Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (46)

XXIX

Генералша Минден все още бе в дълбок траур и при всеки удобен случай си спомняше за „скъпия покойник“, но в действителност отдавна се беше утешила и мислеше само как по-добре да подреди по-малките си дъщери. Нямаше защо особено да бърза, тъй като „негласната“, а всъщност гласна пенсия, определена на генералшата, напълно осигуряваше нея и дъщерите й. Но въпреки това не пречеше да си помисли за тяхната съдба.

Много хора вече бяха напуснали Севастопол, но генералшата не беше от страхливите; при това се надяваше, че поради военното време в Севастопол ще се съберат много военни, сред тях навярно и блестящи петербургски гвардейци, и не бързаше със заминаването. Тревожеше я само едно — слуховете, че скоро във всички частни квартири ще бъдат настанени много военни. Добре, ако се случи интересен офицер, ами ако изведнъж й натрапят някой бурбон, дето не си вади от устата лулата с мръсен тютюн и се налива с цели кани водка. Луиза Карловна беше акуратна до дребнавост и се страхуваше, че ще обърнат къщата й нагоре с краката, ще развалят мебелите, ще прогорят килимите с цигари и, пази боже, ще сторят някакво зло на любимото й кученце Бибишка.

Едната от дъщерите й, Лиза, голяма страхливка, уговаряше майка си по-скоро да заминат. Саша, обратното, желаеше да остане и по цели дни нищеше корпия: беше разнищила вече две големи сандъчета.

— Учудвам се, душице, на твоето търпение — казваше й Лиза. — Аз не бих могла.

— А можеш по цели часове да свириш гами и да повтаряш един и същи пасаж! Аз пък за това не бих имала търпение.

— Защо толкова отдавна не е идвал у нас monsineur Лихачов? — попита Лиза. — Нима вече не го пускат на брега? Je t’assure (да си призная), Саша, вече се затъжих за него. А ти? Ти, струва ми се, го забрави.

Саша се изчерви.

— Lise, аз те помолих, не злоупотребявай с моето доверие към теб. Аз ти поверих тайната си не за да ми се присмиваш!

— Саша, миличка, не се сърди, нима аз ти се присмивам? Напротив, напълно ти съчувствувам. Признай си, че тъгуваш по него?

— Не тъгувам, Lise, а просто понякога ми се струва, че той е съвсем момче… Той е толкова млад по сърце, а аз толкова неща преживях, откакто умря папа.

— Тихо, maman идва.

Влезе Луиза Карловна.

— Лиза, Саша, никоя от вас ли не е чула изстрелите? Даря се кълне, че някъде стрелят.

— Даря винаги стряска всички — каза Лиза, вече поизплашена от тази новина. — Може би някъде стрелят… Да, наистина, maman, чувате ли, някъде стрелят! И колко често… Саша, да идем в градината, там по се чува… Боже, колко е страшно!

— Herr Jesus, как не те е срам да си толкова страхлива — каза храбрата генералша, която винаги говореше на руски, но не можеше да мине без някои немски изрази. — Та ти от годините на детството (генералшата винаги казваше от годините на детството, а не просто от детството) си свикнала да чуваш стрелба. Или просто ти се иска да се поглезиш?

— Нима вие не се страхувате, maman?

— Аз от нищо на тоя свят не се боя… По-добре да поговорим по същество. Днес имам намерение да отида при адмиралша Станюкович, при мадам Кумани, при мадемуазел Анжелика и други дами от тукашния бомонд. Трябва да измислим нещо в полза на нещастните ранени.

— Какви ранени, maman?! — изплашено попита Лиза.

— Comme tu es bete (колко си глупава)! Та нали все говорят, че тези дни ще има сражение, естествено ще има и ранени. Когато вие тичахте със Саша за покупки, тук бе Григорий Бутаков^[1] и успя да ми предаде, че морските казарми вече са превърнати в истинска болница в очакване на ранените.

— Боже, нима една болница няма да стигне — попита Лиза. — Какъв ужас! Саша, ето че и твоята корпия ще влезе в работа! Дай и аз да нищя, може би ще допринеса някаква полза, макар това да е страшно скучна работа! А виж, да превързвам, рани, това, никога не бих се решила. Аз не мога да гледам и най-дребното опарване или цирей…

— Колко сме нежни, как сме възпитани! — каза Луиза Карловна. — Засрами се, Lise! Ето аз вчера нарочно ходих в болницата да гледам операция…

— Ах, maman, не разказвайте… Мен веднага ме заболяват краката, когато слушам за рани — каза Лиза.

