Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (31)

XIV

Още на седми, щом се стъмни добре, френският главнокомандуващ Сент Арно, който се чувствуваше напълно бодър и здрав, приближи на кон, придружен от свитата си, до малка къщичка, където преди беше пощенската станция и където лорд Ръглан устрои своята главна квартира. Сент Арно пристигна с цел да се съвещава с лорд Ръглан относно плана на сражението. Рязка противоположност представляваха двамата главнокомандуващи, седнали сега до масата и надвесени над една голяма карта на Крим. Сент Арно постоянно скачаше от мястото си, жестикулираше, говореше ту на английски, ту на френски и чертаеше върху лист хартия разположението на войските, доказвайки разпалено, че съюзниците трябва да се възползват от численото си превъзходство и да заобиколят армията на Меншиков от двата фланга. Щом това се осъществи, твърдеше Сент Арно, атаката на центъра ще стане „решителна, непреодолима, неотразима“. През цялото време лорд Ръглан седеше спокойно, слушаше с добродушна усмивка, не спореше, но в същото време мислено реши да действува по свой собствен план.

— Вие знаете, милорд — каза Сент Арно, — нашата рекогносцировка ни убеди, че западната страна близо до морския бряг не е заета от неприятеля. Затова моят план е следният. Ето вижте: тази линия представлява Алма. Дивизията на Боске под прикритието на флота, който ще се движи покрай брега, ще тръгне право към тази скала. Ето разположението на русите, вие виждате, техният ляв фланг е отдалечен от морето на две английски мили. Значи ние ще ги заобиколим. Вие, милорд, в същото време ще заобиколите десния им фланг през брода на река Алма; вие знаете, че ето тук има брод. Тогава започва движение моята първа и трета дивизия, които разгромяват неприятелския център.

— Ще си позволя да ви задам един въпрос — каза присъствуващият на съвещанието полковник Трошю, прикрепен от Наполеон III към Сент Арно с нарочната цел да намалява разпалеността на главнокомандуващия. — Бих искал да зная вашето решение, маршале, по един чисто практически въпрос — кога и къде нашите войници ще могат да оставят своя дребен багаж?

— Подобни въпроси ме изумяват, полковник! — гневно извика маршалът. — Въпросът за войнишкия багаж е такава дребна подробност, че да се говори за нея, когато става дума за плана на сражението, е просто смешно. — Маршалът продължи да развива своя план, лорд Ръглан както и досега слушаше с приятна, ласкава усмивка, но резултат от съвещанието беше само това, че Ръглан не попречи на маршала да вдигне дивизията на Боске, когато му хрумне.

На следващата сутрин точно в шест и половина генерал Боске наистина потегли покрай брега с цялата 2-ра френска дивизия, имайки зад себе си турските батальони.

Междувременно английската армия и не мислеше да тръгва нанякъде. Лорд Ръглан се грижеше за своите изморени хора и освен това се страхуваше да остави обоза без прикритие. Французите започнаха да губят търпение. Сент Арно изпрати при лорд Ръглан адютанта си да попита какво означава това забавяне? Лорд Ръглан отговори, че част от войските му са пристигнали късно и се нуждаят от почивка. Сент Арно бе принуден да изпрати на Боске нова заповед — да спре. Към девет часа френските войски спряха; войниците се разположиха като на лагер и започнаха да си варят в котлите кафе, ругаейки англичаните за тяхната мудност.

 

 

Утрото беше тихо, ясно и горещо. В нашите полкове отслужваха молебени. Набързо обядваха и започнаха да привеждат в ред оръжието и амунициите. Войниците обличаха чисто бельо. Всичко това се правеше без шум и без обичайната войнишка суетня. Особени военни приготовления нямаше: все едно че се готвеха да посрещнат празник, пък и денят тъкмо беше празничен. Войниците се молеха; много от офицерите заставаха на колене.

Дори в щаба на главнокомандуващия, край който се беше събрала блестящата петербургска младеж, не се чуваше нито смях, нито шеги. Всички бяха обхванати от такова тържествено настроение, каквото обхваща даже невярващия, когато влезе в храм и види огромната, коленопреклонно молеща се тълпа народ.

Но когато дивизията на Боске изведнъж се спря и започна да пие кафе, нашите изпаднаха в недоумение, примесено отчасти с досада, отчасти с чувство на облекчение от някаква тежест. Мнозина, в това число и самият главнокомандуващ, започнаха да мислят, че и този ден пак няма да има нищо.

Ординарецът Стеценко се върна обратно от Киряков при главнокомандуващия.

— Е, какво? Той видял ли е там французи? Ти каза ли му, че ние видяхме тяхното движение? — попита Меншиков.

