Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (64)

XI

Капитанът от запаса Спицин напоследък често не се погаждаше с дъщеря си, но само след завръщането на граф Татишчев в Севастопол той напълно почувствува значението на думите на Фамусов: „Що за беля е, боже мой, да си баща на дъщеря голяма!“ Даже постоянните мисли за черноморския флот не можеха да отвлекат вниманието му от странното поведение на Леля. В деня, когато потопиха корабите, капитан Спицин бе толкова разстроен, че не можеше да мисли за нищо друго, но на следващия ден той прочете оставената на масата бележка, която му донесе слугата на мадам Будишчева. В тази бележка се казваше: „Твърде неприятно ми е, че аз напълно против волята си станах съучастница на странната постъпка на вашата дъщеря. Колкото и да ми е тъжно, но трябва да ви съобщя като на баща, че дъщеря ви се държи не съвсем, както подобава на една благовъзпитана девойка. Снощи тя беше у дома и аз, не желаейки да я пусна толкова късно дори с мой слуга, я оставих да пренощува. Представете си моето учудване, когато на сутринта слугинята Палашка влязла в стаята, където бях настанила дъщеря ви, и я намерили съвсем празна! Аз, естествено, започнах да разпитвам слугите и на края разбрах, че на разсъмване вашата дъщеря е тръгнала пеша нанякъде по Екатерининската улица, поставяйки ме в крайно неловко положение.“

След като прочете това послание, капитанът се разсърди не на шега и начаса се запъти към стаята на дъщеря си.

Посещенията на баща й бяха толкова редки, че Леля не бе взела никакви предпазни мерки. Тя седеше на работната си масичка и внимателно разглеждаше нечий портрет.

Капитанът, който с годините си не бе загубил острото си зрение, още щом отвори вратата, мигом разбра кой бе изобразен на портрета. Той хлопна шумно вратата и се приближи до дъщеря си. Леля като провинена ученичка покри портрета с лежащата на масата книга.

— Я ми покажи този портрет — каза капитанът. В гласа му се долавяше особена твърдост.

— Нима съм малко момиченце, та трябва да ви показвам всички портрети, които ми подаряват моите познати?

— Моля без глупости. Дай тук портрета!

Леля пламна.

— Защо ви е, татко?

Капитанът тропна с крак.

— Ще ми дадеш ли портрета, лошо момиче! Ти мислиш, че не знаем на кого е? Петербургските графчета ти подаряват своите портрети! Отлично! Какво би казала покойната ти майка за това! Дай го тук ти казвам!

— Вземете го, щом толкова искате — каза Леля и подаде портрета; тя поиска да излезе от стаята, но капитанът я хвана за ръката.

— Почакай, няма да излезеш! Казвай веднага как си посмяла да излезеш през нощта от Будишчева? Това пък що за фантазии са? Да не би да си определила среща на твоя граф?

Той стискаше до болка ръката на дъщеря си.

— Да, разхождах се с графа по пристанището и не виждам нищо лошо в това — каза Леля, като се мъчеше да не заплаче.

Капитанът отблъсна дъщеря си от себе си.

— Ето какво било! На пристанището! Пред очите на хората! Как не съм те забелязал?! Та аз бях там. Всички ще помислят, че ти с мое знание! Виж каква дъщеря имам само! Чакай, ще видиш ти!

Той хвърли портрета на земята и преди Леля да успее да го вдигне, започна да го тъпче с крака. Стъклото се раздроби на малки късчета.

Леля се хвърли върху леглото, мушна глава във възглавницата и истерично се разрида. Капитанът подритна смачкания портрет с крак и бързо излезе, като затръшна вратата с всичка сила.

Леля не плака дълго: гордостта й надделя. Тя скочи, събра останките от портрета и ги скъта грижливо в чекмеджето на скрина: подостри перо, извади лист за писмо, в горния край на който имаше изглед от Севастопол, и седна да пише. Като написа писмото, тя запечата плика и излезе в градината. Намери сина на пазача и му нареди по-скоро да отиде с бележката в града на посочения адрес. На плика пишеше: „улица «Екатерининска», дом Попандопуло, за граф Татишчев от Е. С.“ Отдолу бе написала: „Твърде бързо“. На момчето заръча да чака отговор.

