Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (15) (Гибелта на „Титаник“)

Един на нула за „Титаник“

Голямата трапезария на първа класа беше вече почти празна. Неколцина закъснели довършваха десерта си. Отговорният стюард Уйлтън се оттегли в бюрото си, където имаше навик да се храни. Яденето му сервираха като на пътник, а той беше капризен гост. От неговите уста много рядко се чуваше похвала, но никога нелюбезна забележка.

Между рибата и печеното той даваше вече нарежданията си за предстоящата вечер. Уйлтън не забравяше нищо. Грижеше се дори и за цветята, определени да красят масите; сменяваха ги за всяко ядене, а старите използуваха за трапезарията на втора класа. Ако след това все още запазваха приличен вид и не се нуждаеха от тях за украса на офицерските каюти, те се изпращаха в помещенията на междинната палуба. Сър Брус Исми беше наредил първото пътуване на кораба „Титаник“ да мине в празнична обстановка за всички категории пътници.

Ковчежникът Модли открехна вратата и пъхна главата си в бюрото.

— Уйлтън, имайте предвид, че тази вечер ще играе Пасера. Наредете да изстудят достатъчно шампанско.

— Естествено, сър — отвърна мистър Уйлтън с леден глас. Той се обиждаше от подобни напътствия. — Най-важното е да имаме достатъчно шампанско на борда, особено като се има пред вид големият бал в неделя…

— Не се безпокойте, ще стигне! Ако нашето корито се разбие и потъне, океанът ще се алкохолизира най-малко в радиус от три мили. — Модли се затресе от смях на собствената си шега.

А Уйлтън пребледня още повече. Той не обичаше подобни шеги.

— Тогава всичко е наред, сър.

— Господи, Уйлтън, какво става с вас. Не правете такава погребална физиономия! Какво ще кажете за нашия успех? В сравнение с „Мавритания“ имаме почти четири часа преднина!

— Можем само да поздравим капитана. Разбира се и сър Брус. Може би главният готвач би трябвало по този повод да приготви нещо специално за тази вечер. Сладолед „а ла Титаник“ или нещо подобно.

— Ще дочакаме бала. Теоретически нашата преднина би трябвало да се увеличи до неделя.

— Ако хубавото време се запази.

— Ще се запази, Уйлтън, ще се запази — Модли кимна за поздрав и изчезна.

— Теоретически! — измърмори Уйлтън, когато отново започна да се храни. Той набърчи чело и заобръща ростбифа си. Ето че отново са го препържили. И точно на него ще се случи! Той възмутено остави приборите на масата.

По-голямата част от пътниците прекарваха няколко часа от следобеда в каютите си. Хубавото време успяваше да примами само малцина на откритите палуби. Слънцето и соленият въздух не се отразяваха благоприятно върху грижливо поддържаната бледност.

Някои от пътниците предпочитаха да прекарват спокойните минути до сервирането на чая, което в повечето случаи започваше около три часа, във фоайето на централната палуба. Тук човек можеше да подремне в удобните кресла, да пие уиски или да прочете последните новини, приети по етера.

Руфус Гарднър и Г. В. Конър бяха избрали това място за игра на карти. Конър, незабележителен човек на средна възраст, с оредяла руса коса, винаги много коректно облечен — казваха, че работел в Министерството на външните работи, — се беше присъединил към семейство Гарднър. Домергу стоеше до масата и наблюдаваше играта. Но той не гледаше картите, а ръцете, които ги държаха и подаваха.

Ето какви били ръцете на Гарднър, дълги с гладка кожа, бели и добре поддържани. Тънките, жилести пръсти наподобяваха краката на паяк. Те притежаваха свойството да изчакват в пълна неподвижност, след това да се стрелнат напред и да заграбят.

Ръцете на Конър бяха къси и широки. Неговата десница, с нокти подобни на лопатки, лежеше тежко отпусната върху масата. Движенията на ръката му бяха спокойни и всеки отделен жест изглеждаше предварително отмерен.

— Вие спечелихте, сър — каза Конър.

Лицата на играчите се отпуснаха. Пръстите на Гарднър посегнаха към печалбата и с наслада се свиха над нея.

Другият разместваше картите. Той вършеше това с присвити очи. Когато започна да ги раздава, отмерено постави всяка една от тях пред партньора си.

Гарднър се огледа.

— Къде ли се е дянала жена ми?

— Вие чакате съпругата си? — попита Конър. — Тогава ще е по-добре да прекъснем играта.

— Няма нужда. Искаше да ме замъкне при щандовете.

