Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (38) (Гибелта на „Титаник“)

Последният час

Спокойните вълни на океана заливаха носа на кораба. Водата достигаше почти до мостика. „Титаник“ започна леко да се наклонява, съпротивлявайки се като великан, повален от по-силен противник. Капитанът даде последната си заповед:

— Всеки, който може, да се спасява!

Хората на тълпи скачаха през борда и плуваха към обикалящите лодки. Но по-голямата част от пътниците — най-вече онези, които не умееха да плуват — потърсиха убежище при кърмата, където опасността не ги грозеше тъй непосредствено. Там все още свиреше оркестърът, все още беше светло и сухо.

Благодарение на тримата мъже в машинното отделение корабът все още имаше осветление. Те бяха изолирали пукнатата тръба и отново поддържаха налягането в котела на генератора.

По време на ремонта машинистът Томпсън се подхлъзна и падна тъй зле, че нарани глезена си. Сега той беше полулегнал на стъпалата, изцяло зависим от помощта на другите. Дали въобще щяха да бъдат в състояние да му помогнат, когато настъпи последният миг? Те и сега едва намираха сили сами да се държат на краката си.

Бел беше съблякъл якето и ризата си. Почернял като огняр, той мяташе въглища в пещта. Когато хвърли и последната лопата сухи въглища, той с трясък затвори вратичката.

— Свършиха ли? — попита инженер Форестър, които контролираше работата на генератора.

— Да, свършиха! — Бел се наведе над Томпсън и опипа глезена му. — Е, старче… боли ли?

— Не е толкова страшно — изпъшка Томпсън. Той едва си поемаше дъх. Въздухът беше горещ и тежък, не се дишаше. Той посочи към водата.

— Трябва да се махате!

— Какво искаш да кажеш? Ще вземем и теб. Не се бой! — Бел се огледа. Водата покриваше корабните машини вече до половината и непрестанно се покачваше. Скоро тя щеше да стигне до шахтата, през която бяха минали другите. И тогава генераторите щяха да спрат.

Погледите на Бел и Форестър се срещнаха. Инженерът внезапно беше станал необичайно мълчалив, очите му блуждаеха наоколо и светеха с неестествен блясък. Сега той създаваше на Бел повече грижи, отколкото ранения Томпсън. В момента Форестър стоеше облегнат на командното табло и мърмореше нещо неразбираемо.

— Да не ви е лошо? — попита Бел.

Инженерът се обърна. Едното му око беше налято с кръв, навярно от налягането на сгъстения въздух. Той направи отсечен жест и прошепна:

— Само пет стъпки още! — толкова оставаше до входа на тунелната шахта.

— Ще се опитаме да минем през люка на тавана — каза Бел. — Сега вече няма никакво значение откъде ще минем, а оттам ще измъкнем по-лесно и Томпсън. Той се изкачи до люка и започна да отвива капака. Но люкът не можеше да се отвори. Бел с всички сили повдигаше капака с рамената си. След това изтръпна. Във врата му беше потекла вода.

Форестър, който го беше последвал до последното стъпало, забеляза всичко. Той прошепна с дрезгав глас:

— Вода! Над нас… вода!

— Затвори си устата! — му изкряска Бел. — В такъв случай…

Покритата с машинно масло вода под тях започна да ври. Появиха се мехури. Океанът беше нанесъл нова рана на кораба. Налягането се беше повишило до такава степен, че люковете започнаха да се огъват.

— Слизай към шахтата! — извика Бел.

Междувременно нивото на водата се беше покачило с още един метър. Само след миг и този последен изход нямаше да съществува.

Но Форестър не отстъпваше. Той раздра ризата си. Лицето му беше изкривено в ухилена гримаса. Загубил разума си, той ломотеше:

— Шефе, можеш ли да плуваш?

След това започна да се кикоти и ръцете му пуснаха перилата. Той падна възнак. Тялото му няколко пъти се удари в площадките на стръмната стълба и обляно в кръв потъна във водата.

Бел бързо заслиза по стълбата. Когато отвори двойната врата на шахтата, водата вече стигаше до гърдите му. Като с мъка поемаше въздух, той заплува към Томпсън, който безмълвно седеше на предишното място и се взираше пред себе си.

— Да се пръждосваме, старче. Остават ни само няколко секунди!

Тъй като Томпсън дори не помръдна, Бел, без да губи време за приказки, го метна на рамото си. Той не забеляза, че носеше труп.

