Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (52)

XXXV

Капитанът от запаса Спицин вечерта научи от един моряк за предполагаемото потапяне на корабите и възнегодува. Той каза, че за потапянето на корабите са могли да се разпоредят само злодеи и че ако той е на мястото на Корнилов, по-скоро би преминал в пехотата, отколкото да скрепи с името си такова кощунство. Старият капитан никога не бе обичал Корнилов, но сега го възненавидя и дори се скара с дъщеря си по този повод.

Леля стоеше като стена зад Корнилов и твърдеше, че никога, никога няма да повярва такъв герой да е действувал от някакви свои користолюбиви цели. Капитанът, напротив, настояваше, че за Корнилов мястото на началник-щаб е по-скъпо, отколкото целия Черноморски флот и че у него на първо място стои честолюбието. Виж, Павел Степанович, поясняваше капитанът, е нещо съвсем друго; Нахимов наистина е човек с открита душа; разликата между двамата е колкото от небето до земята. Леля съвсем се разсърди на баща си и без да се сбогува с него, отиде да пренощува у едни познати в града. Впрочем разправията с баща й беше само ловък предлог. Главна цел на отиването й там бе да срещне граф Татишчев, който непременно щеше да бъде у тях на вечеринка.

Леля нито веднъж още не беше успяла да се срещне с граф Татишчев. Вярно, тя знаеше със сигурност, че той е жив и здрав, че не е ранен и че е бил в квартирата си и дори се кани да пренощува там.

Всички тези подробности Леля научи от камериера Матвей, с когото поведе разговор, когато отново отиде да пита за графа. Но тези новини не задоволиха буйната девойка, в която за пръв път се появи потребност от любов: невъзможността да се срещне с графа само още повече я възбуждаше. Като разбра случайно от Матвей, че графът ще бъде у нейната позната мадам Будишчева, Леля тутакси си помисли: „Навярно той ухажва Катя Будишчева, тя е толкова хубавка.“ Тя реши на всяка цена да се убеди в справедливостта на своето подозрение и си спомни, че този ден празнуват у Будишчеви рождения ден на една от дъщерите и че преди седмица я бяха поканили на вечеринка и да остане да пренощува у тях, тъй като сама девойка не можеше да се връща толкова късно у дома си, а да си иде придружена от малко познат кавалер бе неприлично. Да измъкне от къщи баща си беше почти невъзможно. А Леля имаше малко познати, тъй като живееше на края на града, а баща й не обичаше компаниите, освен старите моряци, с които можеше да играе шах и да изпие бутилка ром с чай.

Леля беше доволна от това стечение на обстоятелствата и единствената пречка беше баща й, който никога не й обръщаше внимание, но понякога й забраняваше, както се казва, ни в клин, ни в ръкав най-невинни неща. Скарването с баща й заради Корнилов стана тъкмо навреме, тъй като завърши с патетичното възклицание на капитана:

— Ти не уважаваш баща си!… Това на нищо не прилича! Махни се от очите ми и днес повече не ми се мяркай!

— Много добре — каза Леля. — Аз тъкмо днес исках да отида у Будишчеви. Щом вие не можете да ме гледате, аз ще остана да пренощувам там.

— Нощувай където искаш, ако ще и на улицата! — каза капитанът, който в минути на гняв не подбираше думите си.

Леля заповяда на Иван да впрегне бричката и подкара към пристанището; скоро се озова у Будишчеви; там вече се бяха събрали много гости, но граф Татишчев го нямаше. На Леля й беше страшно неудобно да попита за графа, но на края се престраши да го направи така, „че никой да не забележи“, а именно: повика настрани тайнствено Катя, най-голямата от госпожици Будишчеви, и я попита с толкова силен шепот, че чуха дори намиращите се не съвсем близо:

— Катя, миличка, кажете ми граф Татишчев посещава ли ви?

— Да, но нима вие се познавате с него? — учуди се Катя.

— Защо мислите, че аз не мога да бъда позната с него? Нима познанството с него е нещо особено?

— Не, ни най-малко… Но аз просто не знаех, че той ви посещава.

— На вас това май не ви е приятно? Кажете откровено, Катя, нали аз винаги съм откровена с вас!

Катя направи гримаса.

— Аз нямам повод за откровеност. Той съвсем не ме интересува… С него се запознахме неотдавна у Станюковичеви: той ходи там и струва ми се ухажва някоя от госпожиците. Според мен графът е просто конте.

Леля пламна и каза доста силно:

— Не е вярно, не е вярно, той съвсем не е конте! Аз самата преди го смятах за по-лош, отколкото е в действителност…

Но в това време офицерът на пианото засвири полка. Някакъв моряк покани Катя, а домакинята представи на Леля един млад червенобузест лейхтенбергски хусар, свой далечен роднина. Леля танцуваше леко и грациозно. Кавалерът й разказваше за своите въображаеми подвизи в алминската битка, а тя вярваше на думите и така се заинтересува от неговия разказ, че за момент забрави дори графа.

