Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (80)

V

На двадесети декември в Севастопол започна зимата. Беше мъглив, студен ден. От сутринта валеше дъжд, примесен със сняг и суграшица, по улиците имаше невъобразима кал.

В душата на Леля беше мрачно като това сурово време. Тя достигна до онова състояние, когато започва да изчезва разликата между деня и нощта, между будността и съня. Нощем я измъчваше безсъница, денем сънуваше наяве. Тя престана да различава часовете. Дните и нощите се точеха безкрайно дълго, в мъчително еднообразие, без да донасят нищо ново.

С графа не беше се виждала повече от седмица. Но не разлъката беше главната причина за нейните душевни терзания. Не, тя чувствуваше, че в живота й в най-скоро време ще настъпи нещо по-сериозно, по-съдбоносно, отколкото самата любов към графа. Тя съзнаваше, че в нейния организъм се извършва някакъв прелом, тайнствена вътрешна работа; и това съзнание я измъчваше, не й даваше нито минута покой.

Леля изпадна в такова състояние, че престана да разбира онова, което ставаше около нея. Понякога й се струваше, че всички обкръжаващи я хора не са хора, а някакви кукли, автомати, които се движат и говорят без никакъв смисъл и цел. Самата тя също се превърна в жив автомат. Леля тръгваше да налее чай на баща си, сипваше супата, ходеше заедно с капитана да разглежда неговите импровизирани преградни кошове и бруствери, с които той защищаваше своята къщичка от неприятелските снаряди, които все по-често взеха да падат в тази местност, но към всичко това Леля се отнасяше безучастно, на въпросите отговаряше машинално и често не на място. Капитанът се чудеше на тази промяна, понякога умоляваше Леля да се прехвърли в северната част на града или да замине за Николаев, тъй като сигурно нервите й са поразстроени от ежедневната стрелба. Но Леля държеше на своето, че няма да остави баща си и че от нищо не се страхува и капитанът повече не настояваше, като твърдо вярваше в непроникаемостта на своите землени чували и тем подобни домашни съоръжения.

Колкото повече Леля опознаваше графа, толкова повече се убеждаваше в необходимостта да се откаже от всякаква мисъл за щастие… „По-добре да беше груб като баща ми — мислеше Леля, — по-добре да беше деспот, но той просто е убийствено хладен, убийствено вежлив и дори любезен, и в същото време нито капка, нито капчица истинско чувство!“ И Леля живо си спомняше неговите думи, изречени наскоро, по време на последната им среща в хотела на Томас, където се беше преместил да живее в две стаи.

„Вие отлично разбирате — каза й Татишчев, — че за брак помежду ни не може да става и дума. Аз нямам предразсъдъци относно mesalliance, моята собствена майка е била обикновена певица, но разберете, че бих ви поставил в най-неестествено положение, ако ви въведа в обществото.“

„Колко пошло, плоско и дори глупаво е всичко това! — помисли Леля, чувствувайки, че сълзите ще я задушат. — Той се страхува, че аз ще го компрометирам в обществото, че ще му проваля кариерата! И кога мисли за тези неща?! В минутите, когато навред наоколо умират хора, когато загиват внезапно, неочаквано, когато него самия ежеминутно го заплашва смърт, смърт…“

Тази мисъл накара Леля да изтръпне.

„А какво ще стане, ако наистина го убият? — помисли тя. — Няма да го понеса. А той дори не се интересува от моето съществувание. Нито веднъж не се е отбил, дори не е изпратил ординареца си да разбере жива ли съм!“

И изведнъж отново другата, още по-мъчителната мисъл изпълни цялото й същество.

„Да кажа ли най-сетне на татко за това, че аз… Все едно той рано или късно ще научи… Колкото по-скоро, толкова по-добре…“

Леля беше толкова неопитна, че дори не знаеше точно след колко време може да се открие нейното положение. На нея й се струваше, че това трябва да настане много скоро, че още седмица-две и всички ще научат… Нямаше с кого да се посъветва, кого да попита… Да говори с Мавра или с някоя друга проста жена не й се искаше, познатите й дами почти всички заминаха, пък и освен това на нито една от тях не би поверила тайната си.

— Майчице, мила майчице, посъветвай твоята дъщеря какво да прави! — отчаяно каза Леля и коленичи пред закачения на стената портрет на покойната си майка. — Мамо, скъпа мамо! Чуй ме там, в своя гроб, кажи ми какво да правя!

Куп нерадостни спомени от детството — детство, без майчина ласка — се занизаха в нейното въображение. Както се случва винаги, наред с важните неща тя си припомни и разни дребни подробности. Злата стара леля застана пред нея като жива. Кой знае защо Леля най-напред си спомни една детска обида. Лелята нареди на момиченцето „да стои край сладкото“, т.е. да следи как се вари сладкото. Момиченцето стоя много дълго, краката го заболяха, главата също го заболя от горещата печка, то не издържа и седна на пейката. Лелята влезе и настървено започна да ругае Леля, да я упреква, че е неблагодарница, че яде хляба й, а не иска да изпълни и най-дребната заръка. На края я заключи в тъмния студен килер за цял ден. Там, в килера Леля изпита чувства, донякъде сходни с тези, които изживяваше сега; ето защо навярно си спомни цялата тази мелодрама от детския си живот. Както тогава — и сега бе възмутена до дъното на душата си от човешката безсърдечност и несправедливост. Та тя отначало обичаше и старата си леля, мислейки, че ще се отнася към нея като майка, но лелята грубо я отблъсна; когато Леля за пръв път искаше да я целуне и да се погали, старата мома й каза да не е посмяла „да я лиже“, тъй като не могла да понася това.