 

 

Смит още веднъж влезе в радиостанцията.

— Нещо ново?

— От „Карпатия“ съобщиха, че пристигат след два часа.

— Юначаги! Отлично постижение! Но… те няма да ни намерят вече. — Смит стисна ръцете на двамата радиста. — Свършвайте, Филипс… Браид! Вече няма смисъл. Освобождавам ви от задълженията.

— Аз ще продължа предаванията! — отговори Филипс.

Браид стоеше облегнат на вратата със затворени очи. Като на сън той чуваше сигналите на Филипс, след това стъпките на отдалечаващия се Смит, виковете, тропота на тичащи крака, плача и писъка, звуците на оркестъра и страшния плясък на водата.

— Кога тръгва последният автобус оттук? — извика Филипс.

— Не зная.

— Е добре. Все ще се измъкнем.

Браид гледаше първия радист. Какъв човек! Неуморим при изпълнението на дълга си, с непоколебима вяра в себе си.

Филипс вдигна глава. Той разбра състоянието на другаря си.

— Хей, не се отпускай, чуваш ли? Имаме още малко работа. След това тичешком ще си вдигнем чуковете. Я погледни какво става на палубата.

Браид излезе пред станцията. Вратата остана отворена. Когато се върна, той забеляза, че водата беше стигнала вече до коленете на Филипс. А той все още предаваше.

Зад стола му висеше спасителна риза. Това беше заслуга на Браид. Филипс не беше помислил дори за това.

Браид беше на няколко крачки от радиостанцията, когато в светлия правоъгълник на вратата се появи силует на човек. Той надзърна в помещението, скова се за миг, след това грабна спасителната риза на Филипс и се опита да изчезне с нея.

Браид се хвърли върху непознатия. Започна борба за спасителната риза. Схватката беше безмълвна. Чуваха се само стоновете, тропотът на краката и плясъкът на водата. Браид едва устояваше. След това в ръцете му попадна парче желязо. Той скочи и го стовари с всички сили върху главата на противника си. Последва вик и гробна тишина.

Филипс не беше забелязал нищо. Той предаваше:

— SOS… SOS…

— Крайно време е, Филипс! — извика Браид, като едва си поемаше въздух. — Престанете, Филипс!

Светлините угаснаха. Целият кораб потъна в мрак. Водата беше заляла динамомашините. Това беше нова решаваща победа на океана над умиращия гигант. Последва вик, изтръгнат от гърлата на стотици ужасени хора.

Филипс автоматично включи батериите. Но напразно. Водата ги беше повредила. Той яростно захвърли слушалките и затърси спасителната риза.

— Проклятие, Браид, къде сте?

Вън хората тичаха през глава към задната част на кораба. Браид не се обаждаше. Филипс нагази студената вода, без да усеща нищо. Сега, когато не беше погълнат от работата си, когато сигналите за помощ, изпращани по етера, и напрегнатото очакване да получи отговор вече не можеха да допринесат за спасението на кораба, той сам беше обхванат от ужас пред смъртта.

— Браид!

Той непрестанно викаше името на своя помощник, но гласът му се губеше всред многогласния хор на отчаянието.

Филипс също забърза към задната палуба. Предполагаше, че там ще намери Браид. Беше трудно да се придвижва по хлъзгавия, наклонен под. Блъскаше се в разни предмети, препъваше се в ранени, докато няколко по-спокойни моряци запалиха факли и фенери.

След угасването на прожекторите и лампите Браид беше попаднал всред неописуем хаос. Тълпата го повлече нанякъде. Когато след малко нечии трепещи ръце запалиха първите факли, той се видя в средата на главната палуба пред куп салове.

— Дайте факлите насам! — извика един здравеняк с посивяла разчорлена грива. Браид го позна. Беше Саливън.

От всички страни напираха мъже. Искаха да си присвоят саловете. Започна ръкопашен бой. Саливън си проби път през беснеещата тълпа. След това грабна един от саловете, вдигна го високо над главата си и тръгна с тежкия товар към перилата. Следваха го Домергу и няколко други мъже. Браид се присъедини към групата.

Саливън постави сала на пода.

Домергу наблюдаваше с тревожни очи потоците вода, които бликаха под краката му при най-слабото полюляване на кораба. Дали и той щеше да загине сега, както стотиците хора около него? Животът му висеше на косъм. Това беше неумолима истина, която не подлежеше на никакво съмнение.

