Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (49)

XXXII

През този ден княз Меншиков оглеждаше местността, замисляйки да остави Севастопол и да отстъпи към Бахчи сарай.

Още преди разсъмване Меншиков направи с молив няколко бележки върху картата, която дълго и внимателно разглеждаше, и извика при себе си дремещия край палатката му Панаев.

— Аркадий Александрович!

— Аз, ваша светлост!

— Ти знаеш ли пътя, който води от Севастопол покрай Кадикьой към Макензиев чифлик и оттам в Бахчи сарай?

— Не, ваша светлост, знам само малка част от него, но мога да ви представя един сведущ човек.

Панаев доведе от своята команда унтерофицера от Балаклавския гръцки батальон Георги Панаги.

Панаги дълго обяснява на княза. Меншиков чертаеше с молива, нанасяше някакви бележки. Той решаваше своето знаменито флангово движение. Панаев дремеше, изтегнат върху чувалите, разтоварени от колите.

Едва разсъмна и князът поиска кон и заповяда на Панаев да приведе в ред обоза, изпрати Стеценко при Корнилов, а самият той тръгна към Инкерманския мост по пътя, задръстен от войски, които се точеха към северните окрайнини на Севастопол. Панаев се разпореди и препусна след княза; настигна го в северната част на града близо до къщичката, намираща се до четвърта батарея. Князът слезе от коня. Видът му беше изнурен и измъчен, но спокоен и обичайната саркастична усмивка не слизаше от лицето му.

— Нашите екипажи ей сега ще бъдат тук — каза Панаев.

— Трябва да се избръсна и преоблека — каза князът. — Също да поговоря с Тотлебен. Артилерията да я качват на параходите, всичко трябва да се прехвърли на другата страна. За мен — катер.

— Изпратих обоза, ваша светлост, да заобиколи по Сапьорния път към Инкерманския мост. Тотлебен е вече тук.

— Добре. Следи, друже, сам за товаренето на оръдията на параходите. Не знам дали Корнилов е изпълнил моята заповед. Аз изпратих при него Стеценко със заповед да насочи всички средства на флота и пристанището за превозване на войската от северната страна на южната, но Корнилов е упорит. Той твърди, че неприятелят непременно ще атакува откъм север и че тук трябва да се съсредоточат главните сили. Страхувам се, че той преднамерено е объркал моите заповеди.

Князът влезе в къщата, където отдавна вече го очакваше Тотлебен.

Панаев отиде да наглежда товаренето на оръдията. Независимо от желанието си да се намесва във всичко и да говори с началнически тон, сега той трябваше да се въздържа, тъй като артилеристите и моряците не обичаха да се месят в техните работи. Като получи два-три резки отговора, Панаев се задоволи със скромната роля на наблюдател.

Той се приближи до една група артилерийски офицери — сред тях беше и граф Татишчев — и чу разговор, който го заинтригува.

— Кажете, графе, нали това беше мадам Хлапонина? — попита един артилерийски офицер Татишчев.

— Разбира се, че е тя. Единствената от севастополските дами, която вместо да пролива сълзи и да гощава със закуски, действуваше на полесражението като истинска християнка.

— Да, Хлапонина е храбра жена — каза един стар артилерист. Пък и мъжът й е достоен за такава жена. Знаете ли, господа, каква шега му устроиха хусарите?

— Какво е станало? Разкажете, капитане, ние не знаем!

— Нали пета лека батарея, която той командува, остана след отстъплението на левия фланг без никакво прикритие, но стреляше до последен снаряд. Да се оттегли от мястото си беше трудно. Можете да си представите, за седем оръдия — по два коня, за сандъците — по един, а за две оръдия нямаше и коне. Какво да се прави? Хлапонин отпрати батареята, а той с още трима души остана при двете оръдия; четиримата опитаха да ги измъкнат — невъзможно. Изведнъж Хлапонин съзря ваймарските хусари. Той естествено ги помоли за коне или прикритие — не дават, а хусарският офицер отгоре на това и ругае, как не, казва, няма да позволя ездитни коне да се впрегнат в оръдията. Какво да се прави! Хлапонин казва на канонира Егоров: „Ще ги теглим, братко!“ Егоров от себе си добавя на другите: ще умрем, братлета, но няма да оставим оръдията! Теглят те, но естествено оръдията не помръдват. За щастие пристигнал един фелдфебел от не знам кой си полк с три коня и спасили оръдията. На Егоров ще дадат „Георгий“.

— Гледайте, господа, какъв е тоя кон, дето идва насам към брода? — попита един от офицерите.

Наистина всички обърнаха внимание на един артилерийски кон с откъсната челюст. Конят се домъкна до реката.

— Аз познавам този кон — намеси се Панаев. — Той е от батареята на Хлапонин. Отдавна го забелязах. Той от Алма върви след нас и клати глава.

Панаев беше страстен любител на коне и имаше за тях удивителна памет.

Конят с обезобразена и окървавена муцуна вървеше бавно, носейки върху себе си държавната амуниция.

— Гледайте, братлета — казаха забелязалите го войници, — конят дойде сам, дойде да предаде държавното имущество!

— О, горкичкият, горкичкият — пожали ранения кон друг войник и го потупа по шията.

Свалиха амуницията, погалиха коня, пожалиха го. Той се отдалечи към височинката, постоя, тикна главата си в земята, преметна се, изведнъж се отпусна и издъхна. Войниците въздъхнаха, а Панаев дори се просълзи.