Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (84)

IX

Настъпи новата 1855 година, но отначало и тя не донесе нищо ново на Севастопол.

Ала лека-полека, въпреки че суровото годишно време бе към края си, неприятелят започна отново усилено да провежда обсадни работи. От наша страна също не дремеха и скоро се възобновиха доста силни престрелки. Често се организираха нощни нападения, в които отначало се отличаваха моряците и пластуните, но сега и пехотинците вече не им отстъпваха по храброст.

На бастионите животът си течеше, както преди.

По това време Севастопол все още се делеше на две половини — мирна и военна. Барикадите в долния край на улиците „Морска“ и „Екатерининска“ разделяха двете половини. В мирната част на града с настъпването на първите топли февруарски дни зацари оживление. От двете страни на улицата към отбранителната линия се виждаха още оцелелите фирми на магазините, срещаха се дами с шапки да се разхождат по залез-слънце по булевард „Казарски“ под звуците на военната музика; притичваха малчугани, търкалящи гюлета — за гюле даваха по копейка. Случваше се и в тази част на града да попадат бомби, а най-често конгреви ракети^[1], прелитащи със страшен шум; при появата на такава неочаквана гостенка дамите се развикваха и разбягваха.

Зад барикадите се срещаха вече къщи без фирми. Вратите бяха заковани с дъски, прозорците — изкъртени, имаше и пробити покриви. Улиците бяха настлани с гюлета, покрити с ями, изринати от бомбите в каменистия грунд. Тук вече нямаше дами, срещаха се матроски жени със стари кожухчета и високи войнишки ботуши. До Малахов курган постоянно сновяха жени, които перяха бельото на офицерите, продаваха питки, квас, пирожки и какво ли не.

Ето върви полкът, който идва да смени другия полк, заемащ батареите, съседни на четвърти бастион. Полкът се движи по улица „Морска“ и подминава барикадите; над него във въздуха кръжат с леко свистене бомби; полетът им изглежда бавен и особено денем никой не очаква от тях опасност. Много по-неприятно действува на нервите натрапливото бръмчене на щуцерните куршуми. Войниците се приближават до изрешетения от снарядите театър и се построяват по дължина от двете страни на улицата. Ротите на полка, които те са дошли да сменят, притичват на части опасното пространство на площада, където постоянно падат неприятелски снаряди. Изведнъж една граната избухва над левия фланг на новопристигналия полк и млад войник пада по очи.

Под воя на снарядите повеждат войниците към окопите, т.е. към рова, пълен с воняща, жълтеникава кал, в която краката затъват почти до коляно. В траншеята и по бруствера се виждат матроси и арестанти с носилки, мъкнат се и ранени, които без чужда помощ отиват към превързочния пункт. От двете страни на траншеята личат мръсни дупки, в които превити надве могат да се вместят двамина души. В тези дупки живеят пластуните.

Ето един от тях протяга крака от вратата, за да се преобуе; друг е приклекнал и пуши лула. По гребена на траншеята подскочи гюле и опръска войниците с кал. Като превалиха траншеята, войниците влязоха в едно изровено пространство, обкръжено с насип — именно това е четвърти бастион. Площадката на бастиона е покрита с постройки, прорязана с насипи, землянки, барутни погреби и възвишения, в които чернеят отвори — входове за подземни жилища, наречени блиндажи.

Върху барутните погреби са поставени огромни чугунени оръдия, а около тях се издигат пирамиди от гюлета. Навсякъде се търкалят разрушени оръдия, отломъци, неизбухнали неприятелски бомби и гранати — и всичко е потънало в рядка, лепкава кал. Във въздуха е задушно, тъй като над бастиона постоянно е надвиснал облак гъст барутен дим.

Войниците ги разположиха по батареята, долепена до бастиона, а повечето офицери се разпръснаха да разгледат самия бастион.