Той вдигна глава и видя как Саливън се освободи от отпрания ръкав на фрака си, как заедно с другите изблъска сала през перилата. Този Саливън се съпротивляваше с цялата сила на несъкрушимата си природа срещу неизвестното, което му предстоеше. Той беше готов да се пребори с него, без да се колебае или страхува, разчитайки само на яките си ръце.

А той, Домергу, който от ясните върхове на един почти изживян живот очакваше смъртта със спокойствие и превъзходство — той изпитваше страх, сковаващ, замъгляващ съзнанието страх.

Внезапно в паметта му изплува едно страшно преживяване от неговото детство, тъй ясно и пластично, че скова дишането му. Като деветгодишно момче беше попаднал под конска каруца. Коларят не можа да задържи конете и малкият Домергу почувствува копитата им върху себе си. В онзи миг го бе обзел същият страх. След това загуби съзнание.

Месеци наред лежа прикован на легло. Животът му беше в опасност. Появиха се епилептични припадъци, които дълго време го мъчиха. Когато най-сетне оздравя, беше настъпила сякаш някаква коренна промяна. Може би преживяната уплаха беше пробудила неговата гениалност. От тогава нататък животът му представляваше непрестанен възход към славата, а неприятната случка остана като смътен спомен, за който той никога не говореше.

Но сега този спомен се възкреси с ужасяваща пластичност. Домергу с широко разтворени очи гледаше към океана. В мъждукащите пламъци на факлите той лъщеше като черен лак, приличаше на измокрена от дъжд улица в нощта. А не се ли чуваше и далечният тропот на копитата, пръхтенето на необуздани коне? Отново връхлиташе конската кола с подивелите коне! Колелата гърмяха, копитата газеха, гърмяха, газеха, гърмяха, газеха!

Старият мъж уплашено вдигна ръце пред лицето си.

— Конете! Дръжте ги!

Саливън се обърна малко уплашено и с досада.

— Побъркан ли сте? Какво има?

— Внимание! — извика в този момент Браид.

Зад борда се надигна огромна вълна. Тя безшумно израсна от спокойните води. Навярно беше предизвикана от разпаднала се ледена планина.

Предупреждението на Браид закъсня. Салът се обърна и погреба Домергу под себе си. Всички останали, които стояха наоколо, също бяха отвлечени от водната грамада.

Само един от тях успя да се добере до въжето на отдалечаващия се сал. Това беше Браид.

Лайтоулдър търсеше капитана. Намери го на изоставения мостик. Той стоеше там, както винаги с ръце кръстосани на гърба. Бялата му парадна униформа беше разкъсана, измърсена. Той беше помагал, където имаше нужда от повече ръце и където можеше. Нямаше какво да прави повече, чакаше края.

— За бога, сър, спасявайте се! — извика Лайтоулдър.

Смит се взираше някъде в нощта.

— Благодаря ви, Лайтоулдър. Благодаря ви за вашата вярност, за това, че докрай изпълнихте дълга си. Аз оставам.

— Това е… простете ми, сър, но това е лудост!

Смит бавно обърна глава към него.

— На всяка цена ли искате да ме видите на подсъдимата скамейка?

Лайтоулдър се колебаеше. Преценяваше дали на сила да отмъкне капитана от мостика.

— Идете при живите, Лайтоулдър. Аз оставам на кораба си. Вие на мое място не бихте ли постъпили така?

В задната част на кораба горяха факли. Светлината им проникваше през прозорците и люковете. От време на време белите ракети прорязваха нощта. Боксхол все още изпълняваше заповедта на Смит. Капитанът вече не обръщаше внимание на нищо. Изглежда, че беше забравил и присъствието на Лайтоулдър. Лицето му остана в сянка, очите му бяха полузатворени.

Лайтоулдър излезе тихо, запъти се из палубата. Къде ли можеше да се помогне още, да се спасява нещо? Много, прекалено много хора се намираха още на борда.

Отново се чу грохот. Воят на живите, стенанията на ранените и последните звуци на оркестъра се смесваха в адски финал.

В светлината на издигаща се ракета пред Лайтоулдър се мярна лицето на жена. Това беше лицето, което той навсякъде отчаяно беше търсил! Сега му се стори като видение. За миг погледите им се срещнаха. След това тъмнината заличи всичко. Останаха само гласовете.