А нима графът постъпи по-добре с нея? С какво отговаря на пламенната й любов, с какво й се отплаща за това, че тя пожертвува всичко?…

„Та аз не съм някоя грозотия, не съм изрод, на който никой никога не е обръщал внимание — мислеше Леля. — На мнозина се харесвах и се харесвам, и с нищо не съм заслужила такова пренебрежение…“

Тя си спомни новия си познат Глебов, който напоследък често се отбиваше у тях. Леля беше любезна с него, доколкото можеше да бъде любезна в душевното състояние, което я беше овладяло. Но все пак тя успя да забележи, че Глебов явно се интересува от нея, а понякога я гледа внимателно със синьо-сивите си, умни, добри очи.

„Ето един добър и образован човек — мислено разговаряше Леля. — С какво е по-лош от вас, графе? Аз не се съмнявам, че той би сметнал за щастие, ако му подарях поне една усмивка. А вие можете да имате всичко и не го цените…“

И отново другата, мъчителната мисъл…

„Не, трябва да кажа някому! — реши Леля. — Най-сетне аз дори нямам право! Та аз абсолютно нищо не знам, не разбирам, а от това зависи не само моята участ, но и участта на бъдещото мъничко същество. Какво ще стане, ако със своето невнимателно или глупаво поведение нанеса някаква вреда на това мъничко, невинно ангелче?… Край, днес всичко ще призная на татко. Нека повика лекар или акушерка… Сега ми е все едно!“ — Бузите на Леля изгаряха от срам и вълнение. Най-после събра кураж и вече искаше да отиде при баща си, но капитанът я изпревари и почука на вратата й.

— Леля, Лелечка, облечена ли си? Мога ли да вляза?

— Разбира се, облечена съм, татко… Какво има?

— Представи си какво нещастие!

— Вие ме плашите, татко!

От известно време Леля инстинктивно се страхуваше от всякаква уплаха.

— Снаряд прекърши моята любима круша! Нима ти не чу изстрела? Отначало ми се стори, че гюлето е улучило стената на къщата.

— Аз така се бях замислила, че нищо не съм чула.

— Ти какво пак си такава тъжна? Лошото време ли ти навява тъга?

— Не, не е времето, татко…

Леля направи усилие над себе си.

— Татко — каза тя, — обещайте ми, че ще ме изслушате спокойно, аз трябва да ви кажа важна и твърде неприятна за вас новина.

— Какво има? Сега пък ти ме плашиш! Да не е убит някой? Иван или Мавра?

— Не, татко… Аз искам да ви кажа… за себе си… С мен се случи голямо нещастие…

— Говори, за бога, какво има?

— Татко, не зная как да ви кажа това… Не, по-добре не сега… друг път…

— Стига си се преструвала, Леля, говори разумно! Та аз съм ти баща, ти трябва да си откровена с мен.

— Татко, ако бяхте жена, аз бих ви казала. Това мога да го кажа само на жена.

— Кажи сега, не си ли невъзможно момиче! Виновен ли съм, че не съм жена? Та аз не мога заради твоя каприз да се превърна в жена! Говори, моля ти се, без повече превземки. Да не си болна? Тогава ще извикам лекар. Но нали лекарят също не е жена и сега тези господа е невъзможно да ги намериш, пък това е и добре, защото всички доктори, взети заедно, не струват пукната пара.

— Татко… — каза тъжно Леля и наведе очи, предварително решила спокойно да изслуша и най-жестоките упреци. — Аз трябва да повикам не доктор… на мен ми трябва… акушерка — най-сетне изговори Леля и сама се учуди на смелостта си.

— Какво? Ти надсмиваш ли ми се или какво? — изрева капитанът.

— Не, татко — каза Леля и неочаквано падна на колене пред баща си. — Правете с мен каквото искате, аз не мога повече да крия… Все едно… Ще ви кажа цялата истина… Аз съм болна… Скоро ще имам дете… Вие, вероятно сами се досещате от кого.

За пръв път капитанът разбра всичко. Той почервеня.

— Стани… Вън, вън от моя дом, негодна твар! Ти опозори и себе си, и мен! Махни се от очите ми! Иди… иди при своя любовник! Ти повече не си ми дъщеря…

Капитанът изскочи от стаята, хванал побелялата си глава с две ръце.

Леля набързо облече топлото си зимно палто, завърза във вързоп някои най-необходими вещи. Хрумна й една проста мисъл. Тя се отби в кухнята, където Мавра усърдно месеше тесто за любимия й сладкиш.

— Мавра, не знаеш ли къде живее акушерката Ирина, забравих как й беше презимето… Знам, че е някъде към Корабния квартал.

— Как да не зная, госпожице… Къщурката й вчера я срути и запали бомба, изгоря до основи… Сега живее у моята позната старица, безногата Фоминишна.

— Ах, оная парализираната? Тя май е леля на нашия Иван.

— Леля, родна леля му се пада. На баща му, демек, сестра. Та така, у Фоминишна е.

— А как да отида до там?

Мавра обясни на господарката си и добави, че там трябва да се ходи внимателно, когато стрелят, тъй като по тези места много моряшки къщи целите са изрешетени от снарядите.

Не се чуваше стрелба и Леля, която впрочем малко мислеше за това, се запъти, където й посочиха, като каза на Мавра, че едва ли ще се прибере за обяд. Леля взе вързопчето със себе си и преди да излезе, написа на баща си бележка, която предаде на Мавра.