— Точно така, ваша светлост, но генералът ми възрази: „Виждам ги, но не се страхувам от тях.“

— Какво значи това? — попита Меншиков, като чу отдясно звуците на дайрета и пение. Оказа се, че изморените московци чествуваха преминаването на Алма пред очите на неприятеля и сега вървяха покрай другите полкове с дайрета, песни и танци, огласявайки с тези звуци еполимента на княз Горчаков. Московците се движеха по посока на фара към левия фланг, тъй като се числяха към състава на дивизията на генерал Киряков. Дори само поради този факт княз Меншиков вече ненавиждаше този полк. Той заповяда на запевачите да млъкнат, а полкът да се закове на място. В същото време князът изпрати своя адютант при Киряков със заповед от такъв характер: „Ако до довечера няма сражение, то на хълма да се запалят през нощта огньове и да му се придаде вид на нов лагер, с цел да се отклони неприятелят от фланговото движение, което при нашата разпокъсаност едва ли ще можем да отразим.“

Панаев завари Киряков на богата закуска.

Като чу новата заповед на княза, Киряков не на шега се разсърди.

— Вие не сте първият пратеник на светлейшия — каза той — и все за този ляв фланг! Какво се тревожи толкова! Слезте по-добре от коня да закусите, а ние ще нагостим французите: ще ги изпостреляме като кокошки. Който се изкачи на хълма, там си и остава. Но няма да тръгнат, мръсниците! Те само се изтеглят. Там е Ракович, командир на втори батальон на Минския полк — той все иска подкрепления. Защо му са? Там и батальон няма какво да прави. Аз сега изпратих да предадат на светлейшия каквото ми донесе Ракович. Неприятелят, видите ли, домъкнал до брега на морето някакъв огромен сандък до самата Алма, оставил го точно срещу стръмнината, а самият той си заминал. Мисля, че в сандъка има чумави. Искат да ни подмамят — въобразяват си, че ние тутакси ще хукнем да гледаме какво е това. Ето вземете телескопа; този каторжен сандък се вижда и оттук… Какво, няма ли да закусите?

Панаев рязко отказа и препусна обратно към княза.

Княз Меншиков дотолкова се убеди, че боят няма да се състои, че изпрати да кажат на щабния обоз, намиращ се на хълма, на около две версти от неговия щаб, да му разпънат там палатка и да приготвят обяд.

Но в този момент пристигна Панаев с донесението, че Ракович иска подкрепление, а Киряков не му дава; това бе достатъчно Меншиков да се разгневи и да излее гнева си, ако не на Киряков, то върху войниците от неговата дивизия.

Тъкмо по това време край палатката на княза минаваха изнемогващите батальони на Московския полк. Меншиков незабавно заповяда на два от тези батальони — точно на най-уморените, първи и втори — да застанат в първата бойна линия пред фронта на Тарутинския полк, вече няколко дни почиващ на позициите. Като заеха посоченото място, московци по старинен обичай, виждайки вървящия срещу тях неприятел, започнаха да се преобличат с чисто бельо. Меншиков не се задоволи с това, че ги постави на най-опасната позиция: той ги лиши от главната им сила, състояща се за двата батальона от 48 въоръжени с далекобойни пушки щуцерника, които изпрати заедно с трети батальон през моста и през Бурлюк в алматамакските лозя, с една дума на аванпостовете. Четвърти батальон на московците застана отдясно на белия каменен градеж, т.е. недостроеният, виждащ се отдалеч фар. Към командира на този батальон се приближи старши адютантът на Киряков.

— Какво, няма ли го началникът на дивизията? — попита батальонният командир.

— Той е там, при фара. Заповяда да му дадат кон; дали ще се задържи на седлото, не зная… Пред мен си наля такъв пунш, че излезе чист ром. Такъв, силен чай пия с досада казва.

— Е какво, май между нашия Василий Яковлевич и светлейшия пак е станало нещо?

— Ами как! Негова светлост все с него се заяжда. А Василий Яковлевич на инат все повтаря думите на стария княз за батареята: „И насам стреля, и натам гърми.“ А всъщност ще стане така, казва Киряков, че неприятелят от същия този еполимент ще стреля по нас с картеч. Аз исках да отвлека вниманието на Василий Яковлевич от този въпрос, пришпорих коня си и му казвам: неприятелските войски отново тръгнаха и главнокомандуващият ви очаква на кон.

Наистина, щом свърши закуската, Киряков тръгна по батальоните да вика „ура“. През това време Меншиков наблюдаваше с телескопа не неприятеля, а нашия ляв фланг. Той се чувствуваше зле след безсънната нощ и промърмори:

— Тъкмо сега не трябва да съм зле.

Като погледа още малко, Меншиков се убеди, че на левия фланг Киряков е преместил някои части, въпреки неговата заповед. Князът поиска своя кабардинец, метна се на коня и потегли към левия фланг, мърморейки:

— Трябва да видя какво е направил там Киряков.

