Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (77)

II

— След балаклавската битка — така започна Глебов старши — у нас в Севастопол настана всеобщо ликуване: говореше се, че ние напълно сме отмъстили на неприятеля за Алма. Липранди беше, естествено, героят на деня…

— Извини, Альоша — прекъсна го брат му. — Ето какво искам да те попитам: вярно ли е, че уж в това сражение полковник Еропкин е прерязал на две един английски драгун, а други двама англичани е убил с плоската страна на сабята?

— Чиста глупост, макар и аз самият да чух за това от мнозина, но аз разговарях със самия полковник. Според него нещата са се развили така: Еропкин по заповед на генерал Липранди яздел нанякъде, подире му — неговата свръзка унтерофицерът Муха. Нападнали ги трима драгуни. Еропкин стрелял в единия с пистолет и го убил на място, другият се вкопчил в Муха, а третия Еропкин, силен и плещест мъжага, като не успял да извади сабята си, го ударил с юмрук по лицето. Англичанинът паднал върху шията на коня. Еропкин отново го праснал с юмрук по слепоочието, а сам се втурнал да помага на Муха; двамата убили англичанина и препуснали към своя полк… Но ти, братко Коля, не ме прекъсвай, а слушай: ако започнеш да задаваш въпроси, аз и до довечера няма да свърша, а тук имам страшно много работа.

— Добре, добре, разказвай… И все пак браво на този Еропкин! По руски се е справил с англичаните!

— И така, слушай — продължи по-големият брат. — Нощта пред последното сражение не може да се каже, че беше приятна… Да, исках да ти разкажа още нещо за балаклавската битка. Е добре, ще ти го кажа с две думи. Работата стоеше така. След пристигането на дивизията на Липранди всички започнаха да говорят, че ние скоро ще атакуваме неприятеля. Вечерта научихме диспозицията. Веднага щом разсъмна, нашите потеглиха в дълбока тишина; след половин час се намериха пред неприятеля, който се оказа до самия Воронцовски път. Пред нас се очертаха страшните английски редути. Нашите „приятели“ — англичаните — спяха, без да подозират нищо. Липранди — много симпатичен, забележително хладнокръвен генерал — каза на войниците: „Надявам се, че вие ще се биете също така храбро, както и на Дунава.“ Азовци първи нападнаха редута: артилерийският и пушечен огън на неприятеля не ги спря. Турците, които заемаха предните английски редути, още щом видяха нашите, хукнаха да бягат и се натъкнаха на шотландците. Разправят, някаква шотландска маркитантка, жена с огромен ръст, спряла турците, като помислила, че те искат да ограбят нейните запаси и здравата шибала тичащите покрай нея турци с камшик. Изведнъж се появила английската кавалерия. Нашата кавалерия я пресрещнала. Казаците обкръжили шотландската пехота от двата фланга, но не издържали и първия залп и препуснали обратно. Нашите хусари — ваймарци и лейхтенбергци — също взели участие в боя; старият генерал Рижов яздел най-отпред…

— Подобно на Мюрат^[1] — вметна по-младият брат.

— Да, ако искаш, сравнявай… Бедата е, че убили коня под него и старецът е щял да загине, ако не бил един унтерофицер от Ваймарския полк, който успял да качи генерала на своя кон. Не стига това, ами този храбрец хванал един неприятелски кон, разседлал го и му нахлузил генералското седло, а когато го попитали защо му е този маскарад, той отговорил: „Я виж ти, че може ли да се захвърли генералското седло?“ Междувременно Липранди изпратил ординареца си със заповед, но той се оказал глупак: объркал заповедта и предал на уланския строеви полк да отиде да подкрепи хусарите. Какво да се прави? У нас не е разрешено да се разсъждава. Командирът на полка разгърнал своите улани в една линия и препуснал с ускорен тръс. Неприятелската батарея ги обсипала с картеч. През това време сред англичаните настъпила бъркотия къде по-голяма от нашата. Един от техните началници, без да разбере заповедта на лорд Ръглан, заповядал на Картигън да атакува нашата кавалерия. Картигън, разправят, изпаднал в ужас, тъй като му се наложило да върви под кръстосания обстрел на нашата артилерия и пехота. Англичаните пришпорили конете, ние ги посрещнахме с картеч и куршуми. Английските кавалеристи нападнали казаците — те драснали да бягат, налетели на ваймарци, ваймарци притиснали лейхтенбергци и ние станахме свидетели на невероятен скандал: някакви си триста англичани бяха погнали три наши полка…