Командирът на бастиона капитан I ранг Кутров, бивш капитан на „Три светители“, помоли лейтенант Лихачов и другите офицери да покажат на гостите забележителностите на бастиона.

По площадките на бастиона имаше напрежение, но всичко се извършваше в ред, без излишна припряност. Щуцерните притичваха, стреляха и отново зареждаха щуцерите. Чуваше се бухането на оръдията. За новака трудно беше изведнъж да се ориентира кой стреля — ние или неприятелят — тъй като той се беше приближил вече съвсем близо до четвърти бастион.

— Те се намират от нас само на шестнадесет сажена — каза Лихачов на армейския офицер, на когото поиска да стане разводач.

— Не може да бъде!

— Можете сам да се убедите. Приближете тук! — Лихачов заведе офицера до едно оръдие, прикрито с въжен щит (такива щитове започнаха да правят по идея на капитан Зорин вместо дървените). — Само внимавайте — добави Лихачов. — Учтивите французи тук съвсем не са учтиви!

Офицерът надникна през дупката между щита и оръдието: виждаше се белезникавият насип на неприятелските траншеи, същите като при нас наредени чували и изскачаха бели облачета, сякаш без звук, тъй като въздухът бе изпълнен с хаос от звуци.

— Искате ли да отидем при Мелников^[2] в мината? — предложи Лихачов на офицера, оглушен от неотдавнашния изстрел.

Офицерът се съгласи и двамата, приведени, се спуснаха отначало в полумрак, после в пълна тъма. Насреща им излезе някой и викна: „Давай вдясно!“ Лихачов успя да се отдръпне, но излизащият сапьор здравата блъсна новака-офицер. Офицерът така се измори, че запълзя на четири крака, но скоро нагази във вода и трябваше да се изправи. Мината се стесняваше; отначало се напипваха дъски и греди, по-нататък следваше гол землен коридор. Изведнъж се показа светлина. Зърнаха фенер и в едно разширение на пода седяха войници.

— Ето тук — каза Лихачов на своя спътник — неприятелските работи се срещнаха с нашите. Виждате ли тяхната мина: тя върви отстрани. Французите все се мъчат да подкопаят и взривят нашия бастион. Но това не им се удава! Нашата „оберкъртица“, както ние наричаме Мелников, не ще им позволи да го надхитрят! Вече няколко пъти ние ги вдигахме във въздуха. Тотлебен идва тук всеки ден, но главната работа се пада все пак на Мелников. Всички казват, че Тотлебен ще изплува на гърба на Мелников, защото навярно е немец, а на немците у нас винаги им върви. Ето тук, в тази ниша живее Мелников. Да се отбием, той се радва на всеки гостенин.

Лихачов леко почука на вратата.

— Влезте — чу се гласът на Мелников.

Те влязоха в доста обширна подземна стая, по стените на която висяха килими. Насред стаята на масичката шумеше самовар, покрай стените имаше землени дивани, също застлани с килими. Край едната стена имаше печка, висока човешки бой. В нея не гореше огън и отгоре й лежаха тетрадки, документи, чертежи и томче „Мъртви души“. Стаята бе осветена със свещи и фенери.

Млад щабскапитан с Георгиевски кръст — това бе „оберкъртицата“ Мелников — прие гостите необичайно радушно и ги покани да пият чай. Видът на Мелников бе твърде нездрав, по ръцете му се виждаха сини мехури — последица от живота във влажното подземие.

Случайно споменаха името на Тотлебен.

— Какъв светъл ум е само — възторжено възкликна Мелников. — На него, а не на мен приписвайте, господа, честта за това, че усилията на неприятеля в тази подземна война засега не доведоха до нищо. Той е главата, а аз само ръцете, аз просто съм изпълнител на неговите поразително гениални планове.

Гласът на Мелников трепереше от вълнение.

„Странен човек!“ — помислиха си едновременно двамата посетители.