— Мис Флин! Напуснете борда! Трябва да напуснете борда! — Той пипнешком се добра до нея.

— Оставете ме, моля ви!

— Да вървим, Бети! Елате! Повече нито минута не трябва да оставате тук.

— Не искам! Оставете ме!

— Бети, трябва да живеем. Ние двамата! Да живеем, чувате ли ме?! — Той хвана ръцете й, които се бяха вкопчили в перилата.

Като се колебаеше, Бети бавно се отпусна. Разтърсваше я безгласно ридание. Тя цялата трепереше.

Лайтоулдър я вдигна, притисна я към себе си и скочи от кораба. Океанът ги погълна.

Когато Лайтоулдър изплува на повърхността, видя, че се намира на около пет метра от стената на кораба. Бети беше в безсъзнание. Макар че водата беше леденостудена, той плуваше спокойно, за да пази силите си. Стараеше се да се измъкне от заобикалящото го гъмжило. Навред се чуваше трясък и бълбукане. Давещи се посягаха към него, пред него водата носеше удавници. Някои се опитваха да се покатерят на по-малки ледени планини, но се плъзгаха обратно във водата или попадаха под леда.

Лайтоулдър беше изминал около стотина метра, когато чу зад гърба си грохота на експлозия. Веднага след това почувствува сътресението. Котелът на генератора беше хвръкнал във въздуха. Той погледна назад. Над кораба се издигна вихрушка от искри, цялата околност се освети от червеникаво зарево. Единият от четирите огромни комина се наклони, след това се търкулна с оглушителен трясък по палубата и помитайки като лавина хора и предмети, падна във водата.

Постепенно стана тъмно. Факлите на кораба угаснаха, а спасителните лодки бяха далече. Лайтоулдър почувствува, че силите го напускат. Той погледна Бети. Беше пребледняла като мъртвец. Но беше жива, миглите на затворените й очи потръпваха. Той стисна зъби. Не трябва да се предава, сега трябва на всяка цена да издържи! И продължи да плува.

Зад една от ледените планини съзря светлина. Приближаваше се спасителна лодка. Тя беше препълнена, едва се държеше над водата. С последни усилия той се добра до нея.

— Не можем да ви помогнем! — извикаха няколко гласа. — Опитайте при друга лодка. Лайтоулдър със сетни сили се държеше за прикрепеното към борда въже.

— Вземете поне нея!

— Добре, но само нея. — Изтеглиха Бети в лодката.

— Та това е мистър Лайтоулдър! — извикаха жените на изселниците. — Трябва да го спасим.

— Не правете глупости! И други също умират! — Тези думи произнесе Домергу, когото само преди няколко минути бяха измъкнали полумъртъв от водата. Увит във вълнени одеяла, той се беше свил при носа, стар, злобен мъж, който защищаваше нищожния остатък от живота си с упоритостта на умопобъркан.

— Ами ако бяхме разсъждавали по същия начин, когато прибрахме вас? — развикаха се жените.

— Художник съм, член на академията! — изхленчи Домергу.

— Пикаем на академията ти! Тук има само хора. Всички искат да живеят. Изтеглете Лайтоулдър!

Водачът на лодката не позволи. Той се наведе към Лайтоулдър.

— Съжалявам, сър, наистина не мога да поема тази отговорност. И без това имам вече десет души повече на борда. Пийнете глътка коняк.

Лайтоулдър посегна към шишето, отпи глътка и каза:

— Благодаря, боцмане. Така ще изкарам още малко.

— Няколко пъти вече се смени съставът на пътниците — продължи боцманът. — Много от жените умират. Облечени са само с нощници и са боси. Ако ви провърви, скоро ще имате място.

Мисълта, че би трябвало да пожелае смъртта на друг, за да се настани той, отврати Лайтоулдър. Но въпреки това премръзналите му, посинели ръце не изпуснаха въжето.

Той разгледа лицата над себе си. Повечето от тях му бяха познати. Често пъти му се бяха усмихвали, а очите им изразяваха радостно упование. Сега тези лица бяха безизразни, като че ли опустошени, без искрица надежда в очите.

Лайтоулдър замря. В неясната светлина на фенера той видя лицето на човек, за когото смяташе, че се намира още на кораба.

— Сър Брус!

— Какво искате? — Исми намръщено вдигна глава.

— Вие тук… в лодката?

