Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (92)

IV

Ето какво ставаше през тези дни на бастионите.

На втория ден от бомбардировката храбрият генерал Жабокритски, онзи същият, който след алминския бой нарече владимирци страхливци, се разболя, т.е. престори се на болен, тъй като се опасяваше, че ще му се наложи лично да отстоява предните редути. Вместо него назначиха Хрулев.

Междувременно французите, като превърнаха нашите редути и Камчатка в купчини камъни, плъзнаха по вдлъбнатините на Килен дере и Доковия овраг.

Новият френски главнокомандуващ Пелисие^[1], който смени Канробер, вече пристигна с щаба си. Издигнаха се сигнални ракети. Беше пет часът, но и в този час полетът на ракетите бе много красив. От бастионите наблюдаваха ракетите. Изведнъж неприятелската канонада се пренесе от левия фланг към десния. Задимяха и загърмяха хълмовете зад линията на южните отбранителни постройки на крепостта. Генерал Хрулев стоеше на вратата на своята квартира в Корабния квартал и пушеше лула.

— Какво ли означава това? — попита той заобикалящите го офицери.

Френските колони бързо се движеха към волинския и селенгински редут. Французите вървяха смело, сякаш в своя собствен лагер; най-отпред крачеха офицерите с извадени саби. Зад насипа за миг блеснаха остриетата на сабите и щиковете. Шепата пластуни и войници, намиращи се на редутите, не можеха да се съпротивляват. Част от нашите паднаха на място, други бягаха към мостчето, прехвърлено през залива Килен дере. Малки групички французи вече тичаха по хълма, надничаха в землянките и се разпореждаха на редутите като у дома си.

Камчатка още не беше превзета. Атакуваха я зуавите, линейният полк и алжирските стрелци — черни чудовища, внушаващи у нашите войници мисълта за дявол в човешки образ.

Нашите отстъпиха от Камчатка към Малахов курган. Там отиде и Нахимов, както винаги със сюртук, еполети и ордена Георгий II степен. Французите го обсипаха с куршуми. Като стигна до бариерата, Нахимов се помъчи да задържи хората зад насипа, но всичко живо тичаше, изплъзвайки се от ръцете на спиращите ги офицери.

Най-сетне успяха да съберат шепа войници и да открият огън по французите, които за малко не се промъкнаха в Корабния квартал.

Тук-там французите задминаваха отстъпващите и тичаха разпръснато към Малахов. Шепа французи обкръжиха коня на Нахимов, един го хвана за юздата, друг вече се мъчеше да смъкне адмирала от коня.

— Момчета, спасявайте Павел Степанович! — разнесе се вик от всички страни — и матросите, които тичаха с прътите, взети от заклепаните оръдия, с настървение се нахвърлиха върху французите. Нахимов бе спасен от плен.

На Малахов все още нямаше войска освен оръдейната прислуга. Батареята откри чест картечен огън.

Хрулев препусна към владимирската църква, заповяда да се бие тревога, а сам пришпори коня към Малахов.

Тук пред батареята, която се намираше на насипа пред външния ров на укреплението, и по-нататък близо до укрепения пункт се водеха ожесточени ръкопашни схватки. Точно срещу едно от оръдията се стълпиха група французи. Те приближиха към дърветата, натрупани от другата страна на рова, и като насочиха щуцерите, оглеждаха в кого да стрелят. В оръдието стърчеше шомпол. Двама матроси го измъкнаха, но французите тутакси ги поразиха с куршуми.

— Не умеят, подлеците, да зареждат! — викна лейтенант Юриев, хвана две торбички картечен заряд и едната запрати в оръдието, но изведнъж сам седна върху купчината картеч.

— Какво ви прихвана да се шегувате! — каза му другият офицер. — Ставайте, целят се във вас!

Но Юриев не се шегуваше, той беше мъртъв: куршумът бе минал през сърцето му. В същото време мерачът викна: „Огън!“ В групичката на нахалните французи имаше двама цивилни със светли палта и сламени шапки. Когато димът се разсея, групичката беше изчезнала и само шапките кръжаха из въздуха.

Хрулев със задбалканци и суздалци вече гонеше французите от Малахов курган. Неприятелят със загуби отстъпи отново на Камчатка.

Мръкна. На изоставените от нас редути цареше дълбока тишина и нощният мрак не позволяваше да се види как работи там неприятелят.

Още един ден бомбардировка и на края по обяд на 28 май на бившата наша Камчатска батарея се развя бял флаг — сигнал за прибиране на телата.

На Малахов курган, където се бяха стекли повечето висши началници, веднага се появи нашият ответен флаг. Стрелбата и от двете страни тутакси се прекрати. На всички им олекна на душите, но в същото време ги болеше да виждат неприятелския, макар и парламентьорски флаг на Камчатка, която ни струваше толкова труд и толкова човешки живота.

Мигом бе теглена черта: невъоръжени брянци излязоха от своите прикрития и образуваха верига. Скоро от неприятелската страна също се появиха войници и офицери.

Лека-полека отначало офицерите, а после и войниците на двете враждебни армии започнаха да се събират и да провеждат разговори. Френските офицери бяха с контешки, украсени с ширити мундири, нови велурени ръкавици и с пури в ръцете; руските — с войнишки шинели, които рядко сваляха, въпреки силната горещина; зуавите със своите обшити, винаги разкопчани куртки; френските стройни жалонери; нашите пехотинци, матроси, оръфаните пластуни — цялата тази разнолика тълпа се събра на групи, разговаряше с думи и жестове и трудно можеше да се повярва, че само преди половин час тези хора се убиваха един други от оръдия, колеха се, пробождаха се и се душеха като диви зверове.

