Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (60)

VII

На батареите работата кипеше денем и нощем. От корабите докарваха оръдия, станоци и снаряди; от пристанището отпуснаха дървен материал, шити чували, железни цистерни за вода, инструменти, даже гвоздеи; всички средства на града бяха насочени към усилване на отбраната: частните коли превозваха снаряди и материали, от жителите на Севастопол бе образувана милиция за караул и обходи, мъже и жени идваха доброволно да работят на батареите. Даже арестантите молеха да бъдат използвани за работа. Като научи за това, Корнилов отиде при тях лично и им каза, че могат да изкупят вината си; заповяда да освободят всички без изключение — дори прикованите към колички. Целият град придоби военен вид, работата спореше весело, без ни най-малка принуда. Който имаше кон, сам го предаваше на бастиона да превозва снаряди и земя. Деца мъкнеха лопати, жените и девойките носеха вода и храна. Навред пренасяха и превозваха греди, дъски. Почти всички полкове бяха въоръжени с лопати, кирки и мотики. Работниците мъкнеха земя в кошници, в чували, в полите на шинелите. Някои жители прибираха имуществото си и се прехвърляха от южната част на града към северната, други унило се скитаха по улиците, мнозинството се стремеше към бастионите просто от любопитство. Мнозина се снабдиха с далекогледи и с тревога устремяваха поглед от библиотеката и от други възвишения на града към неприятелските позиции.

Ако от театралния площад се тръгне по дерето, където минава балаклавският път, то отляво ще остане хълмът, на който се издигаше четвърти бастион; отдясно, откъм страната на гробището, беше отбранителната казарма на пети бастион. Тази казарма бе едно от най-ранните укрепления на Севастопол.

По време на събитията край Алма това укрепление съвсем не се отличаваше със страшен вид. Казармата не се отличаваше много от обикновените мирни казарми, само долният й етаж — една полукръгла издатина — бе въоръжен с три оръдия и горе, зад каменния иззидан със суха зидария бруствер се намираха пет дълги чугунени топа с дванадесетфунтов калибър, които действуваха през амбразури по доста широк радиус. Артилерийската прислуга също бе съставена далеч не от истински артилеристи. Командата в буквалния смисъл на думата беше сборна — половината бяха писари, пазачи, музиканти и кантонери от морското ведомство. Батарейният командир всекидневно ги учеше на артилерийска стрелба. Народът се оказа толкова схватлив, че сам Нахимов, който не бе твърде щедър на похвали, като ги видя как стрелят, каза:

— Няма какво! Добре!

Отначало животът на батареите се разнообразяваше от честите отивания в града, но след алминския случай и потапянето на корабите в отбранителната казарма закипя работа. Беше наредено да се поставят дървени прегради за защита на прислугата от щуцерния огън: очакваше се щурм. На 11 септември на всички бе заповядано да нощуват на батареите. Започна истинската батарейна служба.

Батарейният командир получи заповед да не пуска никого през казармата. Друго разпореждане не се получи и затова той се разпореди просто да се затворят входните врати, да се постави часови и да не се пуска никой.

Беше нощ. Батарейният командир, уморен от дневните грижи, легна да спи, но изведнъж на вратата силно се почука.

— Кой там? — сърдито попита той.

— Аз съм, ваше благородие — чу се гласът на ординареца.

— Какво искаш?

— Часовият не пуща един офицерин, а оня се дърля…

— Върви, говедо, питай часовия кой е…

Оказа се, че е пристигнал адютантът на началника на дистанцията. Батарейният командир се засуети и като изруга още веднъж ординареца, нареди да го поканят да влезе. Адютантът влезе и каза сърдито:

— Що за порядки са това при вас? Мен ме пращат със спешно поръчение, а тия тъпанари не ме пускат.

— Извинете, ей богу, не знаех, че това сте вие… Аз вече наругах тези подлеци — оправдаваше се батарейният.

— Батареята готова ли е?

— Как може да е готова?! Нали виждате, всички оръдия са затрупани с трески и парчета от преградните щитове. Не разбирам за какъв дявол са тия прегради! От щуцерниците иди-дойди, но първото заблудено гюле ще ги направи на трески…

— Това не е моя работа — каза адютантът. — Аз съм пратен да ви съобщя, че неприятелят идва!

— Как неприятелят! Откъде се е взел? А при мен абсолютно нищо не е готово!

— Не искам нищо да знам — сърдито отговори адютантът. — Вашата батарея е предна, а оръдията ви още не са готови. Внимавайте, за това ще ви разстрелят!

— Чак пък да ме разстрелят! Ще има да почакате.

— А аз ви казвам: батареята да се приведе в бойна готовност! Генералът заповяда да стреляте веднага щом в полето се покажат светлини!

