Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (11) (Гибелта на „Титаник“)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Schiff der Verlorenen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn(2022 г.)

Издание:

Автор: Гюнтер Крупкат

Заглавие: Корабът на обречените

Преводач: Вилхелм Филипов

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: немска (не е указано)

Печатница: ДПК „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 15.V.1970 г.

Редактор: Гергана Калчева

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Паунка Камбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12587

История

  1. —Добавяне

В Първа класа

Главният стюард Уилтън контролираше поднасянето на ястията в пищната трапезария на първа класа. Изправен като кол, с повдигнати вежди, той стоеше до главния вход, чиито въртящи се врати бяха в непрекъснато движение. Понякога напускаше своя пост, но само за да придружи най-известните пътници от първа класа до техните места. От устните му рядко се отронваше по някоя дума. С отсечено движение на главата, с бърз поглед той управляваше стюардите и пажовете. Нищо от онова, което ставаше край стоте маси, не се изплъзваше от погледа му.

Крилата на вратата отново се завъртяха. В трапезарията се втурна синьора Лиа Пасера, следвана от приказно богатия Стюърт Фейрти и сър Брус Исми. Появяването й беше тъй да се каже нейният дебют на борда.

Наведените над чиниите лица се вдигнаха, заблестяха лорнети, за няколко секунди секна тихият звън на порцелана и среброто. Новината летеше от маса на маса.

— Това не е ли…

— Разбира се, известната актриса.

— Известна, това е така. Но не толкова с творческите си способности, колкото със скандалните си историйки.

— Напоследък тя била взела участие в — как наричаха това… в един филм.

Една истинска актриса никога не би паднала толкова ниско.

— Откъде е всъщност тази Пасера?

— Казват, че изобщо не е италианка, а идва от Германия и че истинското й име е Шперлинг, което на немски означава врабче. Обясниха ми, че Пасера е италианският превод на врабец или врабка.

— Не мога да разбера мъжете. Какво толкова намират в тази Пасера? Тя не е нищо друго освен една натруфена фръцла.

— Мила моя, може би вече не сме достатъчно млади, за да разберем това.

— Казват, че се била омъжвала вече четири пъти. Трима от мъжете й умрели от тревогите, които им създавала, а четвъртият избягал преди една година.

— Стюърт Фейрти ще бъде петата й жертва. Необходимо ли е това за мъж като него? Той се харесва в ролята на меценат и с отворени очи скача в бездната, вместо да потърси сериозна партия. Дъщеря ми например…

Хаксли се хранеше на една маса с господин Домергу. Прочутият бретонски художник Пол Домергу беше вече почти седемдесетгодишен. Върху прорязаното му от бръчки и гънки лице се откриваха големи, тъмни очи, които въпросително и същевременно с разбиране се взираха в света. Хаксли беше привързан към този стар мъж. Той не можеше да си даде сметка за причините на това чувство. Може би то се дължеше на неосъзнатото, предизвикано от собственото му безпокойство желание да се сприятели с един зрял, опитен и уверен човек.

Домергу обърна настрани тясната си глава и заразглежда Пасера, която, водена от главния стюард, се отправи към запазената маса. Придружаваха я Стюърт Фейрти и сър Брус Исми.

— Как намирате тази жена? — попита Домергу своя събеседник.

Хаксли повдигна рамене.

— Навярно една хубава жена.

— Защо навярно?

— За една жена трябва да се даде преценка, преди да е направила утринния си тоалет.

Художникът се усмихна.

— Твърде жестоко, милорд, а и не съвсем справедливо. Когато мъжът се надигне от постелята и се прозява чорлав и небръснат на края на леглото, той малко наподобява на прехваленото божие творение.

— Но в тази гледка се чувствува първична, необуздана сила — настоя Хаксли със смях.