— Спасиха ме, както и останалите.

— Вие лъжете! Няма капка вода по вас.

Боцманът наостри уши.

— Кой казвате, че е този?

— Това е директорът на параходството и главният виновник за нещастието!

— Той още на кораба дойде в лодката… когато полудялата искаше да пререже въжетата.

— Аз нямам нищо общо с нещастието — каза Исми натъртено. Той посочи с пръст Лайтоулдър. — А този човек е загубил разсъдъка си.

По-голямата част от хората в лодката не познаваха Исми, нито ролята, която беше играл по време на рекордното пътуване на „Титаник“, но симпатиите им бяха на страната на Лайтоулдър и обвинението му предизвика вълна от възмущение.

— Хвърлете този тип във водата! — извикаха няколко жени.

Но не се стигна дотам. Една жена изписка:

— Корабът!

Всички погледнаха към „Титаник“. Задната част на кораба с трясък се издигна високо над водата. Океанът погълна командния мостик.

 

 

Барка правеше опита да се задържи за перилата. Той видя как един офицер — беше Боксхол — се покатери на покрива на палубните надстройки. От там изстреля последната ракета. Тя проряза нощта край издигащата се над повърхността кърмова част, хвърли ослепителна светлина върху ужасната сцена и превърна всички лица в мъртвешки бледи маски.

Откъснали се корабни части свистяха във въздуха, рушаха надстройките, стоварваха се с трясък върху хората, които висяха по перилата на люлеещи се въжета или издатини, предлагащи известно прикритие. В смъртния си ужас нещастниците не знаеха дали трябва да се отпуснат и да паднат в бездната под тях или да продължават борбата за живот.

До последния момент Барка беше полагал грижи за другите, не мислеше за себе си и беше пропуснал всяка възможност да се добере до някоя лодка или сал.

Сега той покрусен наблюдаваше борбата със смъртта, която се разгаряше във водата. Без съмнение той не беше страхливец, но не умееше да плува. Нямаше доверие дори в спасителните пояси. Въпреки това той се убеди, че не съществуват други възможности, освен да потъне след няколко минути заедно с кораба или да повери съдбата си на чуждата нему стихия. Той се изкачи на перилата и скочи.

Миг след като се появи на повърхността, беше грабнат от водовъртеж. Имаше чувството, че потъва като парче желязо. Вихрите бурно го въртяха и той потъваше все по-надолу. „Свърши се“, помисли си той. В съзнанието му с пределна яснота изплуваха епизоди от живота му, незначителни, малки епизоди, които отдавна беше забравил. Внезапно пред него застана Марина. Оресте я дърпаше пред себе си. Тя се обърна и му махна с ръка. Искаше да я повика. „Русалко!“ След това загуби съзнание.

Когато отново дойде на себе си, течението го носеше край кърмата на „Титаник“. Високо над главата си съзря мощните витла на кораба. Стомахът му се сви. Трябваше да повърне. След това се опита да плува. И ето че вървеше. Присъщата му жизненост бавно се възвръщаше. Той се огледа. Близо до него се люлееше голям леден блок. Успя да се добере до него.

След няколко опита Барка се изкачи на леда, после заскача и размаха ръце, за да се стопли.

— Проклятие, я ми помогнете! — чу глас зад себе си.

Барка изтегли плувеца при себе си. Беше Конър.

— Не е чак толкова лошо тук — каза Барка.

— Брей, ама имате кураж, човече! — Конър се разтърси. — А какво ще стане, ако това парче лед ни отнесе нанякъде?

— Все ще ни намерят.

— Завиден оптимизъм, няма що. Моряк ли сте?

— Никога не съм бил. Знаете ли, преди няколко минути мислех, че всичко е свършено. А ето че имам нещо като твърда почва под краката си. Защо тогава да не съм оптимист? — Барка измери Конър от главата до петите. От пешовете на новодошлия се изцеждаше вода върху сивия лед. — Е, да, има какво да загубите в сравнение с мен. И вие сте милионер, нали?

— Защо?

— Ами, фракът?

— Служебно облекло. Аз съм само служител.

Огромната кърмова част на кораба все още се издигаше към небето. Внезапно туловището на „Титаник“ потрепери. Корабът се залюля. След това се устреми към глъбините, сякаш капитанът за последен път беше задвижил машинния телеграф. Сега великанът можеше да хвърли котва. За вечни времена.