Момчето не завари графа и се върна с вестта, че той отново е тръгнал на поход. Наистина графът участвуваше във фланговото движение. Камериерът Матвей предаде на момчето бележка, в която пишеше: „Елена Викторовна. Внезапно получихме заповед отново да тръгнем на поход. Кога ще се върнем, не се знае. Желая ви всичко най-хубаво. Ваш Т.“.

„И повече нищо“ — помисли си Леля. Бележката й се стори убийствено студена и нея я доядя, че му бе писала. Тя се радваше, че графът не е получил писмото и реши утре да отиде в града и да си го вземе обратно. Но като препрочете бележката на Татишчев, тя обърна особено внимание на думите „ваш Т.“ и мнението й се измени.

„Той е бил толкова угрижен, че не е имал време да мисли за любезностите“ — реши Леля.

Цяла седмица тя прекара в мъчително очакване. През тези дни животът за нея беше истинска каторга. Постоянно й се налагаше да среща суровия поглед на баща си; в града не можеше да отиде под никакъв предлог и само веднъж й се удаде да отиде тайно у Будишчева, която я прие много хладно и й каза, че й е неприятно да вижда у дома си девойка, която толкова малко скъпи своята репутация. Леля раздразнено отговори нещо съвсем неподходящо, а именно че Будишчева напразно се надява граф Татишчев да направи предложение на дъщеря й. Будишчева с чувство на оскърбено достойнство каза, че след тази й постъпка забранява на Леля да пристъпя прага на дома й. Леля и сама осъзна, че извърши непростима глупост и се издаде, но нещата вече бяха непоправими и не й оставаше друго, освен да нахлупи шапката и наметката си и да излезе. Тя забърза към квартирата на графа, но и Матвей нищо не можа да й съобщи.

След завръщането на нашата армия Леля улучи момент и отново забърза към града; този път научи от Матвей, че графът скоро ще отиде на бастионите и че днес и утре ще пренощува у дома.

— За бога, драги, не забравяйте да му предадете моето писмо.

— Няма да забравя, няма, госпожице… Пък кажете ми, моля ви, каква роднина се падате на тяхно сиятелство? Аз кажи-речи цялата им рода на пръсти я знам — Матвей отдавна вече се отнасяше към посещенията на Леля подозрително.

— Графът знае, знае — нетърпеливо отговори Леля. — За бога, предайте му, това е важно писмо по негова лична работа, той сам ще ви поблагодари.

— Ще предам, госпожице, защо да не предам — каза Матвей, а в душата си помисли; „Навярно графът се е заплел с някоя циганка. Преди такива неща не се случваха с него… На баща си прилича! Старият граф беше голям мераклия по женския пол.“

Леля си отиде, а след около два часа графът се прибра в квартирата си. Матвей му предаде бележката, графът доста равнодушно прочете адреса, хвърли плика на масата и нареди да му донесат да обядва. След обяда запуши цигара, разпечата писмото и започна да чете.

— Интересно — каза той гласно, но колкото повече четеше, толкова лицето му ставаше по-сериозно.

У графа имаше много престорена самонадеяност. Искрените, пламенни и наивни признания на девойката го трогнаха. Заля го вълна от ново, непознато чувство; това не беше любов, не беше дори и страст от рода на тази, която изпитваше към светската красавица Бетси, това бе топло, почти братско чувство, удивило самия граф: той не се смяташе способен на подобно чувство. Стана му съвестно за лекомисленото му отношение към Леля, той бе поразен, сразен от дълбочината на нейното чувство и не знаеше как да се отнесе към него. Графът чувствуваше, че още миг — и ще се просълзи като сантиментална институтска госпожица. Той побърза да дочете писмото до края, скри го и започна да съчинява отговор, но никак не можеше да го съчини.