Техните мисли бяха прекъснати от появата на един сапьор, който се втурна в подземния кабинет на Мелников, и запъхтян каза:

— Ваше благородие, французинът идва с контрамина^[3], чува се как работи!

Като чу думата „идва“, пехотният офицер си въобрази, че „идва на щурм“ и искаше да изтича при своите войници, но Мелников го спря:

— Къде тръгнахте? Елате да послушаме работата на французите.

И тримата излязоха, придружени от двама сапьори. Вървяха не по същия път, по който гостите попаднаха тук. При светлината на фенера най-сетне излязоха в отбранителния ров и достигнаха зеещите минни кладенци.

— Искате ли да се спуснем долу? — предложи Мелников.

Лихачов вече беше свикнал и се спусна съвсем спокойно, но пехотният офицер се чувствуваше като в гроб.

Мелников дълго слуша, долепил ухо до землените стени на кладенеца, и най-сетне бързо се обърна назад.

— Те са на пет сажена оттук — каза той. — Утре ние ще им поднесем сюрприз, ще им направим камуфлет… Хубав народ са французите, жалко, като си помислиш, но какво да се прави…

На другата сутрин всички на бастиона очакваха предстоящото зрелище. Любопитните наблюдаваха зад бруствера. Изведнъж земята трепна и със страшен грохот и трясък между бастиона и неприятелския насип се издигна маса влажна земя, изригна огромен гъст сноп дим и се образува яма. Върху бастиона се посипаха камъни, едва не улучиха едного от зрителите, а близо до ямата паднаха три трупа на френски миньори. Двата бяха силно обгорели и представляваха черна маса, но третият, убит от камък, лежеше близо до бастиона. Беше облечен с тънка бяла риза, с която вятърът си играеше. От бастиона гръмна „ура“ и няколко войници и матроси изтичаха, за да погледат отблизо, но неприятелските щуцерници скоро ги принудиха да се скрият. На бастиона настана неописуемо тържество и неколцина офицери се втурнаха да поздравят Мелников; главните минни галерии на французите бяха разрушени и на тях им се наложи да започнат работа отначало, а това беше необичайно уморително поради каменистия грунд и влагата.

Като се сбогуваха с Мелников, Лихачов и неговия спътник тръгнаха по другия път. Новопристигналият офицер с облекчение въздъхна, когато се измъкнаха от подземието. Дори музиката на бастиона му се стори по-малко страшна.

Същата сутрин новодошлият полк бе определен да работи в траншеите, разрушени от неприятелските бомби. Отначало войниците страняха от матросите: те на свой ред им се присмиваха и съжаляваха за предишните, тъй като вече бяха свикнали с тях. Скоро обаче и новите пришълци се сдружиха с моряците и успяха да свикнат със странните фигури на пластуните, които с вида си напомняха войниците-хлебари и при това бяха тромави и дребни на ръст. Пехотинците обаче знаеха от слуховете, че пластуните са отчаяно смел народ.

Разсъмваше се. Бомбите чертаеха огнени опашки по тъмния свод на небето. Понякога със свирепо цвилене се понасяше така наречения „жребец“ — двупудова бомба, пусната надлъжно, от което искрите, изсипващи се от туловището й, приличаха на грива. Войниците неволно свеждаха глави.

— Гледайте, братлета, войничарите се кланят на „жребеца“ — шегуваха се матросите, — а пък войниците, от страх да не им се надсмеят, се стараеха да се държат изправени.

— Кой там хърка, братлета? — пита капралът един войник, като чува силно хъркане, което не се заглушава дори от продължаващата престрелка на съседната батарея.

Войниците се приближават и виждат човек, легнал в калта насред площадката и завит през глава с косматата си бурка.

— Я го побутнете, момчета, дано се сепне — казва капралът.

— Ей, земляк, ставай, защо лежиш насред пътя?

Спящият лениво измъква глава изпод бурката, на главата си е нахлупил папаха.

