Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (36)

XIX

Докато наблюдаваше ампутацията на ръката на флигел-адютанта Сколков, Меншиков беше напълно убеден, че на левия фланг всичко върви превъзходно и често повтаряше:

— Така нещата ще вървят още час или два, после ще се стигне до ръкопашен бой, а там, каквото бог даде.

Като каза това, той тръгна към резервите и поздрави противно на навика си доста силно Волинския полк. След това Меншиков пожела да види обоза, където му се приготвяше обяд, и се надяваше да изпие поне чаша вино за подкрепа на силите, тъй като от сутринта нищо не беше ял и пил, а горещината беше нетърпима.

По пътя князът срещна препускащата към левия фланг казашка батарея.

— Кой ви изпрати? — викна Меншиков.

Отговориха му, че Киряков.

— Къде е най-сетне този Киряков? — попита князът и смръщи вежди.

— Генералът е тук, ето го идва — отговори един офицер.

Киряков приближи пеш, а край него вървеше ординарецът, който водеше своя кон. На около стотина сажена се търкаляше конят на Киряков, убит от снаряд.

— Генерале, къде ви виждам — гневно каза Меншиков. — Вие сте така далеч от мястото си! Аз ви търсих, за да ви възложа да приключите с левия фланг, вас ви нямаше и аз оставих там един генерал, когото съвсем не познавам, той гледа някак мрачно. Идете, атакувайте, час по-скоро тръгнете „на нож“, а аз ще ида да видя какво става при княз Горчаков.

— Ах, ваша светлост — каза Киряков, — аз бях тук! Тук такива неща станаха, че на мен ми убиха коня! Ето го!

— Но до вас има друг кон! Качвайте се по-скоро и вървете на мястото си.

Киряков неохотно се подчини.

Панаев, който яздеше до княза и непрекъснато гледаше своя патрон в очите, каза:

— Кабардинецът е изнурен, преместете се на другия кон, ваша светлост.

Князът се премести и пришпори към обоза, който вече бе пострадал от неприятелския огън. Меншиков изпи чаша вода и заповяда на обоза да се отмести по-нататък. Приближи се сапьорният офицер Дяченко с донесение, че мостът през Алма е подрязан и е рухнал до половината и че англичаните напират, и като не виждат брод, пълнят водата с трупове.

Князът се спусна от хълма край севастополския път. Чуваше се ожесточена канонада и пушечна стрелба по цялата линия.

На левия фланг московци тук-там вече отстъпваха в безпорядък, но разгорещени от боя дори не мислеха за умората. Меншиков още не можеше да забрави Московския полк и отново изпрати адютанта си при Куртянов със заповед незабавно да премине в атака „на нож“. Киряков още не беше пристигнал там.

Куртянов изпълни заповедта буквално — вдигна на крак долепената до земята гъста полубатальонна колона и насочи тази маса в атака „на нож“ срещу неприятел, който стоеше извън картечен обстрел.

Стрелци с червени панталони отговориха на атаката с град от куршуми и московците, понесли немалко загуби, отново се долепиха до земята. През това време дотича от Меншиков втори пратеник и повтори същата заповед — да се вдигнат в атака „на нож“.

Минският полк, който лежеше редом с двете си роти и където беше Куртянов, не получи никаква заповед от главнокомандуващия. Куртянов от свое име покани командира на полка полковник Приходкин да тръгнат заедно в атака.

— Аз не виждам пред себе си неприятелски колони — каза раздразнено Приходкин — и нямам нужда да се вдигам на атака. Тази чест принадлежи единствено на Московския полк.

Тогава и Куртянов съобрази, че не всяка заповед на главнокомандуващия трябва да бъде изпълнена и предаде на пратеника, че няма да се вдигне в атака „на нож“. Меншиков изпадна в ярост, като получи този отговор.

— Аз ще го лиша от командуването на полка! — развика се той, но времето беше горещо и князът пришпори към центъра, където стрелбата постоянно се усилваше.

Казашката батарея, отначало наклонила везните в наша полза, бе вече разбита от французите и като се прикри зад хълма, се оправяше. Батальоните на московци отстъпваха и един от тях, батальонът на граф Зео, бе направо пометен от каскади картеч, посипала се от четири френски оръдия. Две роти московци смело се хвърлиха напред и временно овладяха две оръдия, но трябваше да ги изоставят, защото бяха обсипани с град от куршуми. Единият батальонен командир беше вече ранен и го носеха на носилка от пушки; замени го един щабскапитан, който уговаряше всички „по-скоро да напуснат“, а после командата пое старшия по чин майор и батальонът заотстъпва право във фланга на Минци. Стана струпване.

Майорът пришпори коня и препусна, без да задържа войниците си, и дори сам им нареди да си разчистват пътя. Командирът на Минския полк Приходкин се вбеси от това и кресна на своите войници: „Тия да се изместят с приклади!“ Майорът чу тази заповед и препусна към него да му иска обяснение. Той яздеше приведен към седлото, тъй като свиренето на куршумите неприятно поразяваше слуха му. Без много да му мисли, командирът на Минския полк хвана нервния майор за яката и започна да го налага с плоската си полусабя. Ординарецът на Приходкин, млад офицер, като видя тази сцена, изпадна в ужас и мислейки, че неговият началник е сгрешил, тъй като всички бяха в шинели от войнишко сукно, завика:

— Полковник, но това е майор!

— А ще го помислиш за тръбач! Махай се! Догони своите бегълци и въдвори ред, безделнико!

Московците, които наблюдаваха случая с майора, се поспряха и редът малко се възстанови.