— Ей там! — казваше едно наше войниче и сочеше на френските санитари още топлия труп на неприятеля. — Какво го забравихте тоя! Току-що издъхна!

Други носеха, без да пробират свой ли е или французин.

Мнозина се суетяха между труповете, търсейки своите набори, другари, приятели. Някои трупове вече лежаха от два дни. Ето паднал по лице, озъбен, лежи французин; кръвта се е запекла около устата му, от гърдите през синия шинел стърчи пречупен руски щик.

По-нататък лежат двойка — русин и французин — пронизали се взаимно с щикове. Главата на русина почива върху ръката на французина, сякаш е в обятията на приятел.

Руски офицер, който говори френски солидно, приближи до французина и му козирува. Френският офицер самодоволно приповдига лекото си кепе, подава визитната си картичка и толкова бързо говори, че на нашия офицер му се струва сякаш това не е на френски: той с мъка разбира, че французинът би желал да види храбрия генерал Хрулев и че по негово мнение русите са се сражавали твърде храбро, макар и да са отстъпили пред непреодолимия натиск на французите.

— Какви самохвалковци са все пак — полугласно каза офицерът на другарите си.

При войниците работата се нарежда по-просто. Те отначало се оглеждат един друг от всички страни, после започват да се разпитват, всеки на своя си език, придружено с изразителни жестове.

— Я ми кажи, мосю, вие какво току все викате Альона? Каква е тая ваша Альона? Светица ли е или просто така? — разпитва един войник, чул как французите, щурмувайки нашите редути, са си викали един на друг: „Allons nous!“ (Напред!).

Друг войник показва на французина своята манерка. Този жест е лесноразбираем и французинът кима с глава. Войникът напълва капачката на манерката с водка и като отпива предварително една глътка, я подава с думите:

— Хайде сръбни, брат мосю! Водката е бун!

Французите се смеят.

— Ама пий до дъно де, мосю! Водка бун! Уважи ме, любезни!

Като чуват думата „уважи“, французите я преиначават на „vache“ (крава) и мислейки, че този епитет се отнася към техния другар, гръмко се смеят.

Французинът на един дъх опразва капачката и опулва очи, изплезва върха на езика си, пъхва ръка в дълбокия джоб и като замезва със сухар, тръска глава.

— Brrr! Sacrrre nom! Tel fort! Diable (брр! Дявол да го вземе! Толкова силна!) — казва той и на свой ред изважда миниатюрната манерка с ром, която подава на руския войник.

— Виж, тук ни бива! — казва войникът и избърсва устните си с ръкав, долепва ги до миниатюрната, красиво оплетена манерчица, изкърква я половината, плюе настрани и казва на своите: — Бива си я, братлета, по тоя параграф и тях си ги бива, само че нашата е по-лютичка.

На друго пък място срещу трети бастион лежат труповете на англичаните с червени мундири. Англичаните странят от нашите и се държат сериозно. Само отделни офицери говорят с нашите флотски офицери, които единствени знаят английски, и само тук-там войниците мълчаливо се оглеждат един в друг и в редки случаи си обменят угощения.

Между нашите офицери се води спор: едните хвалят французите, другите — англичаните.

— Ето, погледнете вашите англичани — каза един от спорещите. — Полюбувайте им се!

В далечината се виждаше следната сцена: някакъв английски генерал, като премина неутралната линия, насочи към, нашите отбранителни съоръжения на крепостта голям бинокъл и внимателно започна да ги разглежда.

Френският генерал (това беше Боске) забеляза това, бързо се приближи до него и разгорещено взе да му доказва нещо. По движението на ръцете му личеше, че е готов да измъкне бинокъла от англичанина. Лицето на френския генерал изразяваше крайно негодувание. Най-сетне англичанинът отстъпи, промърмори нещо и сърдито се отдалечи зад неутралната линия.

Френските офицери, които стояха край нашите и наблюдаваха тази сцена, казаха, че по тяхно мнение постъпката на английския генерал представлява възмутително отстъпление от правилата на войната и добавиха, че ако французин бе извършил, подобно нещо, той навярно би станал предмет на всеобщо презрение.

— Е, и какво? — с тържествуващ тон каза офицерът, който хвалеше французите. — Виждате ли колко по-развита е войнската чест у французите, отколкото у англичаните.

Неговият опонент бе силно сконфузен.

— Но аз и друго ще ви кажа! — продължи неуморимият офицер. — Вярвате ли, по време на бомбардировката, оная след Великден, сам видях как англичаните стреляха по нашите войници, които събираха техните ранени съотечественици. Това не са ли подлеци!

— Да, но ние не сме видели! — намеси се приближилият флотски офицер. — Аз се застъпвам за англичаните. Вашите французи може и да са рицари, но затова пък са самохвалковци. Днес ми дойде до гуша от тяхното самоизтъкване! Предават думите на своя Пелисие: „Севастопол е непобедим — добре, тогава аз ще го взема!“ Ще видим кой кого!

— Че са хвалбаджии, това е вярно! — добави друг. — Пък и любезностите им са едни сладникави, направо да ти прилошее! Слава господи! Белият флаг на Камчатка пак се спуска, значи отново сме във война!

Още цялата брянска верига не бе успяла да се прибере и да вземе оръжието си, когато последва първият изстрел от френската батарея. Нашите зазяпали се войници хукнаха разпръснато. Скоро от Малахов курган се чу първият ответен изстрел и отново от двете страни загърмя силна канонада.