— К’во? — пита той на своето малорусийско наречие. Това комай е пластун.

— Ти болен ли си или си махмурлия? — пита го капралът. — Насред бастиона се търкаляш! Ставай, чуваш ли!

— Дано вас ви спорази такваз беда! Спя, к’во толкоз?!

— Ами току-виж, че тук те докопа бомбата, земляк. Защо нахалост да погине християнската ти душа?

— Сто дяволи, ваш’та мамица! Крийте се сами! На мен и тук ми е рахат!

Пластунът се обръща на другата страна и отново захърква по-силно от преди.

— Чуден човек! — казват войниците.

— Те, момчета, всичките са такива отчаяни смелчаци!

— Отписан народ! От малки, братлета, са се увълчили!

Други двама пластуни са седнали също там: единият — върху неприятелска неизбухнала бомба, на която е извадил барута, другият — върху купчина дървени въглища и „кукуват“, т.е. дремят, пушейки лулите. По-надалеч са приклекнали матроси и играят на карти; който загуби, го удрят с картите по носа.

На батареята, до изходния край на бастиона, около иконата, също са се събрали куп матроси и войници. Едни играят на карти и зарове, други слушат разказвача. Ето групичка войници са седнали пред амбразурата, поставили са пред себе си котелките и похапват каша. Матрос яде обяда, който е донесла жена му — обикновена женица с високи ботуши, пъстра басмена рокля и кърпа, завързана по градски. Жената чака мъжът й да се нахрани, а когато свърши, прибира съдовете и си отива у дома под град от куршуми. Ето върху оръдието е седнал флотски офицер и свива цигара от дебела жълта хартия, като от време на време поглежда в амбразурата. Сега на бастиона не се забелязва особено движение. Пълно спокойствие и увереност изразяват лицата на всички. Даже новодошлите войници, като гледат другите, скоро свикват и на втория или на третия ден изглеждат съвсем юнаци.

Нахимов и Тотлебен почти всеки ден посещаваха всички бастиони. Нахимов, може да се каже, почти се пресели на бастионите. Яхнал кон и както винаги със сюртук и еполети, с казашка нагайка в ръцете и с килната на тила фуражка, под която се подават кичури светли, прошарени коси, Павел Степанович приближаваше до бастиона, слизаше от коня и си оправяше панталоните, защото ги носеше без долна връзка и крачолите му се запретваха по време на езда чак до коленете. Нахимов предаваше коня на ординареца или казака, а дори и на първия попаднал му матрос, тръгваше към бастиона и самолично оглеждаше всяка дреболия, като разговаряше предимно с матросите; той често ги хвалеше и поощряваше. Човек оставаше с впечатлението, че този чудак не върши нищо друго, а междувременно самото му появяване ободряваше матросите и войниците. Суровите лица радостно се усмихваха и най-голямата награда за тях бе да чуят похвала от самия Павел Степанович. Той най-вече действуваше със своя пример: изглежда, че Нахимов нямаше понятие от чувство на страх и дори просто самосъхранение. Той не се стремеше към опасността, както правеха много млади офицери, но сякаш не я забелязваше. Под град от щуцерни куршуми и снаряди се разхождаше с такъв вид, сякаш наоколо му падаха дъждовни капки или снежинки. Нахимов приближава до група матроси и тутакси се чуват възгласи: „Павел Степанович, Павел Степанович!“

— Какво, братле — ще каже Нахимов на някой матрос и ще го потупа по рамото. — Забрави ли Синоп?

— Как може да се забрави, Павел Степанович! И досега сигур турците още се почесват!

— Юнак си, братле. Как е твоето оръдие?

— Добре е, слава богу, Павел Степанович.

Нахимов се спира до флотски офицер:

— Сега на бастиона цари ред, за всички направиха блиндажи и на всички им е добре! Виждам, че за черномореца няма нищо невъзможно!

