Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (50)

XXXIII

Княз Меншиков мрачно и мълчаливо изслуша доклада на Тотлебен и без да му каже нито дума за своите по-нататъшни намерения, заповяда да му докарат един велбот, прехвърли се на южната част на града и като подмина великолепната арка на Графския кей, продължи нататък по площада покрай двореца. На площада го очакваше казак на кон, който държеше за повода друг кон; Меншиков, придружен от казака, бавно потегли по Екатерининската улица. По пътя той срещна командира на парахода „Гръмоносец“, който, след като беше обядвал в ресторанта, бързаше към парахода. Капитанът беше във вацмундир и с шапка.

— Откъде толкова параден? — попита Меншиков.

— От военен съвет, ваша светлост.

— Кой тук свиква военни съвети, без дори да се потруди да ме уведоми?

— Съвещанието беше при Владимир Алексеевич — уклончиво отговори капитанът. — Едни казваха, че трябва да излезем с корабите срещу врага, други, в това число и аз, твърдяхме, че трябва да потопим фарватера.

— Последното е по-добро — отривисто каза Меншиков. — Аз вече заповядах на Корнилов да постъпи именно така и се учудвам, че той все пак е намерил за необходимо да свиква съвет. Много се радвам, че и сред вас, господа, са се намерили хора, които смятат моето разпореждане за справедливо. Зная, че вашите моряци не ме обичат твърде, но какво да се прави! Насила хубост не става!

— Какво говорите, ваша светлост! — каза капитанът.

Меншиков подкара нататък, а капитанът продължи пътя си.

Капитанът беше от числото на недоволните от разпореждането на Корнилов. Като командир на параход, той беше свикнал да предпочита парния флот пред платноходите и макар като моряк да не можеше да не съжалява за няколкото кораба, той смяташе, че все пак е по-добре да се потопят, отколкото да влязат в неравен бой с неприятеля. Със свито сърце той отиваше обаче да изпълни заповедта на Корнилов: та няма да вземе да се отлъчва от другарите си, когато те готвят корабите си за излизане в морето.

Меншиков отиде на Театралния площад, където някакъв полк провеждаше учение, после обърна назад и с дребен тръс се върна в двореца. Като предаде коня на придружаващия го казак, князът отиде да обядва и в същото време нареди да повикат Корнилов, когото прие в кабинета си.

— Вие, ваше превъзходителство, струва ми се сте забравили моите разпореждания — каза Меншиков. — За бога, какво е това! Аз ви помолих по-бързо да се разпоредите да се прегради фарватерът, за да се възпре всеки достъп на неприятелския флот до пристанището, а вие вместо това свиквате някакви си военни съвети.

— Аз изпълнявам само дълга си на моряк — сухо отговори Корнилов. — За съжаление и в нашата среда се намериха хора, предпочитащи мярка, може би и полезна, но която ще има най-лоши нравствени последици. Ще излезе, че ние сякаш сме се изплашили от неприятеля… Докато аз съм тук, няма да допусна подобна самоубийствена мярка.

— Виждам, че с вас няма да се спогодим — каза Меншиков и позвъни. Влезе ординарецът. — Това писмо, друже, нареди да се предаде на вицеадмирал Станюкович — каза Меншиков и като се обърна към Корнилов, добави с обичайната си саркастична усмивка: — За последен път ви моля, ваше превъзходителство, дайте разпореждане да се потопи фарватерът. Аз не искам скандал. Направете го заради мен.

— Аз няма да направя това, ваша светлост — твърдо отговори Корнилов.

— Е, тогава заминавайте за Николаев на своето местоназначение — каза князът със същата насмешлива усмивка, — тук ние ще се постараем да минем и без вашите услуги. Извикай, друже, незабавно вицеадмирал Станюкович — каза князът на ординареца, — аз ще му предам заповедта.

Корнилов, който през цялото време седеше, скочи от мястото си.

— Стойте! — извика той. — Това е самоубийство, това е подлост! Онова, към което ме принуждавате, е подлост, но да оставя Севастопол, обкръжен от неприятеля, е невъзможно! Аз съм готов да ви се подчиня.

Меншиков беше потресен от тези думи и няколко минути мълча, а на края каза:

— Успокойте се, Владимир Алексеевич… Наистина не исках да ви огорча… Хайде да поговорим спокойно, разумно. С горещене нищо няма да постигнете… Какво е това, вие ще се горещите, аз от своя страна също — и нищо няма да излезе. Излез, друже! — каза Меншиков на адютанта си с нетърпелив жест.

Ординарецът, млад гвардеец, стоеше и се чувствуваше твърде неловко; той понечи да излезе, но се досети да попита за писмото.

— Не е нужно, не е нужно — каза Меншиков и махна с ръка.

Корнилов изпи чаша вода и с вид на човек, покорил се на необходимостта, седна на масата.

— Щом е така — каза той, — мисля, че вие ще ми поверите поне отбраната на пристанището. За да се наводни фарватерът, трябва да се обрекат на гибел седем кораба или пет кораба и две фрегати, но при това е необходимо съвсем да се измени диспозицията на останалите кораби.

— Правете, правете каквото искате — каза Меншиков, доволен от факта, че настоя на своето. — В подробностите няма да се бъркам и мисля, че вие с Нахимов ще уредите всичко по най-добър начин. Исках да ви дам в помощ Станюкович, но той е стар и нищо не разбира.

— В такъв случай аз ще съставя диспозиция и ще я изпратя на ваша светлост за утвърждаване — каза Корнилов с официален тон и като се поклони на княза, побърза да отиде на кораба. Мъка свиваше сърцето му, когато той слезе по каменната стълба на кея и видя раираната грамада на „Три светители“ единия от петте, които той мислено обрече вече на жертва. Струваше му се, че се готви да убие нещо живо и близко на сърцето му. Когато се покачи по трапа на кораба „Великият княз Константин“, Корнилов не каза на никого от подчинените си за своето решение, но заповяда да се подаде сигнал: корабите и фрегатите да изпратят по две шамандури. Докато старшите щурмани разместваха шамандурите по рейда, за да посочат на съдовете новите им места, Корнилов пишеше с едрия си, разкрачен почерк чернова на заповедта за потапяне на корабите; няколко пъти зачертава написаното и на края написа: Старите кораби „Три светители“, „Уриил, Селафаил“, „Варна“, „Силистрия“; „Флора“ и „Сизопол“.

Офицерите на кораба не знаеха нищо за новото решение на Корнилов и се готвеха за сражение с грамадния неприятелски флот; пишеха писма на името на императора, като го молеха в случай на гибел да изпълни последните им желания.

Пишеха също до роднините и близките си, като се сбогуваха с тях.

Към четири часа пристанището представляваше необикновено оживена картина. Шест големи парахода го браздяха, превозвайки на буксир корабите и фрегатите, които заставаха на новоопределените им места; малките параходи и гребни съдове, като се почне от катерите и се свърши с малките двуместни и едноместни лодки с двама и един гребец, сновяха напред-назад. Целият ден превозваха от северната част към южната артилерия, сандъци с амуниции и други тежести. Чак тогава по всички съдове бе разпратена новата заповед на Корнилов. Но самият Корнилов още се надяваше, че така или иначе ще му се удаде да спаси корабите от потапяне. За всеки случай той предупреди командирите на съдовете, че ако решението да се потопят корабите се приеме безвъзвратно, то на библиотеката ще бъде издигнат вместо сигнал руският национален флаг.