Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (20)

III

Княз Меншиков, както обикновено, пиеше чай с адютантите си Панаев, Грейг и други. По време на чая князът беше весел, което учуди адютантите, свикнали напоследък да го виждат в мрачно настроение. Цяло лято князът се оплакваше от петербургските чиновници и царедворци. Особено си изпатваше главнокомандуващият пътищата и съобщенията граф Клайнмихел. Когато беше в настроение, князът не пропускаше случай да пусне някоя хаплива дума по адрес на графа. И този път по повод бавното доставяне на продоволствие и липсата на работници той не подмина да закачи своя враг. (Князът си беше спечелил страшно много врагове.)

— Няма какво да се каже, Клайнмихел изправно изпълнява молбите ми — отбеляза князът. — След Великден го помолих да ми даде една рота работници за поправяне на пътищата и има надежда към нова година обещаната рота да ни бъде дадена… Едва издействувах, и то без участието на Клайнмихел, да ми изпратят батальон сапьори.

— Кажете, ваша светлост — попита Панаев, не толкова от желание да угоди на княза, колкото от омраза към Клайнмихел, чувство, което питаеха към графа повечето от военните, — вярно ли е, че графът е получил Георгиевски кръст за унгарската кампания, в която изобщо не е участвувал?

— Не — каза Меншиков, като се усмихна, — не е съвсем вярно! Той, момчето ми, е получил кръст не за унгарската кампания, а просто за компания — не можеха да го подминат, когато другите получиха.

Адютантите избухнаха в смях.

— Какво да се прави — продължи князът, — щом се налага да се задоволяваме с трохите изпод краката на Клайнмихел и инженерния департамент. Стигам твърдо до убеждението, че след монасите най-лошата порода хора са инженерите… Стана дума, ще ви съобщя една новина: от южната армия тук е пристигнал сапьорният полковник Тотлебен^[1]. Изглежда Горчаков^[2] е намислил да ни прати нов наставник.

Князът се засмя с неприятния си треперлив смях. В това време влезе камериерът и доложи, че е дошъл Тотлебен.

— Покани го в кабинета — сърдито каза князът. Като свърши чая, Меншиков се преоблече, нареди да му донесат да се обръсне и чак тогава отиде при Тотлебен. В кабинета крачеше напред-назад, очаквайки с явно нетърпение княза, млад, около тридесет и пет годишен мъж, с малко войнишка, но умна физиономия и сериозни добродушни очи. Беше с походен мундир, от който не бе успял да изчетка праха.

Княз Меншиков надменно измери Тотлебен от главата до краката и като се покашля, попита:

— Кой ви изпрати тук?

Тотлебен изумено погледна Меншиков.

— Ако не греша, за мен се е водила кореспонденция между ваша светлост и княз Горчаков.

— Така си и знаех! Изумителна е разсеяността на княза! Той винаги всичко обърква… Аз не съм и помислил да ви каня; той сам ми писа по този повод, но от това още нищо не следва.

Тотлебен, малко озадачен от такъв прием, подаде на Меншиков писмо от Горчаков. Меншиков прочете писмото, взря се в Тотлебен и язвително усмихнат, каза:

— Княз Горчаков вероятно от разсеяност е забравил, че аз имам сапьорен батальон. Починете си, млади човече, и след това се върнете обратно в армията. Тук няма какво да правите.

Тотлебен отново изумено погледна Меншиков със своите добри очи и откровено каза:

— Ваша светлост, не съм дошъл тук заради кариера, а единствено от научен интерес. Толкова много съм слушал за отличното състояние на крайбрежните укрепления на Севастопол, които, казват, станали неузнаваеми благодарение главно на разпорежданията на ваша светлост…

Меншиков поомекна.

— А пък тукашните флотски приписват всичко на себе си — усмихна се той, като смени тона. — Кажете, млади човече — попита князът, след като размисли, — вие по фамилия сте Тотлебен, а аз знам, че на Кавказ имаше един генерал Тотлебен — не ви ли е роднина?

— В известен смисъл прадядо — каза Тотлебен.

— Та ето, този генерал Тотлебен беше много способен човек. Вие, разбира се, знаете за неговата заслуга там, на Кавказ?

— За мой срам, ваша светлост, да си призная, не знам.

— Срамно е да не знаете. Там той превел войската по такъв път, който и сега не могат да открият.

— Във всеки случай мен ме ласкае да чуя това, ваша светлост.

— А вие не знаехте ли досега? Какъв потомък сте — каза Меншиков, като се засмя този път със своя треперлив, но добър смях. — Какво пък, ако вие наистина сте толкова любознателен, тук ще намерите обилна храна за вашия ум. Идете, разгледайте цялата ни отбранителна линия.

