Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (24)

VII

Цялата вечер съюзният флот се събираше и построяваше.

Залезът още не беше изгаснал, когато неприятелят се построи в една редица успоредно на брега — английските параходи съставляваха северната, лява част на флота, френските и турските — южната, дясна. Всичко корабите бяха триста осемдесет и девет с различни наименования и на тях — шестдесет и три хиляди войници.

Брегът, до който стоеше съюзническият флот, представляваше значително удобство за дебаркиране, тъй като солените езера, намиращи се непосредствено, до брега, служеха, като естествена преграда за руските войски, ако те се появяха да попречат на съюзниците. И въпреки това дебаркирането нямаше да е леко, ако не благоприятствуваше пълното отсъствие на руски войски и необичайното спокойствие на морето през нощта. Но едно странно приключение за малко не разстрои целия план на дебаркирането.

За да предотвратят каквото и да било объркване, съюзниците се бяха условили да пуснат на вода шамандури, които да служат за граница между французите и англичаните. Но командирите на някои френски кораби намериха, че бреговата полоса, предназначена за десант, е твърде тясна и затова тайно от съюзниците възложили на офицерите си да пуснат шамандурите малко по-наляво; това обаче принуждаваше англичаните да дебаркират право в блатото между двете езера. Контраадмирал Лайънс, който отговаряше за дебаркирането на англичаните, се събуди на разсъмване, видя от палубата на своя „Агамемнон“, че шамандурата не е на мястото си, и се ужаси. Познавайки характера на английските войници и матроси, той тутакси съобрази, че ако започнат десанта по предишния план, то между англичаните и техните съюзници може да възникне сбиване, което да доведе до най-печални последици. Наложи се да обърнат целия английски флот още по-наляво и да дебаркират срещу голямото езеро, предоставяйки на французите и турците да слязат на предишното място.

Утрото на втори септември беше чудесно, морето блестеше под лъчите на слънцето със златни отблясъци и неговата огледална повърхност съперничеше с гладкостта на солените езера; пред очите на съюзниците се откриваше гледка с доста ниски брегове, отделящи езерата от морето. Военните кораби спираха на разстояние около верста от брега. Разнесе се говор, шум, чуха се команди, чукане от приковаването на траповете, дрънчаха веригите на пусканите котви. Спускаха лодки, закрепяха трапове. Големите параходи и транспортьори бяха покрити с народ, войниците започнаха да слизат в лодките и шлеповете. Разнесе се оръдеен изстрел от кораба „Ville de Paris“ — сигнал за започване на десанта на французите. Техните лодки се понесоха в строен ред с флагчета и музика. Ефектът бе напълно театрален. Англичаните, вследствие пакостта, която им сториха французите през нощта (може би нарочно с цел да ги изпреварят и да дебаркират първи), започнаха десанта малко по-късно.

По същото това време, когато английският генерал-квартирмайстер Ери, придружен от генерал Браун, слезе на брега и заоглежда местността, зад голямото езеро на тясната пясъчна ивица се появиха четирима конници. Това бяха лейтенант Стеценко, изпратен от Меншиков в Евпатория, където не успя да стигне, и с него трима казаци. Още вечерта Стеценко, намирайки се на около три версти от Евпатория, видя неприятелския флот и с помощта на казаците започна да брои — наброи повече от сто кораба. Той не се реши да върви по-нататък, намери по пътя една плевня и се приюти в нея през нощта, а по казаците изпрати две донесения. Третият казак изпрати в Евпатория.

Казакът се върна с новината, че комендантът и войниците са напуснали града, а немецът доктор и полицейският началник са пленени. Наистина англичаните бяха поставили двамата представители на местната администрация под арест за оказана съпротива на разпорежданията на английските офицери.

Англичаните, без да се церемонят, бяха заставили доктора да лекува техните войници. Полицейският началник не признаваше английското началство и буйствуваше, докато формално не го обявиха за военнопленник.

Стеценко изпрати другия казак при Меншиков и Корнилов с писма, в които съобщаваше, че близо до Евпатория съюзническият флот е струпан нагъсто и без ред и през нощта тук би могъл да се изпрати параход с брандери и да се подпали целият неприятелски флот. Казват, че Корнилов искал да изпрати един брандер, но княз Меншиков не разрешил, намирайки това за несвоевременно.

Сега Стеценко се намираше пред английския флот на съвсем открита местност и с любопитство, примесено с известно неприятно усещане, гледаше гората от мачти и яркочервените мундири, пъстреещи върху тъмните раирани грамади на корабите и над лазурната шир на морето.

— Какво мислиш, Треилин — попита Стеценко единия от казаците, — ами ако почнат да стрелят по нас?

— Няма да почнат, ваше благородие! Струва ли си да се стреля от оръдие по някакви трима души?! А с пушка няма да ни достигнат, освен някой от щуцерните да не почне да стреля. Я гледай, комай, ваше благородие, двама от техните, като че ли са офицери. Ще заповядате ли да ги пленим?