Домакинята, прекалено непринудена в обноските си госпожа, не танцуваше, а разпалено обсъждаше с неколцина моряци предполагаемото потапяне на корабите. Мненията на моряците се разделяха. Мадам Будишчева беше решително против потапянето и говореше най-разгорещено от всички, сякаш самата тя бе капитан на един от обречените на гибел кораби. По време на най-оживения спор влезе граф Татишчев. Като истински светски младеж, той целуна ръка на домакинята, седна в креслото и се намеси в спора, заставайки на нейна страна, макар всъщност малко да го интересуваше дали ще потопят, или няма да потопят корабите. Той дори изказа мнение, че въпросът не е в корабите, а в артилерията и водеше спора не с въодушевление, което често води след себе си споменаването на личности и резки думи, а с непринудеността и ловкостта на човек, умеещ да оспорва чуждото мнение така, че опонентът да се чувствува напълно удовлетворен.

— Voulez vous danser (вие танцувате ли)? — попита мадам Будишчева, която доста лошо владееше френски, но кой знае защо смяташе, че е неудобно да говори с бившия гвардеец, и при това граф, през цялото време на руски. — Аз ще ви запозная с няколко хубави госпожици — добави тя с приветлива усмивка. — С моята най-голяма дъщеря вие вече се познавате, тя сега ще седне, полката свършва. А ето я и по-малката. Маня, ти още ли не се познаваш с граф Татишчев?

Малкото девойче, което танцуваше с един млад юнкер и току-що остави кавалера си насред салона, дотича зачервено и задъхано от танците.

Звуците на пианото стихнаха. Домакинята отведе графа при по-голямата си дъщеря и той естествено я покани за валс. Но като се страхуваше да не би да се покаже на графа недостатъчно светска дама, Будишчева реши след валса да го представи и на други госпожици и преди всичко на Леля, без да знае, че те се познават. Леля не й се струваше опасна съперница на дъщеря й. „Тя е почти селянка, не умее да каже две думи и графът естествено никога няма да я предпочете пред Катя“ — мислеше си тя.

Междувременно дъщеря й се носеше с графа във вихъра на валса. Сега Леля танцуваше с някакъв цивилен, който постоянно бъркаше такта и това много я дразнеше. Като свърши първият тур, Леля изведнъж забеляза до себе си небесносинята копринена рокля на Катя и след секунда видя, че тя танцува с граф Татишчев.

Тази среща беше толкова неочаквана, че и Леля и дори графът се смутиха. Графът, който танцуваше превъзходно, направи не съвсем ловко завъртване и закачи кавалера на Леля. Той се спъна на паркета и изведнъж се строполи, като повлече след себе си и Леля, която почти падна в краката на графа и здравата се удари.

Настана суматоха. От всички страни се спуснаха кавалери към местопроизшествието. Цивилният кавалер на Леля така се сконфузи, че се изправи на краката си зачервен като рак и започна да бърше челото си с кърпа, без да вдигне своята дама. Граф Татишчев, независимо от смущението, което внезапно го обхвана при вида на Леля, вече напълно се овладя, ловко спря на място, остави дамата си и преди някой още да е успял да помогне на лежащата на паркета девойка, й подаде ръка и с леко и бързо движение я изправи на крака, подкрепяйки я лекичко с другата си ръка за талията. Цивилният кавалер мънкаше някакви извинения. Графът го измери с очи от главата до краката и с най-любезен тон каза:

— Пред дамата трябва да се извиня аз вместо вас, милостиви господине — pardon, нямам честта да зная презимето ви; за всичко съм виновен аз, тъй като, струва ми се, направих неловко завъртане и станах причина за това прискърбно произшествие… Надявам се, вие ще простите моята неловкост? — добави той, като се обърна към Леля.

Леля вече не чувствуваше болка от удара. Графът отдавна пусна ръката й, но тя още усещаше неговото докосване. На нея не й бе нито съвестно, нито неловко от падането, макар изобщо да бе самолюбива и повече от всичко се боеше да не се покаже смешна. Тя беше щастлива, че го вижда, и дваж по-щастлива от това, че неговата лесно обяснима постъпка след проявената неловкост се стори на Леля необикновено рицарска, великодушна и благородна. Нейният цивилен кавалер се скри някъде в тълпата, към нея съчувствено се приближи домакинята и й предложи да отиде в другата стая; Леля нищо не чуваше и не разбираше, тя не чу дори как домакинята я представи на графа и как стоящата наблизо Катя, като престана да хапе устните си, промълви: „Maman, но те се познават от по-рано“. Леля се опомни чак когато графът, който стоеше пред нея в доста неловко положение, се досети да я покани на мазурка.