Меншиков си приписваше изобщо всичко хубаво, което се правеше в Севастопол, но навярно съзнаваше, че само в областта на сухопътната отбрана можеше да си припише известна инициатива.

— Аз дойдох при вас да се уча, ваша светлост — каза Тотлебен, който в началото на разговора не на шега се уплаши, че Меншиков ще го върне обратно при Горчаков.

Тези думи окончателно предразположиха Меншиков в полза на новопристигналия.

„Той е свестен офицер, не е от онези петербургски хаймани, които пристигат тук само за да ме одумват, а самите нищо не вършат“ — помисли Меншиков.

Вечерта по време на чая Меншиков се обърна към един от адютантите си, Грейг, сякаш за Тотлебен ставаше дума за пръв път.

— Тук пристигна изпратеният от Горчаков сапьорен офицер Тотлебен — каза той — и много ми хареса. Иди при него, момчето ми — той е отседнал в хотела. Запознай се, ще ти хареса. Предложи му моя кон и утре тръгни с него. Покажи му всичко поред.

Рано сутринта Тотлебен тръгна да оглежда отбранителната линия, като започна от шести бастион. Придружаваха го двама адютанти на княза — Грейг и Панаев. Адютантите непрекъснато се хвалеха, мъчейки се да покажат, че и те имат някакво участие в изграждането на укрепленията.

— Какво, при вас само камък ли е навсякъде? — попита Тотлебен.

— Да, и то какъв камък! Всякакво гюлле ще отскочи от него. Твърд и еластичен — каза Панаев, който разбираше що-годе от коне, но нямаше никакво понятие от инженерните работи.

— Малко земица нямаше да попречи — каза като че ли на себе си Тотлебен, вътрешно присмивайки се на адютанта.

„Да, тези укрепления са под всякаква критика — помисли си той. — Тук всичко трябва да преправя посвоему. Пък и оръдията, няма що, бива си ги. Трифунтови оръдийца, докато неприятелят без съмнение ще ни громи с обсадна артилерия. Тези топове са тъкмо добри за отбраната на Севастопол, в случай че срещу нас се разбунтуват кримските татари.“

Тотлебен си помисли това, обаче гласно каза:

— Да, за толкова кратко време и с вашите средства сте направили много… Естествено предстои още много да се направи и поправи.

Същия ден Тотлебен бе поканен на трапезата на Меншиков.

— Е, как е? — попита князът с тържествен тон. — Харесаха ли ви нашите работи?

— Учудвам се, ваша светлост, колко много сте направили при тези условия… Разбира се, ще се осмеля от своя страна да посоча някои недостатъци.

— Посочете, аз желая да знам искреното ви мнение. Винаги се радвам на искрен и умен съвет.

Тотлебен отново скромно повтори, че е дошъл да се учи при княза и твърде ловко, сякаш питаше за неговите указания и съвети, в действителност му посочи множество допуснати пропуски. Всичко беше казано толкова дипломатично, та князът не на шега повярва, че уж същите тези мисли ги е внушавал на Корнилов и само упорството на Корнилов е попречило за успеха на начинанието.

По време на обяда всички бяха весели и князът между другото се обърна към Тотлебен с думите:

— Сега аз ще ви посъветвам да останете при мен. Надявам се, че Горчаков няма да попречи.

Тотлебен поблагодари и пошепна на ухото на Панаев:

— Знаете ли, княз Горчаков не ценеше особено Шидлер^[3] и аз затова предпочетох да дойда тук.

— Князът вече успя да ви обикне — прошепна Панаев така, че Меншиков да го чуе.

Меншиков одобрително се усмихна.

— Вие видяхте ли новозапочнатия редут на Зелена планина? — попита Меншиков.

— Разбира се, ваша светлост! Отлично място, само трябва първо да се засипят със земя каменните грамади, както бяхте добър сам да отбележите.

— Как, но нима съм ви казал за това? Да, на Корнилов наистина стотици пъти съм му посочвал, но той си държи на своето: камък и само камък.

— Навсякъде трябва да се употребяват просто подръчни средства — в това е цялата ни наука — каза Тотлебен.

— А вие впрочем се запознайте с Корнилов — каза князът. — Той е упорит и своенравен, но е способен човек.

— Аз вече имах честта да се представя на Владимир Алексеевич — каза Тотлебен.

Той не добави, че докато бе при Корнилов, за всичко осъждаше княза и изразяваше — този път съвсем искрено — съчувствието си към енергичния моряк, който трябваше буквално всичко да отвоюва с бой, тъй като Меншиков, макар да смяташе упорити подчинените си, самият беше упорит и капризен в най-висша степен. Корнилов остана толкова доволен от Тотлебен, че реши да го зачисли в своя щаб.