Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (56)

III

В четири часа след пладне нашите войски потеглиха от Куликово поле, започвайки знаменитото флангово движение, за което впоследствие толкова много говориха и у нас, и в чужбина.

Нашите войски вървяха не по пътя, а малко по-вляво от него, по камениста почва. Навсякъде се виждаше бодлив храсталак от трънки и дренки, а сетне се показа и млада дъбрава.

На войските бе заповядано да пазят тишина и затова всички разговори, дори между офицерите се водеха полугласно.

Войниците се задоволяваха повечето с къси забележки от рода:

— Ама че жега!

— Дявол да го вземе, изподрах си краката от тия камънаци!

— Скоро ли ще има вода, момчета, страшно ми се пие…

— Ами кой знае?… Знаеш ли къде те водят?

— Където заповядат, братко, там ще вървим. Ех, набих си крака, дявол да го вземе… съвсем се поду.

— Мирно, кой говори там? — разнася се сдържаният глас на ротния командир и разговорите секват.

Показаха се някакви бели къщи и на края войската тръгна по пътя за Бахчи сарай. Княз Меншиков изпрати заповед на Киряков да слезе от Сапун планина и да се присъедини към останалата армия. Самият Меншиков със свитата си устрои превал в чифлика на Бракер, напуснат от обитателите му. След като пи чай, князът още известно време язди на кон, но като задминаха Сапун планина, седна в каляската и бавно потегли в опашката на колоната. Адютантите на княза, които той разпрати навред, отново потвърдиха най-строгата заповед движението да бъде абсолютно секретно. Вероятно затова бе забранено да се пуши дори с лула.

Настъпи къс летен здрач.

Ето по посока на Мекензиев чифлик се движи Тарутинският полк. Приближиха рекичката, която се наложи да прегазят. Водата напълни кончовите на ботушите, пък и къпането в подобни обстоятелства не представляваше нищо привлекателно. Войниците избираха места, където можеха да намерят по-плитък брод, но началството ги пришпорваше, а някакъв дебел, скулест полковник независимо от заповедта да се говори тихо не издържа и започна гръмко да ругае.

— На него, братлета, си му е добре — прошепна един войник, — качил се на коня, а ти върви, както искаш…

— Разправят, братко, че както и да вървим, газенето няма да ни се размине — флегматично отговаря друг войник.

— Казват, че още пет пъти ще трябва да я прегазваме… — мрачно отбеляза трети.

Но всички влизат във водата, без да се събуват, ботушите лепнат към краката и след излизането на брега на човек му се струва, че към всеки крак са прибавили по половин пуд тежина. Като повървяха още малко, срещнаха хусари, които стояха, държейки конете за поводите. След това пристигна на кон някакъв адютант, поговори с единия от полковите командири и полкът спря. После беше заповядано да се разположат в храстите, поради което се наложи да се катерят по доста стръмни хълмове, обрасли с гъсти храсталаци.

Привечер покрай тази позиция минаха хусари да поят конете си, но изведнъж, без да ги напоят, стремглаво се спуснаха обратно, защото им се сторило, че видели в далечината неприятеля.

Междувременно при Сапун планина се получи истинско объркване.

Като получи заповедта на Меншиков да предаде своята позиция на Жабокритски и да се съедини с Горчаков, Киряков бе поставен в затруднено положение, тъй като не му беше посочено къде да върви, пък и не беше никак лесно да се измъкне. Киряков се изсипа от планината в разгънат строй и се вряза право в колоната на Горчаков. В тъмнината нищо не можеше да се разбере и колоната на няколко места бе прекъсната, на места принудена да спре. Тук вече не помогнаха никакви забрани; вдигна се вик и шум. На кого му премазали крака, друг се спасяваше от връхлетялата го отгоре кола, ротните командири капваха от умора, стараейки се да не викат и да търсят войниците си, за да отделят своите от чуждите. Трудно беше да се разбере кой е виновен за тази бъркотия: Киряков, вбесен от факта, че Меншиков му заповядва да очисти позицията за Жабокритски, или самият Меншиков, отдал тази заповед само от досада срещу Киряков. Още веднъж се оправдаваше пословицата, която често споменаваха по повод кавгата между княза и Киряков: когато атовете се ритат, магаретата теглят. Поради разпрата си с Киряков Меншиков дори не се постара да проучи къде се намира неприятелят. А неприятелят вървеше едва ли не по петите му.

Княз Пьотър Горчаков, който яздеше начело на своята колона, не можеше да понася Киряков и като разбра, че са спрели по негова вина, така се разгневи, че сам тръгна към Мекензиева планина да разбере как стоят нещата и каза на адютантите си, че е готов да разкъса Киряков. Като се изкачи до половината на възвишението, княз Горчаков видя, че колоната е опряла в някаква счупена каляска, с която се занимаваха войниците.

— Това пък какво е? — нахвърли се Горчаков срещу намиращия се тук офицер. — Защо не я захвърлите? Да задържате маса войска заради този боклук!

— Това е каляската на генерал Киряков — отговори офицерът.

— А, на Киряков?! Пак Киряков! Брей, че напаст! Пратете я по дяволите в рова!

Нямаше как и войниците хвърлиха генералската каляска в рова, а колоната се изкачи на Мекензиева планина.

След това Горчаков тръгна към Меншиков, а Киряков в същото време се изкачи на възвишението и противно на заповедта на Меншиков — да не се палят огньове — не само се разпореди да му приготвят вечеря, но отгоре на това заповяда да се подпалят храстите, та по негови думи, да се наплаши неприятелят. Лумнаха огньове, войниците се развеселиха и започнаха да се събуват и да си сушат партенките, когато изведнъж пристигна един от адютантите на Меншиков със заповед от княза да се загасят огньовете.

— Това на нищо не прилича! Не ти дават дори да се навечеряш! — горещеше се Киряков и не бързаше да изпълни заповедта, докато при него не се яви самият княз Горчаков, който потвърди думите на адютанта и му предаде новата заповед на Меншиков — незабавно да тръгне след Жабокритски и да се разположи около мястото, където ще пристигне Жабокритски.

— На какво прилича това наистина! Светлейшият да не си въобразява, че аз мога да вървя цяла нощ — каза Киряков, загубил окончателно търпение. — Не ти дават да се навечеряш, каляската ми гътнали! Не мога да вървя в такава нощ. Дявол знае какво става!

— Оставете вечерята — каза Горчаков. — А ако вие не можете да вървите, старши полковникът ще поведе вашия отряд.

Киряков се смири и сърдито промърмори, че ей сега сам ще поведе войската — напук на Меншиков той мина покрай Жабокритски и вървя напред дотогава, докато не пратиха след него адютант със заповед да спре, иначе, комай щеше да върви чак до Бахчи сарай.

Напускайки Сапун планина, Киряков остави един батальон тарутинци с четири оръдия на Инкерманския наклон. По време на описаната бъркотия за този батальон забравиха и той си остана там.