ида!

— Дръж си устата, момко! Няма вече връщане назад. Обетованата страна те очаква. — А на Саливън Барка каза: Не се обиждайте, мистър. Оресте е грък. Турците са изклали семейството му — той притегли Марина до себе си на пейката. — Това е Марина; расово девойче, нали?

Марина го ръгна в ребрата.

— Е… какво ще си помисли господинът за нас!

Протегнал удобно крака, Саливън балансираше с масивната си снага върху стола. Червеникавокафявата кожа на лицето му лъщеше; от засмяната му уста проблясваха златните пломби.

— Деца, вие ми харесвате! Хей, италианецо! Донеси ни по още едно питие. Тук въздухът е по-солен, отколкото горе.

— Затова сме и по-близо до морето — Барка поглади мустак и весело намигна на Марина. — Какво ще кажеш, морска дево, да потанцуваме ли?

Оресте скочи и издърпа Марина.

— Няма да го бъде! — изсъска той. — Тя ще танцува с мен.

Тъмните очи на девойката блеснаха гневно.

— Махни се! Ти си пиян.

Барка стана.

— Не правете панаир. Оресте, по-добре ще е, ако се метнеш на леглото.

— Такава била значи работата между вас двамата! — Оресте смъкна дрехата си. Той стоеше леко приведен напред. Под раираното трико мускулите му се изпънаха, юмруците потръпваха. — Марина, ела до мен! — извика той.

Тя кръстоса ръце и не се помръдна.

От съседните маси вдигнаха глави. Няколко души се приближиха, но никой не искаше да се намесва.

Саливън следеше сцената, сякаш наблюдаваше боксово състезание. Лицето му беше замръзнало в усмивка.

„Бога ми, ако двамата се пипнат за гушите — си мислеше той, — всички шансове са на страната на ковача от Бохемия.“

Барка бавно пристъпи напред и застана пред Марина.

— Осъзнай се, Оресте — спокойно каза той.

Но едно неволно движение на Барка предизвика заслепения от ярост грък, който си помисли, че ще бъде нападнат. Той светкавично бръкна в джоба си. В ръката му блесна нож.

— Оресте! — извика Марина.

Всички наоколо се вкамениха. На няколко крачки от тях оркестърът продължаваше да свири, двойките вихрено се въртяха. Хаксли и Алис Гарднър бяха възнаградени с аплодисменти.

 

 

Лайтоулдър и Бети току-що бяха влезли в салона.

— Е, мис Флин, обещанията ми като че ли се изпълниха? Както виждате, и тук знаят да се забавляват. Няма ли и ние да се отдадем на удоволствията след тази уморителна обиколка.

Тя затисна с длани ушите си.

— Музикантите се престарават!

— Ще си намерим местенце някъде по-назад.

Той обходи с поглед залата.

— Извинете ме за момент. Изглежда, че там става нещо.

Лайтоулдър си проби път през тълпата и след миг изтръгна ножа от ръката на Оресте.

— Какво значи всичко това?

— Само една малка шега — каза Барка. Той изтри потта от челото си.

— Добре, само че ще конфискувам ножа. — Лайтоулдър посочи към Оресте, който, без да се помръдне, стоеше с наведена глава, и каза: — В пристанището може да си го получите.

Появата на офицера беше привлякла вниманието на всички върху случилото се. Дотича и Конър.

— Мистър Саливън, какво става?

— Нищо не става — отвърна кралят на памука. — У нас в Тексас сме свикнали с други неща. Там подобни спорове се разрешават с револвер.

Оркестърът беше объркал такта. Мисис Гарднър пребледня.

— Трябва да е станало нещо, Едуард. Вероятна някакво сбиване. Ох, на мен ми стига. Да си вървим!

Хаксли беше забелязал Бети. За няколко секунди погледите им се срещнаха.

— Едуард, не ме ли чувате? — настояваше мисис Гарднър. — Бих искала най-сетне да си вървя!

— Веднага, Алис — когато отново погледна към входа, Бети беше изчезнала.

Междувременно духовете в залата се успокоиха, оркестърът отново започна да свири. Разговорите продължиха, също и танците. Никой не си спомняше вече за случката с Оресте.

Барка отиде при гърка и го разтърси силно.

— Идиот, наистина ли мислеше, че искам да ти взема момичето? Твоята Марина ми харесва. Това е така. Но нищо повече, ясно ли ти е? Вит Барка не ограбва приятелите си, запомни това! А освен това нямам никакво желание да пристигна оттатък като труп.