Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (5) (Гибелта на „Титаник“)

Бети

Старият Патрик се спря на вратата. Търсейки нещо, той обходи с поглед полутъмната стая. По стените проблясваше отражението на огъня от камината.

На един от прозорците се облягаше млада дама в гарниран с кожички костюм. Потънала в мисли, тя се взираше надолу към тихата улица, където при светлината на фенерите в лудешки танц се носеха снежинките.

— Ще имаме бял Великден — каза тя, без да извърне глава.

— Без съмнение, мадам. Отдавна зимата не е била толкова упорита. Позволявате ли да светна лампата?

— Щом толкова настоявате.

— Тъмнината предразполага към размисъл, мадам. А това невинаги е от полза.

— Възможно е. — Тя потърка с две ръце лицето си. — Надявам се, че лорд Едуард ще дойде скоро.

— Лордът няма навика да остава дълго време на приемите, а още по-малко при леля Синтия. Извинете, исках да кажа при лейди Мървил.

Когато газената лампа светна, дамата отиде при камината, над която висеше огледало. Тя свали шапката, погледна се в огледалото и подреди прическата си.

— Патрик, откога в същност сте в семейството на Хаксли?

Старият внимателно духна свещта, с която беше запалил лампата. По набръчканото му лице пробяга усмивка.

— Повече от тридесет години, мадам!

— Кажете ми, Роки гранд наистина ли е толкова ценно владение, че заслужава да се води дело за него?

— Няма никакво съмнение в това, мадам. Дядото на младия господар закупи тези земи, когато генерал Фримонт пропътува Колорадо. Тогава там не е имало никакъв живот, тъй да се каже. Той положил основите на едно ранчо. Но един прекрасен ден открили истинското съкровище на Роки гранд — сребърната мина!

— Значи заради мината е цялата работа.

— Железопътната компания „Юнион Пасифик“ има намерение да построи нова линия, която трябва да мине през Роки гранд. В такъв случай би трябвало да се затвори сребърната мина.

— Не би ли могло целият въпрос да се уреди с пълномощник?

— Това е възможно, мадам. Но най-добре ще бъде, ако лордът се заеме сам с тази работа.

— Какво би казал, ако замина с него?

— За Америка?

— Защо не? Имате ужасно смаян вид — тя тихо се засмя.

— О, не… не — той въртеше между пръстите си дългата свещ. — Само се изненадах.

Тя пристъпи към него.

— Или лорд Едуард има вече… придружител?

— Нищо подобно, мадам, нищо подобно. Напротив, това наистина би било най-доброто.

— Смятате ли? О, Патрик. Колко хубаво би било! Това дълго пътешествие през океана… А сетне Ню Йорк!

— За лорда наистина вече има запазена кабина на кораба „Сент Пол“, мадам. Не зная дали… — ослушвайки се, старецът вдигна глава. Откъм улицата се чуваше тропот от копита. Приближаващата се кола спря пред къщата.

— Лорд Едуард!

Патрик бързо излезе навън.

В стаята влезе Хаксли.

— Бети! Колко мило от твоя страна, че ме почака! — той я привлече към себе си, целуна я по устата, очите, ръцете. — Добре, че ти поне ми остана!

Тя се стъписа, отстъпи крачка назад. Зад усмивката му се спотайваше нещо чуждо, потискащо.

— Някаква неприятност ли ти се случи, мили?

Той се взираше в нея, като че ли се пробуждаше от кошмарен сън.

— О не, нервите ми не издържат, страшно съм изморен. — Той тежко се отпусна в едно кресло. — Ела при мен, Бети!

Тя седна на облегалката и поглади косата му.

— Еди, имам една изненада за теб. Много голяма изненада!

— Така ли? — измърмори той, унесен в мисли. — Кажи.

— В сряда Франк ще замине по работа за Ню Йорк и… — очите й заблестяха от неудържима радост. — Отгатни де!

— Но, мила! Какво да отгатвам аз, когато брат ти заминава за Америка?

— Боже мой, какво отвратително настроение имаш! Аз ще придружавам брат си. Трябва му секретарка по време на пътуването.

Хаксли вдигна глава. Лицето му беше посивяло и хлътнало.

— Как така внезапно?

— Еди, първата ми мисъл беше, че бихме могли да пътуваме с един и същ кораб, ако ти презавериш билета си. Какво ще кажеш за тази идея?

— Сряда ли казваш? — погледът му блуждаеше из стаята. Той прошепна с глух глас. — Невъзможно, аз… — той отпусна глава върху гърдите си.

Изплашена, тя се наведе над него.

— Господи, Еди, какво ти е?