— А аз в този случай приличам на maman — каза Саша, — от нищо не се страхувам.

— Не говори, душице, без да си изпитала… Ах, боже, пак стрелят! Даже прозорците потрепериха! Maman, наистина се страхувам.

— Престани да нервничиш! — скара се майка й. — Аз съм готова. Отивам първо при мадам Кумани, после при мадемуазел Анжелика…

— Ах, тази противна стара мома! — каза Лиза. — Тя ми напомня нашите институтски класни дами.

— Lise, престани да говориш глупости — с досада каза Луиза Карловна. — Ти знаеш, че и майка ти е работила в института. На мен тези отзиви не са ми приятни. Виж, по-добре се погрижете за обяда, разпореди се сама, докато се върна.

Луиза Карловна нахлупи шапчицата си, взе чадъра и торбичката с ръкоделие (тя никъде не отиваше без ръкоделие) и излезе от дома. Сестрите, вместо да говорят с Даря за обяда, се прегърнаха и отидоха в градината. Страшните звуци на далечните изстрели все повече се усилваха.

 

 

Леля не остана дълго на площадката на библиотеката. Времето за нея се точеше безкрайно бавно. Тя слезе в градината, после тръгна към Минденови, където завари само госпожиците. Лиза Минден, както и преди, се страхуваше и вече няколко пъти плака от страх. Саша пък си мислеше колко нещастни семейства ще има след сражението, колко навреме ще влезе в работа нейната корпия.

Леля искаше да разбере дали сестрите не са чули нещо за граф Татишчев, но не се решаваше да попита. Дори се срамуваше да отвори дума за графа, когото само преди няколко дни ругаеше и в разговор с Минденови каза, че го ненавижда и го смята за празно конте. Лиза не се съгласи с това; тя твърдеше обратното, че графът е напълно светски кавалер и е много любезен.

Най-сетне Леля не издържа и попита:

— Как мислите, Сашенка, за кого в сражението е по-опасно: за артилеристите или за пехотата? Вашият баща беше генерал, вие навярно знаете.

— Наистина не зная… Покойният папа много говореше за сражения, но аз малко помня… Бях толкова глупава, толкова малко ценях покойния папа, а той разказваше толкова интересни неща…

Думите „покойния папа“ Саша винаги произнасяше с особено чувство.

— Аз просто така попитах — каза Леля и добави с небрежен тон: — Виждате ли, chere amie, това ме интересува, защото граф Татишчев, вашият добър познат, винаги се хвалеше пред мен, че е много хладнокръвен и че хладнокръвието било особено необходимо на артилериста. Аз му отговорих, че и пехотинецът, и морякът също така трябва да бъдат хладнокръвни.

— Е, не — каза Лиза, — най-страшно е за артилериста… Аз за нищо на света не бих станала артилерист. Не мога да помисля без ужас как бих стояла край оръдието, когато то стреля!

— А аз — каза Леля, — представяте ли си, когато бях още съвсем малка, не се страхувах… Понякога татко ме вземаше със себе си на кораба при познати капитани… Слушала съм как гърмят на кораба от големите оръдия и нищо. Чувате ли как отново загърмяха?

— Не ми напомняйте — каза Лиза, — по-добре разказвайте! Аз вече плаках.

— Ето и моят братовчед Лихачов може би е там — каза Леля и внимателно погледна Саша, но тя дори не трепна, а само като че ли се понамръщи.

„И това му било обич!“ — помисли си Леля. — „Не, аз не съм такава! Тая Саша е някаква риба. Ето аз дори не съм влюбена в графа, а само така и повече се тревожа за него, отколкото Саша за своя годеник!“ Леля наистина чувствуваше, че я тресе. Не, това е непоносимо! Трябва да отиде някъде, да разбере от някого! Леля набързо се сбогува с Минденови и се отправи към пристанището, а оттам — към северната част на града. Там живееше един познат на баща й, офицер от товарен кораб, вече възрастен човек, вдовец, по презиме Пашутин. Той имаше осемгодишна дъщеричка Маня, на която през зимата Леля преподаваше уроци, тоест учеше я да чете. Пашутин беше много разтревожен и каза на Леля, че сражението се води несъмнено близо до Алма и че батареята, в която служи Татишчев, е изпратена там. Леля се просълзи; тя изведнъж стана трескаво весела, тичаше и лудуваше с малката Маня и неестествено се смееше. Пашутин едва я придума да хапне извара с каймак, тъй като няма да успее да се върне за обяд у дома. В къщи Леля се прибра чак по мръкнало. Стрелбата отдавна беше прекратила.