— Слушай, ти не преувеличаваш ли?! — викна Глебов младши. — Ти винаги имаш навика да се отнасяш прекалено строго към своите…

— Не мисли, Коля, че аз обвинявам нашите войници в страхливост… Пази боже! — каза Глебов старши. — Нашият войник е храбър като лъв, когато го командуват умни началници. Под Балаклава при нас, както винаги, беше страшна бъркотия. Старецът Рижов също е храбрец, но не съумя поне малко от малко да разположи сносно войската си: най-отпред постави казаците, които не могат да издържат натиска на редовната кавалерия. И главното, вместо да посрещнат атаката с атака, нашите кавалеристи стояха на едно място; много ясно, че което на неприятеля не достигаше като маса, той си го навакса със скорост. Натискът на англичаните беше стремителен. Неприятелят заклепа няколко оръдия, нападна отстъпващите хусари, сечеше ги безпомощно и просто ги смазваше откъм гърба. Край моста хусарите се биеха смело, но беше късно. В това време нашите улани, яхнали разнопородни коне, тъй като това беше строеви полк, се натъкнаха на Одеския полк, който ги взе за неприятел, прегрупира се в каре и давай да стрелят по нашите: едва ги спряха. Англичаните пък, като смазаха нашите хусари, отстъпиха назад и яздеха в тръс като на учение. Тук обаче им се наложи да изпитат последиците от своята грешка. Нашите улани ги удариха откъм фланга, а пехотата и артилерията на връщане пак откриха огън по тях, от който впрочем си изпатиха и нашите: мнозина улани бяха ранени по време на тази стрелба. Англичаните препускаха обратно по своя предишен опасен път и почти всички загинаха от картеча на седма лека и от куршумите на Одеския полк и само малцина бяха убити от нашите улани и ударилите ги в тил хусари… Позицията остана в наши ръце и значи ние победихме. Радостта бе неописуема.

— Господи, колко не прилича всичко на онова, което пишат за балаклавското сражение във вестниците! Аз четох или чух от някого, че уж английската кавалерия била пияна, с което се обяснява безумната й храброст.

— Глупости, нелепост! — горещо възкликна Глебов старши. — И се учудвам как не те е срам да вярваш на такива глупости! Аз поне видях мнозина ранени и пленени англичани и сред тях нито един пиян. Пък и за нас щеше да е голяма чест да се справим с пияни… Ако ти бе видял хладнокръвието, с което англичаните се впуснаха в обратен път, ти никога не би повярвал на тази глупост. В случая бе нужно съзнание за дълг и чест, хладнокръвие и премислена храброст; но на всичко това един пиян човек, естествено, не е способен.

— Е, Альоша, щом ти така разказваш за нашата победа, представям си как ще опишеш това, което наричаш нашето последно поражение.

— Ще го опиша, както умея, и надявам се, няма да излъжа, още повече че сам участвувах в боя. Както винаги, нашите войници умираха като герои, но само героизъм за войната не е достатъчен: нужен е поне и малко разум. Между впрочем и този път бедата настъпи, както обикновено, от това, че на всеки генерал му се искаше да действува посвоему, и напук на всички останали… Но слушай как стояха нещата… Чакай впрочем. Човече, самовара! — викна той, като се подаде в коридора.

Но „човекът“ дълго не се появяваше и чак след усилено викане успяха да се сдобият със самовар. Като запари чая, Глебов започна да разказва за инкерманското сражение.