— Ти какво, да не си полудял? Не виждаш ли, че техните лодки с десанта вече плават насам.

— Нищо, ще успеем, ваше благородие! Ако ли пък не, можем да ги застреляме.

— По-скоро трябва да се махаме оттук, марш след мен!

Те пришпориха към плоското възвишение, намиращо се между езерата. Междувременно от юг се показа татарски обоз. Татари с овчи калпаци и дългополи халати едва подкарваха своите лениви волове.

Стеценко, смятайки, че вече е вън от опасност, заповяда на казаците да викнат на татарите да се отбият от пътя, тъй като неприятелят може да им вземе дървата — материал, твърде нужен и за руските войски.

Двамата казаци се устремиха към обоза, викайки на татарите, но те, като не разбираха каква е работата, равнодушно гледаха съюзническия флот и преспокойно си продължаваха по пътя.

Единият казак беше вече на около сто и петдесет крачки от обоза и неистово крещеше по татарски.

Най-сетне татарите разбраха и обърнаха воловете; но в същото време рота англичани вече се изкачваше на възвишението и даде залп. Куршумите прелетяха и казакът, без да обръща внимание на червените мундири, продължаваше да вика. Англичаните пуснаха още няколко куршума по казаците, но татарите тръгнаха по друг път. Междувременно пристигнаха двамата казаци, които Стеценко изпрати да наблюдават французите.

— Ваше благородие, французите вървят по дерето и ще ни заобиколят.

— Накъде се насочиха?

— Сякаш към Контуган.

— Да вървим тогава след тях, а оттам към Алма.

Князът бе наредил на Стеценко да бърза с рекогносцировката не в Севастопол, а към река Алма, където вече беше дал заповед да се струпат всички войски.

Междувременно десантът си вървеше с пълна пара и благодарение на тихото, ясно време протичаше в удивителен ред, особено при англичаните, които скоро изпревариха французите, макар да започнаха по-късно от тях.

Английските лодки, проточили се в редица, дълга верста и половина, бързо се понесоха към брега. Човек можеше да помисли, че присъствува на състезания някъде по Темза. Равномерните загребвания на веслата набраздиха водата. Гледащите от палубата на корабите викаха „ура!“ на офицера, който пристигна пръв. След големия татарски обоз на брега се появи втори, който не правеше опит да избяга, и английските войници безцеремонно го завладяха; обозът също беше с дърва и само една арба беше натоварена с дребни круши. Войниците лакомо се нахвърлиха на плодовете. Татарите смръщено гледаха как се разхищава стоката им и бяха крайно удивени, когато английският офицер чрез преводача турчин ги попита за цената, записа имената на собствениците и заяви, че всичко взето от частни лица от английските войници ще бъде заплатено. Не след дълго английските войници, които бродеха на възвишението, бляскайки на слънцето със своите щикове, наблюдаваха странно и печално зрелище. У мнозина от техните другари, които още от сутринта бяха бодри и весели, към пладне се откриха силни пристъпи на холера. Холерата се появи в съюзническия флот още по време на плаването. След пладне от хълма започнаха да слизат войници, носещи в походни носилки бели товари. Това бяха болните и умрелите, покрити с бели одеяла. Лицата на болните бяха открити, мъртвите бяха завити през глава. Болните ги отнасяха обратно в лодките и ги откарваха на корабите, за мъртвите още там, в подножието на хълма, взеха да копаят гробове.

Десантът продължаваше. Хората общо взето бяха весели, особено войниците, уморени от продължителното плаване. Забавна гледка представляваха високите шотландски гвардейци, планински жители, несвикнали с морето; когато ги сваляха от лодките, моряците им подаваха ръце като на госпожици.

Настъпи вечерта. Времето се промени; задуха вятър и докара облаци. На англичаните, които бяха свалили на брега цялата си пехота, им оставаше да превозят само кавалерията и част от артилерията. Французите, които нямаха кавалерия, не бяха свалили още част от пехотата и почти цялата си артилерия.

През нощта рукна силен дъжд. Свалените войски взеха да се настаняват за нощуване кой както може. Англичаните нямаха походни палатки; не ги взеха от корабите поради недостиг на транспортни средства. Войниците лягаха направо в калта, загърнати в одеяла и предпазвайки не толкова себе си, колкото мундирите си; но одеялата скоро се намокриха. Французите се наредиха малко по-добре. Те носеха със себе си малки палатки, много точно наречени кучешки колибки, тъй като в тях не можеше нито да се изправиш, нито да седнеш, а само да легнеш свит като куче. Най-добре се наредиха турците, войниците носеха по двама пръти за палатка, а други носеха платнищата. От всички съюзници най-войнствен вид имаха турците, повечето хора на средна възраст. Едва ли не половината армия на французите и англичаните се състоеше от млади войници и новобранци. Турците, независимо от лошото време, с равнодушието на истински азиатци пиеха кафе и пушеха лули, възбуждайки завистта на премръзналите и измокрени до кости европейци.