След това поканва при себе си някого на обяд, но предупреждава, че обядът е постен: офицерите и войниците по специално разрешение на Синода не спазваха дори великите пости, но Нахимов и в това отношение се отличаваше от останалите.

Най-интересните и понякога най-ужасни сцени се разиграваха на бастионите нощем. Щом се стъмнеше, обикновено и от наша, и от неприятелска страна започваше разтуха.

Мръква се. Глухо отекват изстрелите във влажния въздух. Бомбите прелитат като комети, спират се за миг, сякаш избират място за падане. След това се поклащат от една страна на друга и падат все по-бързо и по-бързо и на края окото вече не може да проследи техния полет.

— Маркела! (Мортира) — чува се на бастиона гласът на сигналиста.

Намиращите се на площадката се долепват до земята.

— Не е за нас! — вика сигналистът. — За пехотата е!

По полета той знае къде ще падне бомбата и вижда, че няма защо да се пази.

— Пази се, за нас е! — крещи той и се предпазва от идващата бомба; скоро неприятелската гостенка със злобно съскане се върти и разпръсква искри сред лежащите на земята матроси и войници.

— Не се крий, предаде богу дух! — вика един пластун, забелязал, че запалката й е угаснала и бомбата не е избухнала.

Началникът на батареята, като чува, че е настанала суматоха, надниква от своята хралупа.

Тази дупка се намира в неголям зимник или землянка. Таванът на такъв блиндаж е изграден от дебели дъбови греди. От трите страни и отгоре землянката е предпазена от изстрелите, откъм тила са нахвърляни късове шисти, а към тях криво-ляво е прикрепена вратичка. Малките криви прозорчета са облепени с хартия.

В хралупата има креват и малка масичка — цялата подредба на стаята. Край вратата шуми самовар. Землянките на войниците са по-широки, но затова пък в тях настаняват толкова хора, че им е тясно като на херинги в бъчва.

Командирът се подаде от землянката и каза:

— Какво пак се разшумяхте? Прислугата да отиде на оръдията!

— С какво е заредено? — попита батарейният командир.

— Ест! — откликва командорът и неколцина матроси изтичват към оръдието.

— С бомба.

— Хайде, давай!

Тристапудовото чугунено чудовище отскача назад, като облъхва прислугата с горещи кълба дим. Гръмва изстрел и бомбата се понася на лунна светлина към каменистия насип. Звукът на изстрела отеква в ушите и разтърсва целия организъм. Чувството на задоволство, примесено с известна злоба и желание да се насоли врага, обхваща всички присъствуващи.

Неприятелят отвръща не с един, а с десет изстрела: сигналистът едва успява да вика:

— Бомба! Не е наша! Оръдие! Пази се, граната! Маркела! „Жребец“!

— Не бързай, Митроха! — викат му матросите.

Звук, наподобяващ руското „ура“ се чува от страна на неприятеля.

— Дявол да го вземе, да не са намислили да тръгнат в атака! Ей, разгърни се! — вика офицерът. — Хайде, момчета, нагостете ги с картеч!

— Чу ли, Михеич, дай да ги изтрепем! — предават матросите заповедта на началството.

— Стреляй през десет минути! Кога да прекратите ще ви кажа — казва командирът на батареята и влиза в блиндажа да пие чай.

— Пази се, граната! — отново се разнася викът на сигналиста.

— След минута вече викат: „Носилка!“ — и двама матроси понасят другаря си, чийто крак е прострелян чак до корема и се държи на една кожица.

— Прощавайте, братлета! — казва раненият.

Отнасят го. Стрелбата продължава, но постепенно отслабва.

Съседната батарея на Будишчев продължава да громи неприятеля с една огромна гаубица, която оглушава бастиона със сочния си рев.