— Разбира се, непременно ще танцувам мазурка — каза Леля, без сама да съзнава какво казва. Домакинята, като мислеше, че тя е зашеметена от удара, почти насила я отведе в спалнята си и я накара да се съблече и да си разтрие хълбока с камфоров спирт или арника. Леля каза, че съвсем не се е ударила. Тъкмо тогава тя отново почувствува болка в крака и хълбока, но реши да не обръща внимание и отиде в тоалетната. Доближи се до огледалото, оправи леко омачкания си костюм и килналата се настрани брошка и отново изхвърча в салона, без да вижда там другиго, освен застаналия в тълпата мъже граф.

По време на мазурката и в очакване на втората мазурка, за която графът също я покани, Леля говори малко, но и от тези малко и очевидно незначителни думи графът ясно разбра, че това диво момиче, както я наричаше той, напълно се е опитомило и е в негова власт.

— Вие участвувахте ли в боя? — попита Леля. — Защо вас толкова дълго никъде не можеше да ви види човек?

Графът, разбира се, знаеше от Матвей, че Леля е питала за него два пъти и тутакси се досети, че това е именно тя, макар Леля да не бе казала на камериера коя е и го уверяваше, че е някаква трета братовчедка на графа.

— Бях зает по служба… При това след боя усещах такава умора, каквато вие не изпитвате естествено дори след бала — каза графът.

— Това упрек ли е? — попита Леля. — Вие навярно искате да кажете: как не ви е срам да танцувате тогава, когато ние може би утре се готвим да умрем… Но вие напразно ме смятате такава празна девойка. Аз дойдох тук не за да танцувам и да се веселя…

Последните думи Леля произнесе с чувство на особено достойнство, макар че по време на мазурката тя, имайки природен дар към танцовото изкуство, със забележителна лекота следеше движенията на своя кавалер в една доста заплетена фигура, измислена от диригента на танците, хусарския корнет Загуляев.

— Какво друго би могло да ви привлече на този прием? — по време на втората мазурка тихичко попита графът и леко наклони глава, така че Леля усещаше върху бузата си неговия горещ дъх.

— Исках да ви видя — просто каза Леля.

Графът трепна и това движение се предаде на Леля като електрическа искра.

След това те заговориха за съвсем странични неща, но когато графът отведе развълнуваната не толкова от мазурката, колкото от няколкото откъслечни думи Леля да седне, той успя да й каже сякаш мимоходом, че утре сутринта ще отиде на графския кей да гледа как ще потопяват корабите.

— Ако ви интересува това зрелище, да отидем заедно — каза графът. — Вие яздите ли на кон?

— Има си хас! — каза Леля. — Когато бях малка яздех дори по мъжки.

Графът се усмихна.

— Това не е нужно — каза той. — Аз мога да намеря дамско седло. Моят кон е много мирен и е тъкмо за вас. Но запомнете — ако искате да видите как ще потопяват корабите, трябва да станете преди разсъмване, а сега е вече един часът през нощта.

— Че аз все едно няма да заспя цяла нощ — каза Леля. — Мен така ме измъчва мисълта за тези нещастни кораби — поправи се тя, страхувайки се графът да не си помисли, че тя няма да спи, защото ще мисли за него.

— И така помнете: в пет часа сутринта ще дойда да ви взема.

— По-добре изпратете вашия слуга — каза Леля. — Тук е провинция и един бог знае какво ще говорят за нас. Аз ще кажа, че са пратили за мен от дома; ще ми повярват, защото знаят, че баща ми е чудак.

— А на кея сама ли ще бъдете? Не мога да ви оставя там с моя слуга — каза графът. — И освен това моите коне и слуги ги познава целият град.

— Ах, да, как не съобразих! Разбира се, че ще бъда с вас. Е, тогава елате вие! Ще кажа на мадам Будишчева, че ви познавам от сто години, ще добавя дори, че сте мой роднина и че татко ви е помолил да ме изпратите.

Разговорът им бе прекъснат от приближаването на домакинята, която бързаше да отдели графа от Леля, намирайки, че той твърде дълго се занимава с тази госпожица и прекалено малко внимание обръща на по-голямата й дъщеря.

На сбогуване Леля успя да пъхне в ръката на графа бележка, която скришом бе написала в тоалетната. Графът мушна бележката в джоба си и като се прибра у дома, забрави за нея. Но когато взе да се съблича и по навик зашари из джобовете си, където понякога оставяше по няколко полуимпериали, той я намери и прочете:

Ще направим така: аз ще изляза в четири и половина и ще отида пеш до библиотеката. Чакайте ме там, по-нататък ще вървим заедно. Ще помислят, че сме се срещнали случайно.

Ваша Леля

Татишчев смачка бележката и я хвърли на пода.

„Стана добре — помисли си той. — Къде щях да търся сега дамско седло? А от казашкото може да падне и да се удари по-силно, отколкото вчера на бала. Ама че глупава гримаса направи онова диване, което танцуваше с нея, навярно е семинарист. Но и мене си ме бива! Как се изхитрих да го блъсна и да поваля тази мечка? Жалко, че не си размаза неприличната физиономия.“

Граф Татишчев дори се изчерви при спомена за своята неловкост.