Той потърси ръката й, притисна я към лицето, към устните си.

— Еди, не искаш ли да пътуваме заедно?

— Не мога. — Той простена. — Може би… въобще няма да пътувам.

— Но нали си подготвил всичко.

— Разбира се. Но… настъпиха обстоятелства, които не можеха да се предвидят.

— Обстоятелства?

— Парични затруднения:

Откритото й лице изразяваше ту скептичност, ту загриженост. Един Хаксли и парични затруднения? Не може да бъде? Тя се засмя.

— Милорд, да ви услужа ли с няколко златни лири? — но когато го погледна, веселостта й се изпари. Лицето му беше разкривено от страх и безпомощност.

— Еди! Наистина ли ти трябват пари?

Той леко кимна с глава.

— Не се ли снабдя до сряда с парите, ще… но откъде ли бих могъл да ги взема? Откъде? Всичко… е свършено!

Тонът на неговия глас накара сърцето и да затупти до пръсване.

— Какво ще бъде свършено?

Мина доста време, докато отговори.

— Животът ми, бъдещето ми — всичко!

— Та това е лудост! Заради парични истории! Семейството ти защо не помогне?

— Баща ми ще помогне, но…

— Говори де, Еди!

Той мълчеше.

Изгубила ума и дума, тя скочи. Хаксли никога не беше намеквал дори с една дума за парични затруднения; а и никога не й беше идвало наум да му задава въпроси, свързани с това. Той винаги и спрямо всички се показваше великодушен. Името Хаксли се ползваше с голямо доверие. Това се отнасяше и до нейния брат — търговеца на скъпоценности Франк Кежбърн.

— А скъпото жилище, тази къща, твоите каляски и коне? — попита тя.

— Нищо от това не е вече мое, Бети. Нищо! Карнит утре ще изпрати човек, който ще оцени и регистрира всичко.

Бети размишляваше. Тя произхождаше от порядъчно, но не особено състоятелно буржоазно семейство и още от най-ранно детство беше принудена да се научи да се справя с живота. Та тук ли няма да се намери изход? Ето че вече се откриваше една възможност.

— Може би Франк ще направи нещо за теб.

— Брат ти? Не друг, а тъкмо той! — Хаксли се изсмя измъчено. — Прощавай, но тази мисъл е абсурдна.

— Ни най-малко не съм убедена в това — отговори тя наскърбено.

— Ти не можеш да разбереш това.

— Въпреки всичко ще говоря с него. Още днес! И без това през последните дни питаше за теб.

— Колко мило.

— Защо с такава ирония, Еди? — Тя посегна към шапката си. — За мен е крайно време да си вървя. Преди да заминем, трябва да свърша още много работа. Франк не се грижи за нищо. Той разчита изцяло на мен.

Изглежда, че Хаксли не я слушаше вече. Той едва почувствува целувката й.

— Не се тревожи, мили. Ще намерим изход. И ще заминем заедно за Америка, съвсем сигурно. Довиждане.

Тя вече беше излязла от стаята.

Хаксли тежко се надигна. На масата лежеше следобедната поща. Той разсеяно посегна към нея. Покани, реклами, сметки, сметки… Сред тях писмо с герба на семейството Хаксли.

Той трескаво отвори плика и започна да чете. Разочаровано остави писмото. Неговият баща му съобщаваше онова, което вече беше научил от леля си. С Хаксли щял да се заеме мистър Кръзби от Динвер, а на него му пожелаваше да се върне някой ден по-зрял и по-разумен, отколкото сега, когато напускаше Англия. Толкоз!

Имаше още едно писмо, което привлече вниманието му. Адресът на подателя гласеше: Кежбърн & Пейн, търговци на скъпоценности. — Франк Кежбърн очакваше посещението му. Утре вечер в девет часа, в бюрото си. Кратко и ясно, като заповед.

Хаксли намали пламъка на лампата и се хвърли върху едно канапе. Зад притворените му клепачи вихрено преминаваха образи като в пъстър калейдоскоп. Картини от неговите спомени се гонеха една друга като облаци по време на буря: шумни тържества… пищни обеди… официални вечери… изпълнени с напрежение нощи в игралните зали… езда в ранните утрини сред росния Хайд парк. И навсякъде жени… млади, хубави жени. Те го ласкаеха, подмамваха го и се усмихваха. Блестящият карусел се въртеше, въртеше… Елеонора… Диана… Елен… Оливия… край. А в промеждутъците гласове… Знаете ли вече? Лорд Хаксли и лейди Родби… Чухте ли вече? Лорд Хаксли и тази Астер… край!