— Чувате ли, Будишчев стреля по французите в Камиш! — казва Лихачов на пехотния офицер, с който е успял да се сприятели. — Да отидем в нашия флотски блиндаж да пийнем чай, че е време и за лягане. На мен освен това ми се иска да напиша писмо до къщи…

Матросите, останали без надзора на офицерите, се канят да си устроят развлечение за чудо и приказ. Пехотинците, вече свикнали с живота на бастиона, подстрекават матросите, които от желание да се покажат, се перчат повече, отколкото трябва.

— Кавалере, ей, кавалере — казва едно войниче на матроса, който действува със страшната, изхвърляща петпудови бомби мортира — какво днес така малко стреляте?

— Началството не дава. Бонби от тия значи няма много в наличност. Наредено е да ги кономисваме!

— А, той, демек, си пука, не мери барута! И откъде се взема у него толкоз форца?

— Дали да не му пратим едно „капралство“ за акъл! — подхваща друг войник.

„Капралството“ е чисто моряшко самородно изобретение. Матросите забелязаха, че понякога неприятелят ги гощава вместо с бомби, с бъчвички барут и дървени кърпели, към които привързват по четири гранати. Един от нашите матроси измисли нещо още по-хитро. Като поразгледал неприятелските „букети“, както тутакси нарекли новите снаряди, той приспособил тенекиен цилиндър, нещо като четвъртинка с дървено дъно, където сложил около двадесет и пет гранати и изстрелял този снаряд от петпудовата мортира. Снарядът паднал в неприятелската траншея като наниз от светещи звезди. На по-далечно разстояние той, естествено, не действуваше, но попаднеше ли в траншея или в минните ямки, предизвикваше у неприятеля порядъчен смут. Това ново изобретение войниците нарекоха „капралство“. Началството, виждайки в тези снаряди безполезно хабене на боеприпаси и барут, обикновено забраняваше да се пращат „капралства“, но понякога и то от любопитство допускаше тази забава. При сполучливо попадение „капралствата“ причиняваха страшни опустошения, особено в мините.

— Хайде, кавалере, създай малко развлечение! — додяват му войниците.

— Няма барут! — направо отряза матросът.

— Ех, щом нема барут, ние ще насъберем колкото треба патрони.

— Ех, какво да говоря с вас — сърдито се брани матросът. — Варди се да не те перне, че направо ще оплешивееш! — казва той на любознателния войник.

Мортирата отскача и букет от ярки звездички за миг осветява неприятелската траншея. Няколко гранати попадат право в минната яма и само след миг оттам изскачат като пощурели френските сапьори. Нашите щуцерници не дремят и начаса улучват трима от тях.

Лихачов не успя да се полюбува на това зрелище; той вече се беше прибрал в блиндажа, където съжителствуваше с трима другари — флотски офицери. Седнал в задушната землянка на кревата край проста дървена маса, той пишеше писмо до дома на майка си и на сестрите. Мили родни картини се мяркаха в ума му. Старата му майка навярно е постила и сега отговява. Сестрите с нетърпение очакват брат си; скучаят и едва ли и на заговезни са се веселили, както трябва. Лихачов още веднъж прочете получените наскоро писма от близките си и писмото от своята дойка, която го молеше да пише на майка си да освободи от ангария по-малкия й син. „Непременно ще напиша — мислеше Лихачов, — майка ще бъде недоволна от моята намеса, но аз смятам това за свой нравствен дълг. За майка това няма да е голяма загуба, а дойката ще бъде щастлива. Майка навярно ще изпълни молбата ми. Ще й напиша колкото се може по-убедително, ще сравня положението на дойката с нейното собствено. Та нали и дойката, макар и обикновена жена, е майка и има майчини чувства.“

Като довърши писмото, в което описа и своя живот в по-смекчен и поукрасен вид, Лихачов легна да спи. Беше късно след полунощ. Стрелбата беше стихнала навред, само Будишчев, както и преди, стреляше в Камиш от своята гаубица и от предния Костомаровски^[4] люнет^[5] се чуваха чести изстрели, предизвикани по всяка вероятност от фалшива тревога.