— Според мен събуждащият се лъв е далеч по-величествен. Да не отминаваме тъй леко някои неща. Не бива само да съзерцаваме хората, но и да вникнем в тях. Мадам Пасера например сигурно съвсем не е такава, каквато изглежда. Нейният импресарио и агентите му са я превърнали в една „боте дьо диабл“, красива жена-сатана. Представят я за една поглъщаща мъжете Месалина, защото публиката желае да я види именно такава. Така е! Повярвайте ми, тази жена не се чувствува щастлива в ролята, която са й наложили.

— Прекланям се пред вашата изключителна наблюдателност, господине. Какво ще кажете за онази дама там, на третата маса отляво? Познавате ли я?

— Това е мисис Гарднър. Тази сутрин говорих със съпруга й, мултимилионер от Глазгоу. Той е последовател на император Веспасиан: парите не миришат! И действително човек не може да подуши как ги печели.

— С какво се занимава?

— Търгува със смъртта.

— Застраховки за живот?

— Не, топове. Нали сте чували за заводите на Армстронг Мичел и Сие — това е всъщност Гарднър.

— Хм. Тази мисис Гарднър е очарователна! Тя е най-малко с двадесет години по-млада от съпруга си.

— За мъж като Гарднър хубавата жена не представлява нещо повече от кон за надбягвания. Всичко е само престиж или спорт.

— Може би имате право, господин Домергу — каза Хаксли. Погледът му беше впит в очите на тази жена.

Семейство Саливън седяха на една маса, която се намираше до тази на мисис Гарднър. Това случайно стечение на обстоятелствата доведе до едно недоразумение. Марджъри сметна, че усмивката на Хаксли е определена за нея.

Мистър Саливън, който забеляза изчервяването на дъщеря си, попита гръмогласно и с добро настроение:

— Харесва ли ти? — Въпросът му прозвуча, като че ли искаше да каже: ако искаш, ще ти го купя.

Марджъри не се преструваше.

— Той е очарователен!

— Е, моето момиче, тогава гледай да не го изпуснеш!

— Майк, моля те! — пошепна мисис Саливън. — Ти си и ще си останеш каубой! Тук не сме в Тексас.

Мистър Саливън се изсмя с мощен глас. От съседните маси се обърнаха към него, но това не го смути. По негово мнение, този, който седеше върху петдесет милиона лъскави доларчета, можеше да се смее гръмко, колкото си иска.

Сър Брус вдигна чаша за наздравица с артистката.

— Мисис Пасера, къде ще играете в Ню Йорк?

— Имам контракт със Зигфрид-Фолис.

— Това ще бъде специална атракция по случай петгодишнината от създаването на този театър. — Фейрти притисна ръката й до устните си. — Ню Йорк ще ходи на ръце!

Мисис Пасера зае театрална поза и завъртя очи. Това беше добре изиграно и напълно подходящо за Щатите.

— Стюърт, вие ме ласкаете! — тя се обърна към Исми: — Седмици наред ме насилваше да подпиша контракта. Между другото той участвува в ревюто с огромен дял. Негово хоби.

— Но, Лиа, вие сте недискретна!

— Фейрти, не сте справедлив към синьората. Известна доза недискретност допринася за рекламата.

— Това твърди и Ричи, моят импресарио. Всяка негова втора дума е реклама.

— Бихте ли се съгласили, мисис Пасера, да дадете едно малко представление на сцената на нашия бордов театър? Пред избрана публика, разбира се. Само от първа класа.

— Чудесна идея! — извика Фейрти. — Лиа Пасера играе на кораба „Титаник“ за елита на Стария и Новия свят! — С умоляващ жест той вдигна ръце. — Лиа, трябва да се съгласите! Ако телеграфирам тази вест в Ню Йорк, ще ви устроят посрещане, за което ще ви завиди всяка кралица. Нека Ричи веднага се заеме с това. Някоя къса сценка, някой скеч. Това би било достатъчно. Вие, разбира се, сте съгласна, Лиа, нали?

Пасера ровеше с вилица десерта си. Избра парченце леденостуден ананас.

— Сър Брус, ето че хубаво ме нагласихте. Нима наистина мислите, че бих могла да…

— Играйте, мисис Пасера, играйте!

— Явно и за вас всичко се свежда до рекламата!