— Преди малко видях мадам в компанията на лорд Хаксли. Бяха се запътили натам — каза Домергу.

— Аха… с Хаксли. В такъв случай имам честта да бъда свободен. — Гарднър посегна към картите. — Вие започвате, мистър Конър!

Домергу замислено наблюдаваше Гарднър.

— Лорд Хаксли е симпатичен млад мъж.

— Освен това разполага с полезни познанства — допълни с изненадваща естественост кралят на топовете от Глазгоу. — Възможно е, да няма дори и понятие, колко изгодни биха могли да бъдат неговите връзки. — Когато забеляза озадаченото изражение на художника, той се засмя с широка усмивка. — Да, драги мой, връзките са алфата и омегата на моята търговия.

— Е да, намирисва на война.

Горчивата ирония не засегна Гарднър. Очите му светнаха.

— Когато стрелят с моите оръдия, войната за мен не е риск.

— Важното е да се използуват от печелившата страна.

— По-добре от двете.

— От двете страни ли?

— Круп постъпва по същия начин. Той участвува във въоръжаването на Русия. А Шнайдер-Крезо доставя автоматични оръдия на султана на Мароко.

— Какво става в такъв случай с националните интереси по време на война?

Гарднър се усмихна под мустак.

— Да, да, това е вече друг въпрос.

— Вале пика е коз! — Конър изигра коза си. — Загубихте тази партия, мистър Гарднър.

— Смятам, че е време да направим малка почивка. Кажете ми, мистър Домергу, ще ни посетите ли отново, когато приключите посещението си в Америка? С удоволствие бих ви посрещнал в моя дом.

— Интересувате ли се от живопис?

— Разбира се, посетих и изложбата ви в Лондон. Особено ми харесаха портретите ви, би трябвало да нарисувате картина за мен.

— Портрет на мисис Гарднър?

— Всъщност имах пред вид един индустриален пейзаж — заводите ми в Глазгоу.

— Аха, разбирам ви! Заводите, окъпани в слънчева светлина, с димящи комини, а като притурка поток от хора, бързащи за работа.

— Точно така; и евентуално всичко това гледано от прозорец, до който сме застанали аз и жена ми.

— Завидно въображение! — извика Домергу. При това си мислеше: освен това на преден план справка за банковата сметка на Гарднър и ето че най-важното би било налице.

— Вие бихте ли се съгласили? — попита едва ли не ужасен Конър.

Домергу намигна на господина от министерството.

— Съмнявате ли се?

— Нито за миг, естествено — Конър сподави смеха си.

 

 

Пред картата, която висеше във фоайето, настъпи оживление. Току-що бяха обявили разположението на кораба. Пътниците се тълпяха, четяха, разменяха мнения. Доминираше басът на Саливън.

— Страшен удар! Разбрахте ли вече? — още отдалеч извика американецът. — Ние изпреварихме „Мавритания“ с четири часа.

— Къде се намираме в момента? — попита Домергу.

— Тридесет и четири мили северно от Азорските острови.

— В такъв случай сме изминали една трета от пътя — каза Гарднър. — Ако продължаваме с това темпо, корабът „Титаник“ ще бие досегашния рекорд с дванадесет часа. В понеделник по обяд ще видим бреговете на Америка.

— Това зависи от маршрута на кораба — отвърна Саливън. Самонадеяността на англичанина го дразнеше. — Преднината на „Титаник“ ще се увеличи най-много до шест часа. Ако приемем това, ще пристигнем понеделник вечер пред фара на Амброзия.

Гарднър се засмя ядосано.

— Защо се горещите? Америка въобще не участвува в състезанието. Аз поддържам мнението си: понеделник на обед!

— Понеделник вечер, нито час по-рано! — Саливън предизвикателно пъхна ръце в джобовете си. — Залагам петстотин долара.

— Хиляда срещу вашите петстотин!

— Окей, прието! — американецът посочи Конър и Домергу. — Тези джентълмени са свидетели.

Мистър Конър подхвърли:

— Във всички случаи корабът „Титаник“ ще бъде победител. Великобритания е и ще остане царицата на моретата.

— Така е — потвърди Гарднър.

— Пардон, но вие не включвате в сметките си един от факторите: времето — каза Домергу. — Какво ще стане, ако започне буря?

— През първата нощ имахме силен северен вятър и голямо вълнение, но въпреки това „Титаник“ пътуваше с максимална скорост — отбеляза Конър.

Гарднър се облегна в креслото си и с чувство на превъзходство погледна Домергу.

— Един на нула за „Титаник“, сър! Нищо няма да го спре. Той е символ на британската сила и мощ.