— Ах, дявол да го вземе, значи, не се шегувате? Къде са светлините? Никакви светлини не виждам.

— И през ум не ми минава да се шегувам. Изпълнявайте, без да разсъждавате!

Като видя, че работата е лоша, батарейният отиде при барабанчика, който спеше сладък сън, и го ритна с крак. Оня скочи, без да разбира сънен каква е работата.

— Бий тревога! Удряй с всичка сила! Живо!

Барабанчикът скочи, не успя дори да си навие партенките и заби тревога.

Бързо дотича спящата в казармата батарейна прислуга. Дотича и фойерверкерът.

— Какво да правим, ваше благородие?

— Да се раздадат бойни заряди, да се запалят фитилите, по заряд картеч към всяко оръдие.

След пет минути всичко беше готово. Наистина в далечината се показаха светлини.

— Дявол ги знае що за магарета са тия французи — каза батарейният. — Щом са тръгнали на щурм, според мен трябва да вървят в тъмнина, а не с факли! Нека само да се приближат на един картечен изстрел. Ще им дам да се разберат.

Изведнъж дотича един казак, който още отдалеч се развика, размахвайки ръце:

— Не стреляйте! Генералът заповяда да не се стреля!

Оказа се, че идва не неприятелят, а около двеста наши хусари. Подобно на батальона тарутинци те били отрязани от нашата армия от неприятеля и тъй като не познавали местността, вместо на балаклавския път попаднали на фаровия.

— Слава богу! — каза батарейният командир и дори се прекръсти, радостен, че така щастливо се е отървал.

На следващия ден по пладне по балаклавския път се показа верига неприятелски стрелци. От казармите се виждаха как прибягват хора с червени панталони и сини куртки (именно това бяха зуавите) и се криеха ту зад една, ту зад друга могила. Те впрочем се намираха извън оръдеен обстрел. При нас очакваха щурм. На батарейната прислуга бяха раздадени ръчни гранати и заклепки за оръдията. Нощта премина тревожно, но на сутринта неприятелят не се виждаше никъде и всички весело се заловиха за работа. Пред казармите скоро израснаха пети бастион и редутът на Белкин^[1]. Започнаха да докарват страшните морски оръдия. Краищата на отворите или амбразурите бяха оградени с железни цистерни, насипани с глина; зад казармата, на доста сполучливо избрано място бяха поставени четири мортири. Скоро се оказа, че отбранителната казарма от преден и сравнително добре оборудван пункт се превърна в един от най-слабите на пети бастион. Но все пак отбраната принуждаваше да се очакват много неща, от казармата до редута на Шварц^[2] се простираше само един нисък каменен зид. Срещу пети бастион на височините зад дерето се намираше каменната ограда на гробището, зад която неприятелят лесно можеше да се укрие, освен това на възвишенията наоколо се виждаха не малко чифлици, заобиколени с каменни стобори и сякаш нарочно пригодени за неприятеля. Предполагайки, че неприятелят ще ни атакува непременно откъм северната посока, никой не се досети навреме да разруши тези стени.

През следващите дни работата кипеше по цялата отбранителна линия. Зад четвърти бастион всички обръщаха внимание на една батарея, която се изграждаше изключително от жени; те бяха облечени като занаятчийки, но ръцете им, несвикнали на груба работа, лицата със своеобразен израз на очите, които сякаш се срамуваха от дневната светлина — всичко това говореше за тяхната професия. Това бяха проститутките от вертепите зад театралния площад. Те дойдоха да работят доброволно, щом разбраха, че техните вертепи по всяка вероятност може би най-напред ще бъдат подложени на неприятелския обстрел. Тук бяха добре познатите на севастополските юнкери и млади офицери Дунки и Танки, имаше и момичета от най-евтина категория, които общуваха само с войниците и матросите. Те работеха по-сръчно и се присмиваха на по-изнежените.

— Е какво, мамзел — казваше на едно от по-приличните момичета минаващият покрай тях наперен щабен писар, — май не искате да попаднете в ръцете на французина? А нали французите, казват, били преинтересни кавалери. Кажете, вие бихте ли дали на французина да целуне сладките ви устенца?

— Бих му издрала очите — отвърна нощната фея и продължи работата си.

Тя очевидно се беше изморила, обливаше се в пот и дишаше тежко.

— Как не! Ще има да чакат от нас, проклетниците, пък и да ги целуваме! — потвърди друга, на вид по-обикновена, с пресипналия си пиянски глас. — Нима ние не сме рускини? Ние също носим кръст на шията! Да се целуваме с французина! Я глей какво намислил дяволът му недни.

Тя дори се изплю и с ожесточение натисна лопатата в земята.

Батареята така и бе наречена „Девическа“^[3].