Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (95)

VII

В живота на Леля Спицина се извърши коренен прелом. Онова, което тя очакваше понякога със страх, понякога с любов, най-сетне стана. Тя не излизаше от стаичката си в казармите зад Николаевската батарея и по цели дни и нощи прекарваше над мъничката люлка, скована набързо от добрия ординарец на нейния нов хазаин. Тук сега се намираше целият й мъничък свят, тук бяха съсредоточени всичките й радости и огорчения. Спомените за събитията от последния месец за нея представляваха не редица сражения, а редица грижи за мъничкото същество. Страшните звуци на бомбардировката имаха за нея само това значение, че тя ежеминутно се страхуваше да не би да изплашат нейното бебенце. Другата още по-страшна мисъл тя отпъждаше от себе си, за да не се побърка от постоянна тревога. Впрочем тук бе сравнително безопасно, докато вече по цялата „Екатерининска“ не можеше да се мине от снаряди.

Като си мислеше какво беше преди месец, Леля живо си спомни деня, когато „това“ най-сетне стана. Бе късна нощ. Мощните гранитни сводове на Николаевската батарея, препълнени с войници, матроси и настанили се тук жители на Севастопол, през тази нощ бяха спокойни. От мъничкото прозорче се виждаше дворът, там от време на време се чуваше говор на войници или викането на спящ. Рядко се разнасяха далечни изстрели.

Жената на приютилия Леля семеен офицер и акушерката, естествено Ирина Петровна — друга по това време май че нямаше в Севастопол, — шетаха около безпомощната млада жена, която крещеше от непоносимата болка. Виковете й бяха толкова силни, че на двора мнозина мислеха: вероятно докарали опасно ранени. Но и се учудваха, защото навред в Севастопол можеше да се види човек с откъсната ръка или крак, без да издава и най-малкия стон. И изведнъж стана нещо такова, след което тези непоносими мъчения се прекратиха сякаш по чудо. Нищо, никаква болка, само пълна изнемога и състояние, близко до блаженство. Леля чу някакво попляскване, странен писък; след това й поднесоха малко червено същество с мънички крачета и ръчички и голяма, почти плешива глава, и й съобщиха, че е момче. Странно, неподдаващо се на описание чувство, смесица от безкрайна любов и жалост, умиление и почуда завладя цялото същество на Леля при вида на това непознато, по-скоро приличащо на някакво зверче, отколкото на бебе, създание.

— Загърнете го, то ще настине! — каза тя, макар в стаята да беше топло като в баня.

Нови странни чувства изпита Леля и когато това дребосъче за пръв път го сложиха на гърдата й. То не умееше да суче, а тя, така неопитна, не умееше да го кърми — беше й обидно и едновременно смешно. Най-сетне криво-ляво се справи, но през първите дни бебето щеше да умре от глад, ако не дойде една добра матроска жена, която имаше двумесечно бебе, а млякото й би стигнало за две едногодишни деца.

След това наниз от безсънни нощи, постоянно ставане при бебето, което пищи или защото иска да яде, или че някаква измъкнала се от дюшечето сламчица лекичко го е убола, или неизвестно защо; тези последните случаи винаги страшно тревожеха младата майка. На нея тутакси й се струваше, че бебето е болно и кършеше безпомощно ръце, докато не й се притечеше на помощ жената на офицера или някоя друга опитна жена.

За граф Татишчев, пък и за всички останали, Леля престана дори да мисли. Какво я засягаха всички графове на света, общественото мнение, заклеймило бебето й като незаконно? — Тя е неговата законна, безспорна майка, то е нейна плът и кръв, тя е щастлива, че има кого да обича. И тя ще го обича, когато порасне. „Но за нищо на света няма да го дам моряк — мислеше Леля, макар самата страстно да обичаше морето. — Не, няма да го дам! Не искам да се разделям с моя син! Нека по-добре да отиде в гимназията, в университета… Милото ми, скъпото ми бебенце, моето малко студентче!“

И тя лекичко целуваше спящото бебе по челцето и по бузките.