— Не бихте ли се съгласили, че един монументален паметник на сушата би бил по-подходящ за това сравнение?

— Навярно имате предвид вашата Айфелова кула — Саливън дяволито намигна. — Скоро нашите небостъргачи ще бъдат най-високите постройки в света наистина. Универсалният магазин „Уолуърт“ е само началото.

— Смятам, че във връзка с това големината не е толкова решаваща, колкото стабилността — отвърна художникът. — Преди десет години се срути камбанарията на Сан Марко, а прочутата кула в Пиза стои застрашително наведена.

— Е, добре — отсъди Гарднър. — Нека вземем за пример английската банка. Безспорно ще се съгласите с мен, мистър Домергу, че нищо друго на този свят не стои тъй здраво на земята.

Французинът погледна покрай Гарднър към един от прозорците.

— Qui vivra verra — промърмори той. — Ще видим, ако доживеем!

— Защо е този скептицизъм? — Гарднър се намръщи, в гласа му прозвучаха леденостудени нотки на неодобрение.

Това не направи впечатление на Домергу, той продължи:

— Не ще ни се удаде да премахнем някои факти, просто като затваряме очите си. Под краката ни тлее огън, по всички краища на света се разгарят пожари. В Алжир, в Италия, в Китай — където и да погледнете! Всред рудокопачите в златните мини на Сибир, при Лена, всичко е наситено с напрежение, което всеки миг може да предизвика експлозия. Към тези области изпратиха жандармерийски части. Навсякъде избухват стачки с невиждани досега размери, навсякъде срещаме съпротива. А към всичко това се прибавя надпреварата във въоръжаването на великите сили. Докъде ще доведе всичко това?

— Докато съществува Антантата, Великобритания и Франция няма от какво да се боят — подхвърли Конър.

Домергу направи гримаса.

— Смятате ли, че дипломацията е универсално лечебно средство срещу всеобщия упадък? Опасявам се, че само по този начин няма да бъдем в състояние да спасим това, което започва да ни се изплъзва.

— Какво според вас е поставено на карта, мрачни пророче?

— Светът, в който живеем. Не днес или утре, но в близко бъдеще той би могъл да се срути.

Гарднър раздразнено се изкашля.

— Във Франция хората открай време са се въодушевявали от революционни идеи.

— Не само във Франция, господине! Навсякъде си пробива път нещо ново; устоите на нашето общество са прогнили, те са застрашени от рухване. И ще рухнат, когато новото узрее. Огледайте се, наблюдавайте с критичен поглед хората на този кораб. Какво виждате? Упадък, преситеност, студена пресметливост, брутален егоизъм и всичко това скрито под маската на бездушно усмихнати лица. Изключенията само потвърждават правилото. С тази глупава усмивка светът на могъщия древен Рим се превърна в прах и пепел; със същата тази усмивка в някогашния Париж на Мария Антоанета пропуснаха да чуят ударите на чуковете, които сковаваха кървавите гилотини.

— Бурята отмина както и през четиридесет и осма година. Парижката комуна се разпадна, руските революционери бяха изпратени по дяволите с окървавени глави.

— Това безспорно е така. Но ако се касае само за етапи на едно развитие, за сигнали, които би трябвало да разберем? Каквото и да ми отвърнете, аз съм убеден, че един прекрасен ден ще настъпи нов ред, наложен от онези там долу. — Художникът посочи с ръка по посока на междинната палуба. — От онези там, които търсят нов живот, които старателно крием от погледите на благородните дами и господа, като че ли въобще не съществуват.

Сега тази разпаленост на французина като че ли започна да забавлява Гарднър.

— Светът все още е наш и никой не ще го изтръгне от ръцете ни. Това е толкова сигурно, колкото и този великолепен британски кораб и неговата предстояща победа в това пътуване.

Домергу поклати глава.

— Това е един кораб на обречените — с уморена усмивка той изгледа останалите. След това си тръгна, за да се погрижи за Бастет.

— Странен старик — Саливън повдигна рамене.

— Не му обръщайте внимание. Истеричен като всички хора на изкуството. На кого ли би продавал картините си, ако не на нас? На онези там долу ли? Тогава не би могъл вече да пътува в първа класа. Това, разбира се, му е известно. Иска само да мине за интересна личност. Какво ще кажете, да поиграем ли пак?

Саливън каза:

— Човек наистина би трябвало да хвърли един поглед към хората от междинната палуба.

Конър веднага се съгласи.

— Може би тази вечер след представлението.

— Съгласно. А вие, Гарднър?

— Много се извинявам, но имам нещо друго предвид.