Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (90)

II

Генерал Семякин — началник-щаба на сухопътните и морски сили — бе честен човек, прям и открит, не особено интелигентен, но напълно добросъвестно се стараеше да изпълнява своите нелеки задължения. След балаклавската битка вследствие контузия той започна трудно да чува, чувствуваше постоянно главоболие и шум в главата. Но това не му пречеше сега да се труди и да седи над документите от сутрин до вечер.

Не беше лесно да се угоди на капризния нрав на княз Меншиков. Семякин работеше както умееше, никога не се унижаваше до ласкателство и угодническо, свойствени понякога дори на талантливи натури, а още повече на обикновените хора.

— Благодаря на господа — разсъждаваше сам със себе си Семякин, — че досега можах да угодя на княза; той, струва ми се, свикна с моята прямота; не знам как е в душата си, трудно е да се разгадае. Виждам — доверява ми се. Всички доклади минават без затруднения, всичко утвърждава. С работа не го уморявам…

Но се случваха и такива минути, когато Семякин не знаеше как да се държи с княза.

„Един бог знае! Сърди се нещо, а защо — неизвестно — мислеше Семякин. — Това не е така, онова не е, както той го иска… Личи си, че е разглезен от ласкателите, те всичко представят в розов цвят, а аз напротив — черното си е черно. Казвам му истината като на главнокомандуващ и като на баща, ласкател не умея да бъда, не искам да командувам и се държа така, както трябва да се държи неговият помощник.“

Великите князе обичаха Семякин и това го утешаваше във всичките му горести. Веднъж, когато Меншиков беше болен, при Семякин се отби великият княз Михаил Николаевич и намери стареца едва ли не затънал до ушите в книжа.

— Е — каза великият княз, — сега не се учудвам, че рядко ви виждам. Да ви даде бог здраве! Не се уморявайте, дръжте се!

„Да, ненапразно съм началник-щаба на сухопътните и морски сили!“ — помисли си с гордост Семякин.

Лека-полека и самият Меншиков смени сърдития тон с дружеско-покровителствен и на всичко, което му предлагаше Семякин, отговаряше:

— Правете го, така е добре.

В деня на неуспешното евпаторийско начинание Семякин от сутринта до три часа след обяд бе навън, а денят бе мразовит, с буря; старецът силно се простуди и се разболя. Едва се пооправи и Меншиков го изпрати да огледа и разформира пристигналата в Бахчи сарай резервна бригада. По пътя за Бахчи сарай Семякин бе поразен от множеството волски и конски трупове, които се въргаляха навред; навсякъде се търкаляха и захвърлени товарни коли. Това бе ясно доказателство за справедливостта на слуховете, че интендантите и „комисарията“ буквално затриват злощастните добичета. В ханския дворец Семякин бе поразен от необичайна смрад. Оказа се, че там гниеха полушубките, все още недоставени в армията, макар зимата да беше към края си. Войниците се предпазваха от лошото време с рогозки, а полушубките отравяха въздуха на града, където бе военната болница!

Семякин прекара в Бахчи сарай два дни и побърза да се върне в Севастопол, но за немалка почуда и огорчение научи, че светлейшият е болен и по съвет на лекарите е заминал за Симферопол. Тази вест като гръм от ясно небе порази Семякин. Най-много от всичко се страхуваше, че няма да може да се справи с работата. Той полетя към Остен Сакен, комуто Меншиков бе предал началството. Остен Сакен също нищо не знаеше и нищо не разбираше.

— Вие видяхте ли княза? — попита той Семякин. — Не? Е, тогава тръгвайте да го догоните, той ви търсеше.

Като не знаеше какво означава всичко това, Семякин отиде при великите князе и научи, че Меншиков по всяка вероятност ще бъде сменен, тъй като императорът е недоволен от него.

В два часа през нощта Семякин потегли с пощенска кола и през деня догони Меншиков в Бахчи сарай, където князът беше спрял да пренощува. Калта беше непроходима. Меншиков беше уморен от пътя и съвсем потиснат от нравствения удар, който получи, като прочете рескрипта на престолонаследника… Този рескрипт бе равносилен на заповед да подаде оставка.

Меншиков прие Семякин радушно и дори го задържа през целия ден. На него му се искаше да си излее пред някого душата. Князът показа на Семякин някои писма на императора, дълго обсъждаха заедно нещо, на края късно вечерта го благослови и каза: „Продължавайте да работите. Сакен има много добро мнение за вас, аз ще оздравея и ще се върна.“

Семякин препусна обратно. На разсъмване, независимо от глухотата си, той чу познатите звуци на севастополската канонада, поспа час и половина и отиде при Сакен. Работа имаше до гуша. Трябваше да напише куп писма, да изпрати в Петербург флигел-адютанта, да пише заповеди. Семякин работи цяла нощ. На другия ден отново имаше страшно много работа. Вечерта Семякин пак работеше. Изведнъж при него влезе адютантът на великите князе.

— Техни височества ви канят при тях, те след час ще отпътуват за Петербург.

— Какво има? — попита Семякин, мислейки, че е чул лошо.

Адютантът повтори същото, колкото можеше по-силно.

— Боже мой! Какво означава това?

Семякин се качи на коня и отиде при великите князе, които живееха в твърде скромно помещение. Той завари и двамата велики князе дълбоко опечалени. Николай Николаевич с развълнуван глас каза:

— Скъпи Константин Романович, ние получихме горестна вест. Трябва да бързаме за Петербург. Не само императрицата, но и императорът е болен, и то тежко болен.

Михаил Николаевич също каза няколко думи и едва сдържайки сълзите си, прегърна и целуна Семякин.

— Дали ще го заварим? — питаше той.

Семякин беше толкова поразен, че не знаеше какво да отговори.

„Императорът тежко болен… Него го е огорчила Алма, след това Инкерман и окончателно евпаторийската авантюра, сама по себе си маловажна, но крайно обидна за руското чувство…“ така мислеше Семякин.

В десет часа вечерта великите князе потеглиха за Петербург.

Работите в Севастопол вървяха добре. Пред селенгинския редут се издигна още един — волинския — и бяха положени основите на трети. Под Евпатория нашите улани бяха натупали зазяпал се турски отряд и татари. Във вестниците започнаха да се появяват слухове, че ще пристигнат нови неприятели — сардинците, но над този нов враг нашите само се надсмиваха. Разпространи се слухът за окончателното назначаване на Горчаков.

Този слух беше потвърден със записка, която Семякин получи от Симферопол. Меншиков пишеше:

„Получих писмо от престолонаследника, с което ме уведомява, че поради болест съм уволнен от званието главнокомандуващ и че княз Михаил Дмитриевич Горчаков е назначен на мое място.“

Скоро след това по севастополските бастиони се явиха полковите свещеници, за да отслужат панихида по император Николай Павлович.

Слухът за смъртта на императора се разнесе два дни преди това. За пръв път той бе съобщен на неприятеля по време на преговорите, но изглеждаше невероятен. Сега обаче не оставаше място за съмнения. Много стари войници плачеха. Младежта сведе глави. Повечето хора, не можеха да си дадат пълен отчет за състоянието на собствените си чувства.