„Какво да й напиша? — помисли той. — Да напиша, че е твърде млада — няма смисъл, тъй като и по-млади от нея се омъжват. Да й намекна за неравенството на нашите обществени положения, за това, че нашият брак във висшето общество би бил приет като mesalliance (непристоен съюз) — това ще я оскърби, пък и на мен самия са ми чужди тези глупави светски предразсъдъци. Да й кажа просто, че не я обичам или обичам друга — май няма да повярва или ще ме сметне за твърде лош човек, който е искал да се възползва от нейната неопитност…“

Най-накрая графът взе лист хартия, върху който бе изобразен неговият герб с корона, и написа:

„Ако ви е възможно, елате утре в десет часа сутринта при паметника на Казарски. Утре вечер или вдругиден аз постъпвам на бастионите и ние дълго няма да можем да се видим. Ваш Т.“

Леля беше на определеното място в девет часа. Часът очакване й се стори вечност. Тя се приближи до библиотеката, видя, че от терасата са свалени всички украсяващи я статуи (това бе направено по заповед на Корнилов в случай на бомбардировка), приближи до стоманената решетка на градината и влезе през портичката. На скамейката под една гъста акация седеше графът и четеше книга.

— Вие сте тук? — каза Леля, като седна до него и взе книгата.

Графът трепна от изненада.

— Изплаших ли ви? — попита Леля. — Защо не дойдохте при паметника?

— Аз чаках уговореното време — каза графът и се огледа наоколо. В градината не се виждаше никой, освен матросите, които почистваха пътечките.

— Вие получихте ли писмото ми? — попита Леля.

— Можехте да се убедите в това от моя отговор, Елена Викторовна. Аз ви писах, за да ви изясня моя възглед върху нашите отношения…

— Аз мисля, че няма какво да се обяснява — каза Леля. — Написах ви всичко и започвам да се разкайвам за това… Татко е прав! Аз съвсем не държа на своята репутация… Но ако знаех, че така ще се отнесете с мен, бих съумяла да се ценя…

— Колко сте странна, Елена Викторовна! Аз още нищо не съм ви казал, а вие вече тълкувате моите чувства, сякаш ги знаете.

— Нима не виждам? — каза Леля с разтреперан глас. — Вие като че ли не се радвате на моето идване, оглеждате се наоколо, сякаш се страхувате не за моята, а за своята репутация.

— Вие, струва ми се, имате желание да се скарате днес с мен, Елена Викторовна — каза графът. Но аз не бих желал това; аз ви смятам за много добра, но упорита и капризна девойка. Вие сте ми написали много такива неща, които не е прието да се пишат на един добър познат, който с нищо не е заслужил вашето особено внимание…

Графът вътрешно се любуваше на себе си, произнасяйки последните думи. „Моето благоразумие ще охлади пламъка на тази гореща главица — помисли той — и ще накара Елена Викторовна да бъде по-внимателна в постъпките си.“

— За какво ми казвате всичко това? — попита Леля. — Ако за вас аз съм добра позната, значи съм се излъгала. Върнете ми писмото: навярно го носите.

— Не, скрих го за спомен — каза графът.

Леля стана от пейката.

— В такъв случай унищожете го, когато се приберете у дома — каза тя. — А сега сбогом, графе. Съзнавам, че постъпих много глупаво и бях твърде лекомислена.

Графът лекичко я хвана за ръката и отново я настани на пейката.

— Елена Викторовна! Нека говорим хладнокръвно. Та вие съвсем не ме познавате. Вие вероятно сте изградили своя идеал по романите, а аз навярно съм твърде далеч от въображаемия ви идеал. Вие сте още толкова млада, толкова малко познавате живота, а аз съм го опознал напълно…

Лелината ръка беше в ръката му.