— Та така, нали помниш, бях започнал да ти разказвам, че утрото в деня на сражението беше ужасно: дъжд и мокрота като днешната, при това и мъгла. Около четири часа сутринта у нас в Севастопол се разнесе звукът на църковна камбана. Но денят 24 октомври беше неделя и англичаните вероятно са помислили, че това е обикновен призив за ранна служба. У нас начело вървеше генерал Сойманов с колоните си. Ние излязохме доста по-късно, тъй като нашата батарея беше в отряда на генерал Тимофеев и на нас ни бе възложено да излезем от Севастопол и внезапно да нападнем неприятелските отбранителни работи. Ние се намесихме, когато боят на Инкерманските височини вече беше в разгара си. Излязохме от вратите вдясно от бастион номер шести. (Когато идем в Севастопол, ще ти покажа това място — добави Глебов.) Минахме покрай гробищата и нашата пехота се нахвърли върху неприятелските окопи. Граф Татишчев, мой приятел, изяви желание да отиде доброволец, взе ерш и с двама пехотинци заклепаха едно неприятелско оръдие, при това излизане ние заклепахме, струва ми се, около петнадесет оръдия. Междувременно неприятелят се опомни и започна да изпраща подкрепления и силно да ни притиска. Ние отстъпвахме в ред, неприятелят — след нас; но когато той приближи под картечните изстрели на нашите крепостни оръдия, посрещнаха го с чест и той отстъпи със загуби, а ние се върнахме в Севастопол, като прибрахме не само нашите ранени, но и неколцина неприятелски. Ние и не подозирахме какво става през това време с нашата армия. Остатъка от деня прекарахме в Севастопол в напрегнато очакване. Почти всички бяхме уверени в победата на нашите войски, за което благоприятствуваше особено впечатлението от нашата собствена сполука. Срещу левия фланг на отбранителната линия се чуваше несмълкаема пушечна стрелба, а от залива два парахода ревяха с оръдията си, обстрелвайки неприятелските позиции срещу Килен дере. Неприятелят отговаряше със стрелба. Аз така се страхувах за къщата, където живее една прелестна госпожица, с която се запознах наскоро, макар отдавна да бях чувал за нея от граф Татишчев — Елена Викторовна, дъщеря на един флотски капитан от запаса; тя живее с баща си в една къщичка над самото Килен дере. Упоритият старец не иска да се пресели оттам. Аз скоро им бях на гости: представи си, старецът укрепва имението си с помощта на някакви двама или трима работници, като устройва прикрития от чували самоделна направа, натъпкани със земя… За щастие след това срещнах госпожицата на булеварда цяла и невредима…

Глебов погледна часовника си.

— Дявол да го вземе, стана късно! Бързам да свърша…

— Ами че ти едва започна, Альоша, за бога, разказвай, интересно е! Само не за госпожици, те на мен и в Петербург са ми омръзнали. Разкажи за последното сражение.

— Ами какво да ти разказвам! Вечерта от разни страни в града започнаха да пристигат войски. Аз потърсих познати офицери. Питам за едного — убит. Питам за подполковник Горев — един от най-добрите офицери на Тарутинския полк — казват, изчезнал без вест. С мъка намерих един познат.

— Е как е, питам, как са работите?

— Бяхме в неприятелския лагер. Ето трофеите: сухари, стафиди, ориз, английска каска. Ние своето свършихме.

— Е, а как завърши?

— Върнахме се обратно. Генерал Сойманов е убит; раниха го смъртно в корема още в началото на сражението и той вече умря; командирът на бородинци Шалюта-Верьовкин е опасно ранен; от приближените на Меншиков мнозина са контузени: синът му Владимир — във врата, флигел-адютанта Албедински и Грейг (той наскоро се върна от Петербург) — в главата, под Даненберг убили два коня…

— Е, а неприятеля? Кой кого натупа? — попитах аз.

— Ех, друже — отговаря моят приятел, — по-добре не питай. Ние, братко, силно се изложихме. Нашият полк в бързината изпотрепа бутирци, а срещу московците едва не тръгнахме на нож! И откъде им е хрумнало да тръгнат на бой с някакви чудновати шапки!… Тогава, братко Коля, аз разбрах, че ние сме загубили. Не ми се искаше повече да разпитвам… А сега, време е да вървя по разни митарства; ако искаш, ела с мен, ако не — остани тук, почини. Подробности ще ти разкажа друг път, пък и сам, ако искаш, разпитвай в Севастопол…

— Альоша, скъпи, не ме измъчвай, разкажи накратко!

— Няма време… Бързам… — решително каза по-големият брат и започна да се облича.

Глебов младши предпочете да почине и се изтегна да спи в стаята, наета от брат му, тъй и не научил подробности за инкерманската битка. На сбогуване брат му добави само, че в битката са участвували великите князе Николай и Михаил Николаевич и че княз Меншиков бил крайно разтревожен, когато на великите князе се наложило да яздят под град от неприятелски снаряди.