Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (21)

IV

На двадесет и шести август, годишнината от Бородинското сражение, Бородинският полк, който лагеруваше на северната страна, празнуваше своя годишен празник.

Офицерите в пълен състав се бяха събрали до палатката на полковия командир. Очакваха пристигането на главнокомандуващия и другите официални лица. Най-сетне князът с адютантите си пристигна, отслужиха молебен; той сухо поздрави полка и замина за Севастопол, като остави адютантите си да пируват с останалите офицери. Председател на пиршеството бе началникът на седемнадесета дивизия, генерал-лейтенант Киряков, набит мъж не в първа младост, но който се имаше за много красив, ухажваше всички хубави дами, говореше със звучен гръден глас и минаваше за прям човек, истински русин. До него седеше побелелият като сняг ветеран от дванадесета година генерал. Бибиков^[1]. Старецът беше сляп, отдавна живееше в малко именийце в Белбек. В своя стар още от александровските времена мундир той приличаше на някаква археологическа рядкост и блестящите гвардейци от свитата на княза тихомълком му се надсмиваха.

— Графе, харесва ли ви генерал Киряков? — попита адютант Грейг, обръщайки се към седналия до него Татишчев, който също беше сред поканените на празника.

Татишчев нямаше настроение. Болеше го главата от безсъние и отгоре на това беше получил второ писмо от княгиня Бетси, в което му съобщаваше, че мъжът й е опасно болен, че го заплашва паралич и че ако, не дай боже, това се случи, тя никога няма да го остави.

Ние вече видяхме, че Татишчев се отнесе далеч не съчувствено към безразсъдния план на княгинята да остави мъжа си и да дойде в Севастопол. Но сега самолюбието му беше засегнато и в него заговори ревността. Мисълта, че тази прелестна млада жена ще остане завинаги прикована към постелята на парализирания омразен старец и че го прави доброволно, по силата на някакъв осъзнат дълг, възмути графа до дъното на душата му. В отговор той й написа доста рязко писмо, в което между другото спомена, че се учудва защо разиграва с него тази комедия, та той и не мисли да я вика при себе си в Севастопол, че всяка минута се очакват военни действия и присъствието на жена само ще го обвърже и ще му попречи, че сега той няма за нея помещение, тъй като с пристигането на нови войски настаняват офицерите по частни квартири и че скоро ще му се наложи да си остави само една-две стаи; най-сетне, че й пожелава да изпълни свещения си дълг на съпруга и горчиво се разкайва, че е бил причина тя да се отклони от този дълг. „Разбира се, цялата вина за това безразсъдно увлечение поемам върху себе си!“ — великодушно добави Татишчев в края на писмото.

Графът толкова бе погълнат от мислите си, че Грейг трябваше да повтори въпроса за Киряков.

— Киряков ли? — попита сепнат графът. — Как да ви кажа — говори лошо френски, необразован е, ограничен и лаком като акула; други качества засега не съм забелязал.

— Ах, не можете да си представите — каза другият адютант Веригин, — негова светлост от пръв поглед намрази този Киряков и между тях вече възникнаха стълкновения. Негова светлост сега не чете нито един документ на Киряков, просто ги връща непрочетени.

Поднесоха шампанско. Вдигнаха тост за императора, след това за престолонаследника, почетен шеф на полка, после взеха да вдигат други тостове, които следваха безкрайно. Лицата на мнозина вече добиха съвсем морав оттенък. Почти всички тостове вдигаше Киряков.

— Сега, господа — каза той, като отново се надигна от мястото си и кимна по посока на слепия генерал Бибиков, — сега ще пием за здравето на нашия почетен гост, истинския бородинец и стар вете-ве-те… — езикът му се заплете.

— Ветеран — подсказаха от разни страни.

— Ветеринар! — изстреля Киряков.

Адютантите затъкнаха уста със салфетки, едва сдържайки смеха си. Бибиков понечи да се надигне, но сконфузен се отпусна на мястото си. Киряков, без ни най-малко да се смущава, изпи на един дъх чашата си и седна.

На разсъмване с натежала глава не толкова от изпитото вино, колкото от измъчващите го мисли, Татишчев се връщаше в своя лагер. Звездите гаснеха в светлината на зората и морето от черно започна да става пурпурно и на края лазурно. Жълтите хълмове на Севастопол рязко се очертаха над залива. На корабите сновяха моряци, на брега работеха войници и селяни, навсякъде бавно се движеха коли и талиги, натоварени с пясък и камъни. Тук-там се мяркаха войничета с бели калъфки на фуражките. В Севастопол се носеха изобщо по-свободно, отколкото в други градове.

Подир няколко дни Тотлебен след продължителен разговор с Корнилов за възможния десант на неприятеля отиде при княз Меншиков, който го покани да разгледат заедно хода на строителството, предприето на Зелена планина.

Тотлебен познаваше упорството и капризния нрав на Меншиков и затова както винаги пусна в ход дипломатическите си способности.

— Доколкото знам, ваша светлост — каза той на княза, — вие още отначало сте изразявали опасение, че неприятелят ще атакува Севастопол.

— Аз повтарях и писах за това, но не ми повярваха — каза Меншиков. — Някога ще ви покажа копието на моето верноподаническо донесение от 29 юни, където съм написал направо следното: „Ние ще пожертвуваме живота си в отчаяната битка за защита на светата Рус и нейното право дело; но тази битка ще бъде на един срещу двама, което естествено е желателно да се избегне.“

— Впрочем, полковник — добави Меншиков, след като помълча, — не мислете, че съм твърдял, че неприятелят непременно ще направи десант тази година. Обратното, уверен съм в противното, каквото и да говорят нашите моряци. Аз познавам тукашния климат. Неприятелят никога няма да рискува да се подложи на тукашните бури и ако направи десант, то в никакъв случай през есента, а през пролетта.

Такъв неочакван обрат на разговора крайно учуди Тотлебен.

— Нима вие, ваша светлост, гледате на нещата с надеждата за такъв благоприятен изход? — попита той. — Та до пролетта ние ще успеем да се подготвим така, че коалицията на цяла Европа едва ли ще превземе Севастопол.

— Съюзниците загубиха твърде много време — каза Меншиков. — За десант през тази година вече е късно, а през следващата ще има вече мир.

— Вие съвсем ме успокоихте, ваша светлост — каза Тотлебен, като не знаеше да вярва ли на княза и тайно съжаляваше, че може би целият труд по укрепване на отбранителната линия ще отиде нахалост.

Тотлебен беше свикнал да се отнася към всичко сериозно — беше уверен, че князът говори, позовавайки се на някакви само нему известни данни. На него и през ум не му минаваше, че князът говори само така, да противоречи и от желание да покаже, че винаги знае всичко по-добре от другите.