— Аз самият — каза графът след известно мълчание, — аз самият бих бил щастлив, ако можех да обикна така искрено, така чисто, така непосредствено, както сте способна да обикнете вие… В писмото си не ми казвате направо, че ме обичате и може би аз нямам право да говоря с вас по този начин, но със сърцето си долавям, че вие сте натура дълбока, способна на силно чувство. А аз, аз съм светски човек и нищо повече… Може би ако вие сериозно ме обикнехте, аз бих се преродил нравствено, но нали вие не ми казвате, че ме обичате…

Графът с ужас забеляза, че говори съвсем не това, което беше намислил да каже.

— Нима вие не го разбрахте от моето писмо? — попита Леля, задъхвайки се от вълнение. — Нима вие искате непременно да произнеса тези думи, сякаш и без тях не разбирате всичко? Е, добре, аз ще ви кажа, че ви обичам, чувате ли? — почти извика Леля. — Обичам ви! Сега разбрахте ли?

На Леля й се зави свят, тя не разбираше какво става наоколо. Графът помогна на девойката да стане, хвана я под ръка и я поведе по пътечката покрай цветните лехи.

„Все пак това е подлост от моя страна!“ — помисли си графът. Той изведнъж си спомни за своята великосветска връзка.

Леля нищо не помнеше, тя цялата се предаде на настоящето и само се усмихваше, гледайки ту цветята, ту лицето на графа. Татишчев избягваше погледа й.

— Вие навярно още не сте закусили — каза неочаквано той. — Да идем у дома, все с нещо ще ви нагостя. У дома ще се намери закуска и плодове.

Леля съвсем не мислеше за закуска, но въпреки това каза:

— Ах, колко е весело това! Да вървим у вас. Не ми говори повече на „вие“. Нали съм твоя годеница, не е ли вярно?

— Да? — потиснато отговори графът.

„Какъв подлец съм!“ — отново си помисли той, но продължаваше да води Леля и най-после прекрачи заедно с нея прага на квартирата си.

Графът, както вече казахме, сега заемаше само две стаи от своето предишно жилище: в останалите стаи бяха разквартирувани други офицери. Но у дома нямаше никого, за което графът научи от своя камериер, който, като го видя с госпожицата, се намръщи и промърмори нещо под носа си.

— Иди купи плодове и нещо за закуска… Вземи от Томас кюфтенца — каза графът на камериера.

Матвей излезе. Татишчев нервно хапеше устни.

Той чувствуваше, че го завладява неудържима страст — и се страхуваше за себе си.

Леля не подозираше нищо, тя се усмихваше и бърбореше какви ли не глупости, разглеждаше портретите, окачени над бюрото на графа, сядаше до Татишчев на дивана, гледаше го и му се любуваше.

Той отговаряше едносрично с „да“ и „не“.

— А чий е този портрет? Колко е красива! — каза Леля, като видя портрета на една млада жена. В нея се пробуди чувството на ревност.

— Това е моя петербургска позната — уклончиво отговори графът.

— Ти много познати ли имаш? Ти си богаташ, аристократ… Аз не искам хората да мислят, че се омъжвам за тебе, защото си богат и знатен… Мисълта, че някой ще си помисли така, ме измъчва…

— Никой няма да си помисли — каза графът.

Той се надигна, приближи към прозореца, наля си чаша студена вода от голямата глинена кана и я изпи на един дъх.

— Ти обичаш ли ме? — изведнъж попита Леля. — Ти още нито веднъж не си ми казал това, а от мен го поиска!

— Обичам те — прошепна графът, като привлече девойката към себе си. Тя поиска да се отклони, но не успя и целувката на графа опари устните й.

— Недей, недей — бранеше се слабо Леля. Татишчев я вдигна на ръце като дете, сложи я на дивана и спусна зелените щори. В стаята настъпи зелен полумрак.

В съседната стая се чу старческата кашлица на Матвей. Графът бързо излезе навън, каза няколко думи на камериера и като го отпрати с нова поръчка, се върна при Леля. Тя полулежеше на дивана, без да разбира какво става с нея и къде се намира… Татишчев покри с целувки ръцете и раменете й.