По пътя князът измърмори някакви приветствия на войската и каза: „Днес трябва да се покажете като истински руски юнаци.“ Войниците не го чуха и отговор не последва.

Докато князът и свитата му се изкачиха на височината на левия фланг, в неприятелските редици се забеляза общо движение. Всички разбраха, че боят ей сега ще настане. В нашата предна линия войниците се приготвиха за бой; московците — те не успяха дори да хапнат — започнаха да чупят сандъчетата и да вадят патроните.

 

 

Англо-французите се приближаваха към нашите аванпостове. Французите малко изпревариха англичаните, но и те вече се виждаха ясно с просто око. Французите вървяха на гъсти колони, а англичаните — в дълъг разгънат строй, имайки пред себе си двойна верига, извита към ъглите. Техните червени мундири и оръжието им бяха ярко осветени от палещите лъчи на слънцето.

Офицерите от обкръжението на княза гледаха движението на англичаните и се губеха в догадки. Те не можеха да проумеят как може да се води войската в атака в разгърнат фронт. Във всеки тогавашен учебник се препоръчваше да се действува с плътни маси, напористо.

— Навярно мислят при удара да обхванат нашите колони откъм фланговете — каза Меншиков, който споделяше общото недоумение, но се стараеше да не го изрази. — Да — добави той, — целта е ясна. За доказателство служи фактът, че средата на техния батальон е два пъти по-дълбока от краищата.

В това време при княза най-сетне дойде Киряков, който леко се олюляваше върху своя прекрасен кон. Князът се престори, че не го забелязва, и се обърна. Киряков също обърна коня настрани и тръгна към тарутинци, които стояха от лявата страна на фара на четири масивни колони.

Меншиков заповяда на един казак да го следва и лично поведе двете роти московци.

— Ето в това направление — каза той, като посочи малко по-надясно от фара.

Киряков чу тази заповед и не се стърпя. Той се приближи и каза:

— След тридневен форсиран марш тези батальони за час и половина не са могли да си починат. Да бяха полежали, могат да се заменят с друг полк.

— За тях това нищо не значи. Благоволете да ги поставите в положение готови за бой! — каза Меншиков.

— По заповед на главнокомандуващия — готови за бой! — изкомандува Киряков.

Но Меншиков не се задоволи с това. Той лично заразмества батальоните. На единия, под командата на Грал, заповяда да се спусне към реката по дола и да се готви за атака край резервните белостокски батальони, на другия — да застане до каменния зид, ограждащ неголяма овощна градина с високи дървета.

— Вие трябва да имате този зид винаги пред очите си — каза Меншиков на батальонния командир. — Не давайте на неприятеля да се скрие зад него, а в случай на необходимост го изтикайте оттам с щикове.

— Слушам — отговори батальонният командир, мъж на средна възраст, с фини аристократични черти на лицето. Това бе граф Зео. Някак странно прозвуча у него това войнишко „слушам“ — човек би могъл да очаква, че той ще заговори на прекрасен френски език.

 

 

Дивизията на Боске все така вървеше най-отпред. Англичаните вече почти се изравниха с първа и трета дивизия на французите и се намираха на около две версти от река Алма.

Тук хълмът започваше да се спуска към реката. Съюзническата армия спря за последен път. Долу, зад градините и лозята, блестяха струите на лъкатушещата Алма; на отсамната страна на реката, сред хълмове, покрити със зеленина, се виждаха големи сиви квадрати и правоъгълници; тези сиви фигури се състояха от хора, облечени в шинели въпреки голямата горещина.

За минута в съюзническата армия настъпи дълбока тишина. В шестдесетхилядната армия изведнъж всички млъкнаха така, че изцвилването на някакъв изправил се на задните си крака кон се чу на грамадно разстояние. Шумът и говорът на тридесетте хиляди руси ясно достигаше до слуха на съюзниците. Далеч се чуха думите на шотландския генерал Кембъл, който, нарушавайки мълчанието, каза:

— Струва ми се, време е да освободим хората от половината им патрони.

Лорд Ръглан в това време яздеше насреща на маршал Сент Арно. Двамата главнокомандуващи се изкачиха на могилата и започнаха да наблюдават с далекогледи. Сент Арно бе напълно уверен, че лорд Ръглан е одобрил неговия план за сражението. Като прибра далекогледа си в калъфката, той с интерес попита лорда:

— Какво ви е мнението?

Чак сега за пръв път лорд Ръглан изясни своята мисъл.

— В десния фланг на неприятеля има толкова кавалерия, че аз няма да се реша да го заобиколя.

Маршалът не каза нито дума повече и като прехапа устни, препусна по посока на своя център. Дивизията на Боске вече започваше обхода на руския ляв фланг.