Образите на жените напираха все по-близо и по-близо. Лицата им се превръщаха в хилещи се маски, а пръстите им, украсени със скъпоценни камъни, в нокти на грабливи птици, които стръвно се протягаха към него. Когато той със стенание се изправи, тези видения изчезнаха. На тяхно място се появи образът на Бети. Възбудата му започна да намалява.

За пръв път тя беше застанала пред него в магазина на Кежбърн и Пейн. Там симпатичната мис Бети Флин посрещаше като първа продавачка най-добрите клиенти — тогава той още не знаеше, че Франк Кежбърн е неин заварен брат.

Хаксли започна да идва по-често, след това всеки ден и без да прави сметка, купуваше ненужни скъпи дреболии. Желанието да я вижда, да бъде близо до тази скромна, естествена девойка го завладя с опияняваща сила. Чистотата, излъчвана от нея, го пленяваше.

Но сега около него цареше мрак. Пред себе си виждаше пропаст, една ужасяваща зинала паст. Или това беше тъмният като нощта океан, а един кораб го отнасяше в далечината? Завинаги… в безкрайността?

— Бети! — извика той. Студена пот изби по челото му.

Франк Кежбърн разклати чашата с уиски и я изпи на един дъх.

— Говори за трудности, така ли? Я виж ти.

— Ще му помогнеш ли, Франк? — попита Бети. Тя нервно раздроби една бисквита. — Никога не бях го виждала толкова потиснат. Беше просто отчаян.

— Хм, ще видим. Утре и без това имам разговор с него.

— Направи го за мен, Франк!

Той облиза с върха на езика устните си. След това замислено посегна към златната верижка на часовника си. Тя се плъзна между пръстите му като броеница от скъпоценни камъни. Погледът му, прикован върху Бети, изразяваше неодобрение.

Кежбърн беше възпълен плешив мъж, около двадесет години по-стар от нея. Двамата биха могли да бъдат баща и дъщеря. Бащински бяха и грижите му към нея, „малката сестричка“. Той не се беше оженил. Макар и съпритежател на известна фирма, обитаваше заедно с Бети обикновена къща в лондонския квартал Падингтън.

Никой, дори и Бети не беше в състояние да каже как Франк Кежбърн само за няколко години беше постигнал такова благосъстояние само с помощта на тези няколкостотин фунта, получени като наследство. По този въпрос той скъпеше думите си. Ако някой направо го запитваше за това, той обикновено уверяваше събеседника си, че господ бог милостиво ръководи начинанията му.

Иначе Кежбърн беше съвсем общителен човек. Ценяха го като отличен специалист. Дори най-висшите кръгове предпочитаха да правят покупките си при него. Той имаше достатъчно основание да се чувствува доволен, но в действителност това не беше така. Неговата най-съкровена и смела мечта не се осъществяваше. Независимо от заслугите му към двореца, Кежбърн не получи благородническа титла, а това пречеше на издигането му към меродавните кръгове на обществото. Колкото повече се увеличаваше състоянието му, толкова по-силно в душата му нарастваше дълбоката неприязън към благородните, благовъзпитани господа, чиито салони оставаха затворени за него.

В края на краищата накърнената му гордост се превърна в омраза, за която нямаше вече лек. Никой не знаеше и никой дори не подозираше това. Той беше откровен само в компанията на Бети, и то когато ставаше дума за Хаксли.

Очите му потъмняха.

— Знаеш колко дълбоко осъждам връзката ти с лорд Хаксли. Ако въпреки това удовлетворя молбата ти и премисля възможностите да му помогна, то ще го направя само защото би било грях да не подадеш ръка на млад човек, който се нуждае от твоята помощ. А освен това отива в Америка. Най-сетне ще се сложи край на тази греховна връзка, на която ти се поддаде.

— Франк, винаги съм се съобразявала с желанията ти, но…

— Момиче, желая ти само доброто. Този сноб не те заслужава.

— Еди и аз… Ние се обичаме!

Кежбърн направи гримаса.

— Неговата любов не е нищо повече от каприз. Или наистина смяташ, че той има сериозни намерения?

— Аз не си правя никакви илюзии, Франк. Обичам го такъв, какъвто е.

— В най-добрия случай един ден той ще се ожени за някоя лейди, за да се излекува морално и финансово. След това играта ще започне отново. — Той хвана ръката й. — Повярвай ми, Бети, той не е достоен за теб. Всичко това е безсмислено.

— Обещаваш ли ми, че ще направиш за него всичко, което е по силите ти?

— Обещавам ти.

След като тя му пожела лека нощ и напусна стаята, Кежбърн продължи да седи, потънал в размисъл. Пръстите му безспирно се плъзгаха по верижката.